Паулина Шишкова: Има ли значение избирателната система?

Освен купен и корпоративен вот, у нас нас има маса от не купени и съвестни избиратели. Те знаят, че трябва задължително да гласуват и може би гласуват. Какво е обаче положението на средностатистическия разумен избирател?

Средностатическият избирател знае, че партиите се делят на парламентарно и непарламентарно представени. Първата група му е известна и той знае какви са възможностите ѝ. За вторите научава от предизборната кампания. Общото между двете групи е, че говорят празни приказки, нямат концепция за управление и са едни и същи поне през постковидния период. Предполага се, че те са клонинги на по-големите партии, а всички вкупом са рожби на посткомунистическите сили, маскирали се като демократи и евроатлантици.

Може със сигурност да се каже, че нито една от партиите не изразява и не защитава интересите на гражданите. До този извод се стигна след внимателно проследяване на телевизионните дебати по БНТ, в които участват поотделно до 3 парламентарни и 3 – извънпарламентарни партии. Другите считат, че е под тяхното достойнство да се явяват пред народа, който така или иначе няма да разбере техните липсващи концепции.

Нормалният човек не може да не вдене, че ако 6 пъти постига един и същи резултат, т.е. нищо, би следвало да промени нещо. Тъй като съставът на потенциално избираемите си остава константен, би следвало да изберем нови политици, които досега не са демонстрирали своята некадърност. По силата на изключването това са за съжаление извънпарламентарните партии. Разумният избирател знае, обаче, че ако гласува за извънпарламентарна партия или честно отбележи – не подкрепям никого, гласът му ще остане да виси и по косвен път ще подпомогне партиите надхвърлили бариерата от 4%. Това са старите, системни партии, които са доказано импотентни и не могат и/или не искат да управляват. Считам, че ако един съвестен гражданин не е гласувал досега, то е защото е нямало за кого да гласува, т.е. не е харесвал парламентарните партии. Ако е длъжен да гласува сега, той или гласува за някоя от непарламентарните партии, или гласува с „не подкрепям никого“.

Индуктивният силогизъм, който следва от изложените факти, е, че както и да се гласува, всеки глас ще се влее в мелницата на старите, провалили се 6 пъти за 3 години партии и няма да постигне никаква промяна. Ще се възпроизведат резултатите от предишните избори. Дори да има някакви промени, те ще бъдат козметични – две ДПС, но със състава на старото ДПС, БСП – същото, но изключило двама-трима. Освен това не се знае, дали разделените няма да се обединят и дори да се върнат при старата си майчица. Най-много да влезе с гръм и трясък някаква нова партия, избрана по доста съмнителен начин. И тъй като това положение не може да се предвиди, уважаемите анализатори препоръчват като лек против такава изненада да се гласува масово. Защото, ако гласуват 30 %, в парламента щели да влязат 10 партии, а ако гласуват 90% - 5 партии. Примерно. Но на въпроса, КОИ партии ще влязат, отговорът е – пак същите. Защото, ако многото гласове бъдат разпилени между големия брой малки партии, това няма да им помогне да надскочат бариерата от 4%. Хипотетично, искащите промяна биха могли да гласуват за над 20 извънпарламентарни партии и коалиции, всяка от които би получила най-много 3,9%. Теоретично в графата „други“ или „не подкрепям“ на изборната бюлетина може да има 78% от действителните гласове и въпреки това да ни управляват 22 % неодобрявани от 78% от избирателите. Парадоксът е очевиден. Лицата, избрани от около 20-22% от имащите право на глас, ще управляват и „представляват“ и 78-те процента от неодобряващите ги. България се управлява от малцинство, но не защото хората не гласуват, а защото избирателната ни система е извратена. Нима трябва да си мислим, че ако 100% от населението ни гласува, картината ще бъде друга при наличието на 24 партии и 9 коалиции, за всяка от които ще се намерят гласуващи, но в крайна сметка ще се изберат отново 5-те или 6-те партии от предходния парламент. Всички знаем, че е така и че ни очаква пак същото. Причината за това е че избирателната ни система не е пригодена за огромния брой партии. За реално неограничения брой партии, които участват. Съчетанието на бариера от 4% и големия брой кандидати е предпоставка за същия резултат. Кучето не е заровено в малкия брой гласуващи, а в лошия и нелогичен изборен кодекс, закрепващ от 2011 г. година насам една непригодна за сегашния етап на политическа раздробеност избирателна система. Колкото и много да са партиите, които влизат в изборната мелачка, на нейния изход излизат и ще излизат само предишните парламентарни партии.