България: когато на управлението му липсва легитимност

Коментар на Веселин Стойнев:

Управлението на не-коалицията приключва успешно годината след близо 7 месеца на власт и има всички шансове да изкара и следващата, поне до есента. Това обаче не решава проблема с неговата легитимност, която за немалко хора продължава да се крепи главно на липсата на политическа алтернатива.

Аргументът - пет пъти ходихме на избори, трябваше да се поеме отговорност за управлението дори с цената на тежки компромиси, особено при сложната геополитическа ситуация и самовластието на президента - неизбежно изтлява с времето. И все повече ще надделява аргументът за безпринципност на сглобката, особено с дразнещото самоафиширане на Делян Пеевски като говорител на мнозинството. Защото де факто евроатлантическото мнозинство се превръща и в управленско – ДПС имаше активна роля и в съставянето на бюджета за 2024 година, ще има и в предстоящите ключови назначения в новите органи на съдебната власт и в обновяването на регулаторните органи с изтекъл мандат, защото за избора им се иска конституционно мнозинство.

Отказът да се формализира с коалиционно споразумение това управленско мнозинство не го прави по-малко коалиция, затвърдена в множество ключови гласувания в парламента. Този тактически разкрач цели всяка формация в гъвкавата сглобка да може да се държи и като опозиция спрямо довчерашните политически противници, за да брани идентичността си. Но това изглежда само привидност за много от недоволните избиратели, въпреки че техните формации постигнаха за кратко време част от целите, които бяха обещали да реализират.

Реални и неокончателни успехи

ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС за тези 7 месеца отрязаха енергийната зависимост на България от Русия, поставиха я твърдо на страната на Запада срещу агресора, осигуриха неколкократно оръжие за Украйна и дадоха старт на крупни проекти за превъоръжаване на армията ни. Приети бяха поправки в конституцията за реформиране на съдебната система, за които „Демократична България“ се бори от години. Дори бе демонтиран Паметникът на Съветската армия/МОЧА, което избирателите ѝ чакаха от десетилетия. Увеличиха се шансовете ни за членство в Шенген и еврозоната, защото окончателното завършване на евроинтеграцията ни не зависи само от покриването на записани технически критерии, а и от неписания критерий за редовно управление с ясен прозападен профил и перспектива за необратимост на избрания път.

Тези успехи не са окончателни, но отложеният им финал сам по себе си е основание за продължаване живота на управлението, включително с продължаващи предизвикателства, огледални на постигнатите завоевания: войната в Украйна може да доведе до обрат, който да окрили путинофилите в страната; очакваната продажба на „Лукойл Нефтохим“ може да вгорчи успеха в енергетиката, ако петролната приказка се окаже с руски или дубайски принц; дори ключовите съдебни поправки в Конституцията да оцелеят в Конституционния съд, финалният успех на реформата ще се види едва с избора на новите висши съдебен и прокурорски съвет и новия главен прокурор; в Шенген може да влезем само частично, а в средата на годината да се окаже, че не сме готови за еврозоната от 2025-а.

За да определим окончателно това управление като успешно

Самият времеви график на парламентарното мнозинство също предполага то да съществува поне до есента: март – ротация на кабинета; юни – евроизбори, които да затвърдят доверието в трите формации (и че не се е появила политическа алтернатива, която да поиска предсрочни парламентарни избори); края на юни – сигнал от Брюксел за еврозоната; през целия период – избор на около 80 души в 16 регулаторни и контролни органа; септември – избор на нов главен прокурор.

Окончателното завършване и продължаването на успехите е единственият легитимиращ фактор на управлението. И ако целите бъдат изпълнени на максимум, особено с приемането в еврозоната, то ще може категорично да се запише в историята като успешно.

Остава въпросът за изпирането на корупционерите

Но и това няма да осигури пълната му легитимация днес. Защото остава основният въпрос, който отправя не само опозицията, а тормози немалка част и от поддръжниците на ПП-ДБ: защо изпирате корупционерите? Формално коректният отговор не ги задоволява: не ги изпираме, защото не сме прокуратура и съд; ако не бяхме с тях на власт да ги ограничаваме и бутаме в нашата посока, те щяха да си управляват по стария мръсен начин. Ключови за легитимацията на компромиса ще бъдат кадровите назначения в органите на съдебната власт и регулаторите. Ако там не бъдат избрани в огромното си мнозинство почтени и компетентни хора, неоплетени в стари и бъдещи зависимости, смисълът на цялата реформа и на участието в сглобката ще се окаже провал.

Така е навсякъде по света: в един момент престъпността започва да полага усилия за легализиране на дейността си и превръщането ѝ в чист бизнес. Въпреки това е наивно да се очаква, че старите политически корупционери в сглобката сами ще си надянат въжето. Въпросът е може ли реформаторите да осигурят неприкосновеност на новопречистените в замяна на подкрепата им за реформи, които да освободят институциите от тежки зависимости и те да заработят само по закон. И дали единствената възможна цена за тази подкрепа няма да е старите корупционери да разполагат със свои хора в тези органи, за да гарантират личната си сигурност и основни интереси?

Размерът на компромиса ще се види в кадровите назначения

Размерът на този компромис ще се види в начина на подбор и в персоналния избор на тези около 80 души, особено във Висшия съдебен и Висшия прокурорски съвет. Старите корупционери може и да намалят властта си, но да имат достатъчна блокираща квота да подсигурят бъдещето си при договарянето на тези органи, за които са нужни 160 депутатски гласа.

Подобен еволюционен успех на реформаторите трудно ще може да се разкаже като истински успех, доколкото електоралното решение на въпроса за справедливостта по правило клони към категоричен императив, а не към институционално подобрение. В този смисъл това управление, ако оцелее през кадровата договорка, няма да получи овации. Както не получи еднозначно признание и управлението на Иван Костов, въпреки че извърши решителната крачка на прехода. Дали сега е дошло времето за финалната крачка, която може да извърши настоящото управление, обречено отново да е преходно?