Може ли Америка да спаси либералния ред с нелиберални средства?

ПРОТИВОРЕЧИВИ ПРИЯТЕЛИ

Разгледайте ситуацията в Европа. НАТО е предимно съюз на демокрации. Но поддържането на този пакт по време на войната в Украйна изискваше от Байдън да омаловажи нелибералните тенденции на полското правителство, което - до изборното си поражение през октомври - систематично разрушаваше механизмите за контрол и равновесие. Подсигуряването на северния фланг, чрез приемането на Финландия и Швеция, включваше дипломатически преговори с турския президент Реджеп Тайип Ердоган, който освен че често подкопава интересите на САЩ, насочва страната си към автократично управление.

В Азия администрацията прекара голяма част от 2021 г. и 2022 г. в грижливо поддържане на връзките на САЩ с Филипините, които по това време се ръководеха от Родриго Дутерте - човек, чиято война с наркотиците уби хиляди хора. Байдън усърдно ухажваше Индия като опора срещу Китай, въпреки че правителството на министър-председателя Нарендра Моди ограничаваше словото, тормозеше опозиционни лидери, раздухваше религиозни недоволства и според твърденията убиваше дисиденти в чужбина. А след посещението си в Ню Делхи през септември 2023 г. Байдън пътува до Ханой, за да подпише "всеобхватно стратегическо партньорство" с еднопартийния режим във Виетнам. За пореден път Съединените щати използват едни комунисти, за да сдържат други.

След това е Близкият изток, където коалицията на Байдън за "свободния свят" е доста разнородна. През 2020 г. Байдън заплаши да превърне Саудитска Арабия в "парий" заради убийството на журналиста Джамал Хашоги. През 2023 г. администрацията му - подплашена от навлизането на Китай и повишаването на цените на природния газ - се опитва да превърне тази страна в най-новия съюзник на Вашингтон по договор. Тази инициатива освен това беше част от концепция, наследена от администрацията на Тръмп, според която регионалната стабилност щеше да почива на сближаването между арабските автокрации и израелското правителство със собствени нелиберални тенденции, докато палестинските стремежи бяха изтласкани предимно настрани. Затова не е изненадващо, че правата на човека и политическите свободи отстъпиха в отношенията с държави от Египет до Обединените арабски емирства. Байдън също така не направи почти нищо, за да спре задушаването на демокрацията в Тунис - точно както през 2021 г. беше решил на практика да изостави застрашената демокрация в Афганистан.

Всъщност, ако 2022 г. беше година на възходяща реторика, то 2023 г. беше година на неудобно приспособяване. Препратките към "битката между демокрацията и автокрацията" станаха по-редки в речите на Байдън, тъй като администрацията правеше големи игри, които не отговаряха на това описание на света. Ключови позиции, свързани с правата на човека, в Белия дом и Държавния департамент останаха незаети. Администрацията отмени санкциите срещу Венецуела - инициатива, която публично се описваше като опит да се осигурят по-свободни и по-честни избори, но която беше най-вече опит да се накара един деспотичен режим да спре да изнася бежанци и да започне да изнася повече петрол. А когато хунтата свали избраното правителство на Нигер, американските служители изчакаха повече от два месеца, за да нарекат преврата преврат, опасявайки се да не предизвикат прекратяване на американската помощ и по този начин да тласнат новия режим към ръцете на Москва. Подобни компромиси винаги са били част от външната политика. Но днес те свидетелстват за ключова динамика, с която трябва да се сблъскат американските служители.

РЕШАВАЩОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ

На първо място е жестоката математика на евразийската геополитика. Напредналите демокрации притежават превес на властта в световен мащаб, но във всеки критичен регион, за да се задържи фронтовата линия, е необходим по-еклектичен ансамбъл.

Полша има своите вътрешни проблеми; тя е и логистичната опора на коалицията, подкрепяща Украйна. Турция е политически нелиберална и често пъти безпомощна; въпреки това тя е пресечна точка на два континента и две морета. В Южна и Югоизточна Азия основната бариера пред китайската хегемония е линия от не толкова идеални партньори, която се простира от Индия до Индонезия. В Близкия изток една придирчива суперсила ще бъде самотна суперсила. Демократичната солидарност е чудесна, но географията е упорита. В цяла Евразия Вашингтон се нуждае от нелиберални приятели, които да ограничат нелибералните му врагове.

