Тръмп и Мъск: приятели с привилегии

Би било интересно как би звучал на немски език преводът на интервюто на Илон Мъск с Доналд Тръмп. Най-богатият човек на планетата толкова послушно и безропотно се съгласяваше със своя гост в социалната мрежа "X", използвайки разговорното "yeah", че бюргерите около Рейн биха чували едно протяжно и повторяемо "Ja, Ja, Ja". А пък и в крайна сметка разговорът между двамата не бе лишен от романтика. Засягайки срещата си с Ким Чен-ун, провела се в Сингапур през 2018-та година, републиканецът сподели, че двамата със севернокорейския диктатор са имали "вечеря", "добра връзка" и изобщо "всичко".

"Той наистина ме хареса. И аз се разбрах с него наистина добре. Между другото, той е абсолютният бос там". Тази емоционална дълбочина и впечатлителност идва от бивш ръководител и кандидат за Белия дом, а не от профила в Инстаграм на българска инфлуенсърка, отишла "на Дубай".

Грубите ласки, разбира се, вървят с налагането на авторитет и субординация. Затова Тръмп отново представи себе си като твърд и остър (за разлика от Джо Байдън/Камала Харис). За целта дори предвиди наличието и на инструмент: САЩ трябвало да се сдобият с отбранителна система като израелската "Железен купол". Оставяме настрана, че Вашингтон е основният партньор на Израел за произвеждането на този комплекс за противовъздушна отбрана (над половината от нея се изработва в САЩ) и че американците вече притежават две батерии от нея. Проблемът с "Железен купол" за Вашингтон е двояк. Един път, че тя не може да се интегрира с другите система за отбрана на САЩ, понеже ако това се случи, Тел Авив ще получи данни, свързани с американската противовъздушна отбрана. Втори път, предвид това, че въпросната система е ориентирана към неутрализирането на заплахи, идващи от близко разстояние, "Железен купол" не би бил необходим на САЩ, освен ако Алабама не реши да нападне Джорджия, оспорвайки границата си по реката Чатахучи. Или ако Мексико не реши, че е време да си върне Тексас.

Но да оставим тези заядливи дребнотемия - възходът на Тръмп в американската политика ни показа недвусмислено, че експертизата няма значение.

Удоволствието предполага мръсотия, а някой циник дори би добавил, че връзката между тях е пропорционална. По думите на кандидата за президент на Републиканската партия, партньорите му от Европейския съюз "се възползват в голяма степен от Съединените щати в търговията"; те "не са толкова силни, колкото Китай, но са лоши". Лоши като лоши, а не в хубавия смисъл. Замислете се само: кандидатът на една от двете основни политически формации в САЩ смята, че най-важният и близък партньор на страната му, с който те са в единен военно-политически съюз, е лош (моята гледна точка на европеец пък ми посочва, че ЕС често е безобразно и безотговорно добър със САЩ).

Естествено, Европейският съюз не трябва да се извинява на когото и да е било, включително на САЩ, че има положителен търговски баланс. Въпросът тук е друг (и по това, обхванати от предизборен популизъм, демократите и републиканците в САЩ си приличат): крадецът вика "дръжте крадеца". Да, редица сектори на икономиката на ЕС са тежко субсидирани. Именно Доналд Тръмп обаче реабилитира протекционистките мерки в американската икономика, когато като президент въведе субсидии за американските фермери и наложи редица мита - включително спрямо алуминия и стоманата - срещу основните си търговски партньори. По-рано тази година републиканецът обеща, че ако спечели Белия дом, ще наложи универсално мито от 10% на всякакъв внос. В рамките на мандата си Джо Байдън също реши да удари под кръста ЕС, въвеждайки субсидии и данъчни преференции на американските производители на електромобили, батерии, соларни панели и полупроводници.

Тоест, видял лекарят, че пациентът е болен, и вместо да го излекува, решил и той да се разболее.

Каквото почукало, такова се обадило, би казал един американец. И би бил прав. Но тогава трябва да оставим лицемерието, че почукващият и обаждащият са различни: няма здрави тук, всички сме болни. Пък колкото и да е изкривен свободният пазар в ЕС, никой в тази част на Европа не смята, както бе казал преди време Доналд Тръмп, че "търговските войни са добри и лесни за печелене". Не, не са: американският търговски дефицит с ЕС се е увеличил с 27% в рамките на първото четиримесечие на годината, показва статистиката. Може би американците трябва да започнат да търсят проблема в себе си и чак след това - в Европа. Wunderbar!

Иначе Доналд Тръмп е напълно прав, когато посочва, че спрямо САЩ европейската квота от НАТО не помага достатъчно на Украйна, предвид това, че Русия е по-скоро опасност за Стария континент, отколкото за Северна Америка. Казано с други думи, защо американският данъкоплатец да се бърка по-дълбоко, за да разрешава европейски проблеми, когато самите европейци не го правят (тук тази логика предполага редукционисткото схващане на Тръмп за процесите в международните отношения)? Но това е напълно популярна теза в американското общество. Ако ЕС бе отговорил на руската агресия спрямо Украйна бързо и сериозно, а не половинчато и мудно, може би нито Владимир Путин, нито Доналд Тръмп щяха да приказват толкова много днес.

