Теодора Попова: Überlingen по български, или за кожата на едно добро ченге

Казвам се Теодора Попова, дълги години работех в рискова професия – ръководител на полети- също както самоубилия се полицай Димитър Петров е работил в рискова професия в органите на реда.
Професионалистите в рискови професии - полицаи, военни, летци, ръководител на полети- при инцидент по време на работа винаги са разследвани изхождайки от позицията на Неволна и Непредумишлена Грешка. В една от най-големите самолетни катастрофи през 2002 в небето над Überlingen, при която загиват 71 души, 45 от които деца прибиращи се от училищна ваканция, ръководителят на полети, който е бил на смяна по време на катастрофата , Питър Нилсен, никога не е бил съден, запазил е работата си (преместен в по-спокоен отдел) и се е радвал на пълната солидарност от страна на колегите си (всеки един от тях е можел да бъде на негово място). На Питър Нилсен веднага е била осигурена психо-социална помощ, за да може да преодолее огромния пост-травматичен стрес, който може до доведе до самоубийство. Разследването в Überlingen открива редица технически и процедурни грешки в Skyguide (швейцарския орган за управление на полетите), за които трима мениджъри са получили условни присъди.
В пълен контраст, в нашата страна един достоен служител в рискова професия, при изпълнение на дълга си, преследвайки престъпници-рецидивисти, прострелва един от бандитите, които са нападали и ограбвали млади български момичета. Крадецът-рецидивист е отказал да се подчини на 3-пъти повторена полицейска заповед и произведен предупредителен изстрел. В ситуация, изискваща вземане на решение за части от секундата, под огромно напрежение, Димитър Петров е направил необходимото, за да спре престъпника. Самият Димитър Петров е рискувал да пострада. След прострелването на Светослав Младенов, полицаят Димитър Петров е този който вика линейка.

Тъй както е вън от всяко съмнение, че Питър Нилсен не е започнал смяната си с мисълта да предизвика смъртта на 45 деца и 26 възрасни, така съм дълбоко уверена, че Димитър Петров не е започнал смяната си си мисълта „ Ей сега пия едно кафе и отивам да намеря Светослав Младенов да му тегля куршума“.

В тази връзка съм дълбоко възмутена и в пълно недоумение как следствието и прокуратурата са решили да квалифицират служебния инцидент като предумишлено убийство. Да вземат да се поучат следователката и прокурорката как се третират инциденти в рискови професии. Работа в рискови професии не е като да си седиш спокойно на бюрото и да разлистваш документи. Често ситуациите изискват вземането на бързи и трудни решения, при които най-често се избира между едно лошо и едно по-малко лошо решение. Идеално решение често няма. Идеалното решение би било да няма агресивни крадци, които нападат с метални пръти млади момичета пред моловете.

Един друг елемент в следствието срещу Димитър Петров, за който се писа в пресата, дълбоко ме отвращава: Димитър Петров е бил „мачкан“ (използваната дума в публикациите) от следствието и прокуратурата по време на разследването в продължение на повече от година, психически малтретиран, обиждан публично, наричан убиец. Не му е била оказана никаква психо-социална помощ. Напротив, бил е отстранен от работата, за която милеел. Подозирам, че колегите му полицаи вместо да покажат солидарност, са се дистанцирали от него, от страх да не си навлекат неприятности. Сега му ходят на панихида и бдения, след дъжд качулка. Не се изисква много, за да си солидарен с колега в труден момент, едно просто „Братó, ела да пием бира“ би свършило чудесна работа. Някой от колегите на Димитър Петров направил ли е това за него?

Трябва да се разследват тези пропуски:

липсата на психологична помощ;
недопустимото третиране като обикновен убиец на един достоен служител (награждаван за добра работа) в рискова професия;
използването на психо-емоционално малтретиране като метод за изтръгване на признания. Напомня ми за методите използвани в Гуантанамо.
Научавам от пресата че и прокурорката и следователката са жени. Чудя им се на тези жени и майки как без капка човещина са съсипали психически този млад мъж. Няма начини тези жени да не са видели, че Димитър Петров е ударил дъното на отчаянието и е на ръба на пропастта, от където връщане няма. Дали въобще ги е интересувало през какъв ад преминава този добър, доблестен полицай. Или са гледали да си приключат досието и да се гордеят, че в България ние се грижим повече за крадците и насилниците, отколкото за тези които ни спасяват от тях.

Много български майки и децата им спят спокойно нощно време, благодарение на работата на полицаи като Димитър Петров. Една българска майка и любяща приятелка в студена зимна нощ губят достоен син и любим мъж, докато другите спят спокойно, включително и тези, които са го тласнали към самоубийство. Димитър Петров умира отчаян, сам като куче. В студената зимна нощ тялото му се полюлява обесено на стълб край шосето, докато случайни минувачи го намират на сутринта. Този доблестен млад мъж умира облечен с полицейската униформа, с която се е гордеел. Посланието му е ясно.

Димитър Петров не е заслужил такава ужасна смърт, той трябва да бъде реабилитиран.