Идеологическото бойно поле също се промени по неблагоприятен начин. По време на Студената война антикомунизмът служеше като идеологическо лепило между демократичната свръхсила и нейните автократични съюзници, защото последните знаеха, че с тях е свършено, ако Съветският съюз някога възтържествува. Сега обаче враговете на САЩ се характеризират с форма на автокрация, която е по-малко екзистенциално заплашителна за други недемократични държави: силните мъже в Персийския залив или в Унгария и Турция вероятно имат повече общо със Си и Путин, отколкото с Байдън. Пропастта между "добрите" и "лошите" авторитаристи е по-малка, отколкото някога - което кара Съединените щати да работят по-усилено и да плащат повече, за да поддържат нелибералните си партньори несъвършено добре.

Отчаяните времена изискват и морално сръчни мерки. Когато след Студената война Вашингтон не беше изправен пред сериозни стратегически претенденти, той плати по-малка цена за това, че постави на преден план своите ценности. С намаляването на границата на сигурност, компромисите между сила и принципи нарастват. В момента войната - или заплахата от нея - грози Източна Азия, Европа и Близкия изток. Байдън казва, че 2020-те години ще бъдат "решаващото десетилетие" за света. Както се шегува Уинстън Чърчил през 1941 г.: "Ако Хитлер нахлуе в Ада, аз поне ще спомена благосклонно Дявола в Камарата на общините". Когато заплахите са страшни, демокрациите ще направят всичко необходимо, за да сплотят коалиции и да попречат на врага да пробие. По този начин основната ирония на подхода на Вашингтон към конкуренцията е, че същите предизвикателства, които активизират идеологическата му енергия, затрудняват поддържането на чиста американска дипломация.

Засега моралните компромиси в днешната политика на САЩ са скромни в сравнение с тези от Втората световна война или Студената война, отчасти защото ограниченията за прилагане на непочтени методи са по-силни, отколкото по времето, когато Хитлер и Сталин преследваха земята. Но правилата и нормите могат да се променят в зависимост от обстоятелствата в дадена страна. Така че Байдън и неговите наследници може скоро да се сблъскат с една обезсърчителна реалност: съперничеството на високи залози води държавите и лидерите до места, до които те никога не са искали да стигнат.

В началото на Студената война малцина служители си представяха, че Вашингтон ще провежда тайни интервенции от Афганистан до Ангола. Само преди три години едва ли някой е предполагал, че Съединените щати скоро ще водят прокси война, целяща да обезкърви армията на Путин в Украйна. С изострянето на настоящите съревнования тактиките, използвани за воденето им, могат да станат още по-крайни.

Може да се окаже, че Вашингтон тайно се опитва да промени баланса на изборите в някоя важна държава, ако алтернативата е тази държава да се ориентира към Москва или Пекин. Той може да използва принуда, за да държи военните съоръжения и другата критична инфраструктура на Латинска Америка извън ръцете на Китай. И ако Съединените щати вече са амбивалентни по отношение на признаването на преврати в отдалечени държави, може би ще оправдаят далеч по-големи жестокости, извършени от по-важен партньор на по-важно място.

Онези, които се съмняват, че Вашингтон ще прибегне до мръсни трикове, имат къса памет и ограничено въображение. Ако днешните състезания наистина ще определят съдбата на човечеството, защо една бдителна суперсила да не направи почти всичко, за да излезе начело?

НЕ СЕ ЗАГУБВАЙТЕ

Няма причина да се притеснявате излишно от това. Държава, която няма самочувствието да защитава интересите си, няма да има силата да постигне каквато и да е голяма цел в световните дела. Казано по друг начин, вредата, която Съединените щати нанасят на своите ценности, ангажирайки съмнителни съюзници и проявявайки съмнително поведение, със сигурност е по-малка от вредата, която би била нанесена, ако една хиперагресивна Русия или неототалитарен Китай разпространят влиянието си в Евразия и извън нея. Както и по време на Студената война, Съединените щати в крайна сметка могат да изплатят моралните дългове, които поемат в една продължителна борба - ако успешно поддържат система, в която демокрацията процъфтява, защото най-върлите ѝ врагове са потиснати.