Ключовото измерение на разговора между Доналд Тръмп и Илон Мъск обаче не трябва да се търси в иначе добре познатите схващания на републиканеца спрямо международната система и външната политика на САЩ, съчетаващи критика към съюзниците им и нескрито уважение към източноазиатските автокрации.

Всъщност разговорът между Илон Мъск и Доналд Тръмп не бе толкова интервю, колкото раздумка между съмишленици. Затова и Мъск не трябва да бъде критикуван за начина, по който проведе това събитие: платформата "Х" бе трапезата, около която двама приятели се бяха събрали, за да одумат политиката. Със същия наивитет и инфантилност, с който това правят и бабите пред блока в краен софийски квартал. И със същия професионализъм и компетентност, с който преди години Тръмп каза, че е продал на Норвегия изтребители F-52, съществуващи само в компютърна игра.

Ако в рамките на рандевуто републиканецът повтори добре познатите си тези, то въпросът е дали той успя да достигне до нови потребители на тази информация. Понеже това е една от основните причини, поради които кампанията му буксува през последните две-три седмици: той говори на едни и същи хора, т.е. не успява да разшири обхвата на посланието си. Последното е трудно и да се случи, когато той се занимава с това от какъв етнос е Камала Харис и сравнява размера на тълпите, които той и тя събират на предизборните си мероприятия. Когато Кевин Маккарти заяви по Фокс Нюз, че Тръмп трябва да спре да се съмнява в размера на привържениците на Харис и да започне да се съмнява в позициите ѝ, бившият спийкър на Камарата на представителите всъщност изрази универсално съображение сред републиканците, че Тръмп губи ценно време, структурирайки неправилно посланията си. В интерес на истината, кандидатът за президент сякаш си бе взел поука от засилващата се приятелска критика спрямо него и в рамките на раздумката си с Мъск той атакува Харис по същество, засягайки основните слабости на кандидатурата на демократите, свързани с икономиката, престъпността и нелегалната имиграция.

Като приятели с привилегии ("Friends with benefits", по едноименния слузест филм с Мила Кунис и Джъстин Тимбърлейк), споделящи някога общо влечение към Демократическата партия, упражнението между Тръмп и Мъск бе полезно и за двамата.

Републиканецът имаше нужда от някаква мащабна публична проява, доколкото за първи път той се озова в догонваща кандидата на демократите позиция. Проучване на The New York Times/Siena College от тези дни показа, че Харис повежда Тръмп в Пенсилвания, Мичиган и Уисконсин, като тя бележи драстично по-добри резултати както сред мъжете, така и сред жените спрямо предишните стойности на Джо Байдън сред тези електорални групи в цялата страна. Всъщност от смяната на Байдън с Харис новините и информационният поток се въртяха преобладаващо около демократите, за което допринесе и изборът на кандидат за вицепрезидент в лицето на губернатора на Минесота Тим Уолц. А на този фон Тръмп сякаш бе достигнал лимита на своя импулс. В един момент, когато бившият президент дори отсъства публично няколко дни, кампанията му бе водена преобладаващо от Джей Ди Ванс (апропо, липсата на Тръмп в разгара на кампанията и неговото отчетливо фъфлене в разговора с Мъск породи някои недоброжелателни спекулации). Така или иначе, предизборният лексикон на Тръмп започна да издиша; отстрани изглежда така, че републиканецът отново навлиза в коловоза отпреди четири години, когато той сам се би и загуби спечелени избори.

Мъск, от своя страна пък, успя да върне в социалната си мрежа един от най-колоритните ѝ потребители. Нищо не струва една зоологическа градина, ако в нея няма лъв. Ако все още не знаем каква ще е ползата на Доналд Тръмп от участието му в "Х", то тази за Мъск вече е явна: появата на републиканеца във въпросната социална мрежа имаше ефекта на хвърлен в блатото камък (поради оспорваното изчисление на това до колко човекът е достигнал разговорът между двамата, тук няма да се посочат числа. Но със сигурност може да се каже, че това бе медийното събитие на въпросния ден).

Но отвъд утилитарните сметки, изградената от мръсна пот симбиоза между Мъск и Тръмп със сигурност им е донесла взаимно удовлетворение. Оставете естетиката за хората, които се обичат. За другите има секс. Като "Приятели с привилегии", в която екранизация героинята на Мила Кунис пита "защо никога не направиха филм какво се случи след като те се целунаха". Направиха, отговаря превъплъщението на Джъстин Тимбърлейк. "Нарича се порно".

А това е жанр, в който Доналд Тръмп е добър според съдебните регистри на съда в Манхатън. Остава да разберем до колко нови зрители е достигнала авантюрата му с Илон Мъск и дали те са били впечатлени от железния купол на републиканеца.