Би било опасно обаче да се възприеме манталитет, при който целта оправдава средствата, защото винаги има момент, в който нечестните средства развалят честните цели. Дори и да не се стигне дотам, серийната аморалност ще се окаже политически разяждаща: страна, чието население се е сплотило, за да защитава своите ценности, както и своите интереси, няма да подкрепи завинаги стратегия, която изглежда, че отхвърля тези ценности. И в крайна сметка най-големият недостатък на подобна стратегия е, че тя губи силно предимство на САЩ.

По време на Втората световна война, както твърди историкът Ричард Овъри, каузата на съюзниците е била широко възприемана като по-справедлива и хуманна от каузата на Оста, което е една от причините първият съюз да привлече толкова много държави, отколкото втория. По време на Студената война усещането, че Съединените щати защитават, макар и несъвършено, основните права и свободи, които Кремъл потиска, помогна на Вашингтон да привлече вниманието на други демократични общества - и дори на дисидентите в съветския блок. Тактиката на съревнованието между великите сили не трябва да засенчва основния въпрос на това съревнование. Ако светът започне да гледа на днешното съперничество като на битки, лишени от по-голямо морално значение, Съединените щати ще загубят асиметрията на легитимността, която им е служила добре.

Това не е някаква хипотетична дилема. От октомври 2023 г. насам Байдън правилно оформя войната между Израел и Хамас като борба между несъвършена демокрация и тираничен враг, който се стреми към нейното унищожение. Съществуват сериозни основания, морални и стратегически, за подкрепа на съюзник на САЩ срещу злонамерен пълномощник на врага на САЩ - Иран. Освен това няма сериозно етично сравнение между терористична група, която изнасилва, измъчва, отвлича и убива цивилни, и държава, която в повечето случаи се опитва, в рамките на ограниченията, които налага войната, да ги защити.

И все пак, с право или не, големи части от глобалния Юг гледат на войната като на свидетелство за американските двойни стандарти: противопоставят се на окупацията и присвояването на чужда територия от Русия, но не и от Израел, ценят живота и свободите на едни жертви повече от тези на други. Руските и китайските пропагандисти засилват тези послания, за да вбият клин между Вашингтон и развиващия се свят. Ето защо администрацията на Байдън се опитва, а понякога се бори, да балансира подкрепата за Израел с усилията за намаляване на вредите, които конфликтът носи - и защо войната може да предвещава подновяване на вниманието на САЩ към мирния процес с палестинците, колкото и безперспективен да изглежда той в момента. Поуката тук е, че същността на даден въпрос може да бъде оспорвана, но за една свръхсила, която носи ценностите си в ръкава, цената на възприетото лицемерие е много реална.

ПРАВИЛА ЗА СЪПЕРНИЧЕСТВО

Следователно успехът в този кръг на съперничество ще изисква да се калибрират моралните компромиси, присъщи на външната политика, като се намери етос, който да е достатъчно безмилостен и същевременно реалистичен. Въпреки че не съществува точна формула за това - целесъобразността на всяко действие зависи от неговия контекст - някои ръководни принципи могат да помогнат.

Първо, моралът е компас, а не усмирителна риза. Заради политическата устойчивост и стратегическия личен интерес американската държавност трябва да се насочи към свят, съответстващ на нейните ценности. Но Съединените щати не могат да се парализират, като се опитват да въплътят напълно тези ценности във всяко тактическо решение. Нито пък - дори в момент, когато собствената ѝ демокрация е изправена пред вътрешни заплахи - да настоява да се пречисти у дома, преди да упражни конструктивно влияние в чужбина. Ако го направи, системата ще бъде оформена от режими, които са по-безмилостни - и по-малко сковани от собствените си несъвършенства.

Съединените щати трябва също така да избягват заблудата на фалшивата алтернатива. Тя трябва да оценява избора и партньорите си спрямо правдоподобните възможности, а не спрямо утопичния идеал. Реалистичната алтернатива на поддържането на връзки с военен режим в Африка може да бъде наблюдаването на убийствени руски наемници, които запълват празнината. Реалистичната алтернатива на ангажирането на Индия на Моди може да бъде да се наблюдава как Южна Азия попада още повече под сянката на Китай, който усърдно изнася нелиберализъм. По подобен начин близостта до саудитския режим, който разфасова критиците си, е дълбоко неудобна. Но реалистичната алтернатива на саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман вероятно е режим, който продължава да бъде доста репресивен - и е далеч по-малко ангажиран с овластяването на жените, ограничаването на религиозните фанатици и превръщането на страната в по-отворено и толерантно място. В един свят на лоши варианти решаващият въпрос често е: В сравнение с какво е лош?

Друг водещ принцип: добрите неща не идват изведнъж. Политиците от Студената война понякога оправдаваха извършването на преврат и подкрепата за репресивни режими с мотива, че предотвратяването на комунистическия преход в страните от Третия свят запазва възможността те да станат демократични по-късно. Тази логика беше подозрително удобна - и в много случаи правилна. Държавите в Латинска Америка и други развиващи се региони в крайна сметка преживяха политическо отваряне, тъй като достигнаха по-високи нива на развитие, а демократичните ценности се разпространиха навън от Запада.

Днес неприличните сделки понякога могат да доведат до по-добри резултати. Като не прекъсна съюза между САЩ и Филипините по време на войната на Дутерте с наркотиците, Вашингтон поддържаше отношенията, докато не се появи по-сговорчиво и по-малко драконовско правителство. Оставайки близо до полското правителство с някои тревожни тенденции, Съединените щати спечелиха време, докато в края на миналата година гласоподавателите в тази страна избраха коалиция, обещаваща да укрепи демократичните институции. Същият аргумент може да се изтъкне в полза на ангажираността с други демокрации, в които автократичните тенденции са ясно изразени, но избирателните механизми остават непокътнати - Унгария, Индия и Турция, за да назовем само няколко от тях. В по-общ план либерализмът има най-голяма вероятност да процъфтява в система, ръководена от демокрация. Така че простото предотвратяване на възхода на мощни автокрации може в крайна сметка да помогне на демократичните ценности да се разпространят в някога негостоприемни места.

По същия начин Съединените щати не трябва да забравят, че широката перспектива е също толкова важна, колкото и дългосрочната. Подкрепата за демокрацията и правата на човека не е въпрос на всичко или нищо. Както показа държавната политика на Байдън, транзакционните сделки с диктаторите могат да допълнят стратегия, която в основата си подчертава демократичното сътрудничество. Освен това зачитането на американските ценности е повече от въпрос на назидание към репресивните режими. Външна политика, която повишава международния жизнен стандарт чрез търговия, решава глобални проблеми като продоволствената несигурност и се противопоставя на войната между великите сили, служи много добре на каузата на човешкото достойнство. Стратегия, която набляга на тези усилия, може да се окаже по-привлекателна за страните, включително развиващите се демокрации от Бразилия до Индонезия, които се противопоставят на формулировката "демокрация срещу автокрация", защото не искат да участват в манихейска борба.

Разбира се, тези принципи могат да изглеждат като рецепта за рационализация - начин да се оправдае най-грубото поведение, като се твърди, че то служи на по-висша кауза. Тогава друг важен принцип възражда сентенцията на Хамилтън, че средствата трябва да са пропорционални на злодеянието. Колкото по-голям е компромисът, толкова по-голяма трябва да бъде възвръщаемостта от него - или вредата, която се избягва.

По този критерий случаят за сътрудничество с Индия или Полша е очевиден. Тези страни са проблемни, но в повечето случаи достойни за възхищение демокрации, които играят решаваща роля в бушуващите състезания. Докато в света има само либерални демокрации, Вашингтон едва ли ще успее да избегне търсенето на приятели, които са с петна.

Съединените щати обаче трябва да бъдат по-предпазливи в ухажването на държави, които редовно участват в практиките, които те смятат за най-разрушителни за либералния ред: системни мъчения или убийства на народа им, принуда над съседите им или износ на репресии през границите, за да назовем само някои от тях. Саудитска Арабия, например, която периодично се занимава с някои от тези практики, е проблемен партньор. Саудитска Арабия, която открито и последователно извършва такива действия, рискува да разруши моралната и дипломатическата основа на отношенията си със Съединените щати. Американските официални лица трябва да се колебаят още повече дали да изопачават или дестабилизират политиката на други държави, особено на други демокрации, с цел стратегическа изгода. Ако Вашингтон възнамерява да се върне към преврата в Латинска Америка или Югоизточна Азия, лошите резултати, които трябва да бъдат предотвратени, трябва да бъдат наистина сериозни - може би голяма, потенциално трайна промяна в ключов регионален баланс на силите, за да оправдаят политики, които са в толкова явно противоречие с каузите, които Съединените щати твърдят, че защитават.

Намаляването на вредата за тези причини означава да се спазва още един принцип: маргиналното подобрение има значение. Вашингтон няма да убеди лидерите в Турция, Обединените арабски емирства или Виетнам да извършат политическо самоубийство, като се откажат от вътрешния си модел. Но в тези отношения влиянието работи и в двете посоки. Страните на огневата линия се нуждаят от покровителя на свръхсилата точно толкова, колкото и тя от тях. Представителите на САЩ могат да използват този лост, за да възпрат репресиите извън територията на страната, да поискат освобождаването на политически затворници, да направят изборите малко по-свободни и справедливи или да постигнат скромни, но значими промени по друг начин. Това може да бъде цената за запазване на тези отношения, като се убедят поддръжниците на правата на човека и демокрацията в Конгреса, че Белият дом не е забравил тези въпроси.

Това е свързано с един допълнителен принцип: Съединените щати трябва да бъдат стриктно честни към себе си. Американските официални лица трябва да признаят, че нелибералните съюзници ще бъдат избирателни или ненадеждни съюзници, защото техните вътрешни модели ги поставят в противоречие с важни норми на либералния ред - и защото те са склонни да предизвикват недоволство, което в крайна сметка може да доведе до експлозия. По същия начин проблемът със законите, които налагат прекратяване на помощта за заговорниците за преврат, е, че те насърчават самозаблудата. В случаите, когато Вашингтон се страхува от стратегически последици от прекъсване на отношенията, американските служители са мотивирани да се преструват, че преврат не е извършен. По-добрият подход, в съответствие с реформите, одобрени от Конгреса през декември 2022 г., е рамка, която позволява на президентите да се откажат от такива прекъсвания по съображения, свързани с националната сигурност - но ги принуждава да признаят и обосноват този избор. Работата по правенето на морални компромиси във външната политика започва с признаването на съществуването на тези компромиси.

Някои от тези принципи са в противоречие с други, което означава, че прилагането им в конкретни случаи винаги трябва да бъде въпрос на преценка. Но въпросът за съчетаването на противоположностите е свързан с един последен принцип: възвишеният идеализъм и бруталният реализъм могат да съществуват едновременно. През 70-те години на ХХ век моралните дебати разкъсаха консенсуса от Студената война. През 80-те години на ХХ век президентът на САЩ Роналд Рейгън адекватно поправи - но никога не възстанови напълно - този консенсус, като съчета гъвкавост на тактиката с яснота на целта.

Рейгън подкрепяше ужасни диктатори, убийствени военни и бандитски "борци за свобода" в Третия свят, понякога чрез хитрости - като скандала "Иран-контри" - които бяха съмнителни или просто незаконни. Въпреки това той подкрепяше и демократични движения от Чили до Южна Корея; съчетаваше реторичните осъждания на Кремъл с гръмки утвърждавания на западните идеали. Изводът е, че грубите мерки могат да бъдат по-поносими, ако са част от по-голям пакет, който на думи и на дело подчертава ценностите, които трябва да залегнат в основата на подхода на Съединените щати към света. Някои ще видят в това засилване на лицемерието. В действителност това е най-добрият начин да се запази равновесието - политическо, морално и стратегическо - което изисква една демократична свръхсила.

* * *

ХАЛ БРАНДС е заслужил професор по глобални въпроси в Институт за напреднали международни изследвания "Джон Хопкинс" и старши научен сътрудник в American Enterprise Institute.

превод: Nick Iliev