Думата, която описва Тръмп

Какво точно прави Доналд Тръмп?

Откакто встъпи в длъжност, той намали ефективността на администрацията си, като назначи в основни агенции хора, непритежаващи уменията и темперамента да вършат работата си. Масовите уволнения лишиха държавната администрация от много от най-способните служители. Той не спазва законите, които би могъл да спази съвсем лесно (например, отказва да уведоми Конгреса 30 дни преди да уволни главните инспектори). Пренебрегва ясния език на законовите разпоредби, съдебните решения и Конституцията, като си създава предпоставки за сблъсъци със съдилищата, които вероятно ще загуби. Малко от неговите укази са преминали през осмислен процес на разработка, който да гарантира че няма да се провалят или да доведат до обратен ефект - което предпоставя, че много от тях ще се провалят.

В областта на външните работи той се противопостави на Дания, Канада и Панама; преименува Мексиканския залив на "Американски залив"; и разкри плана "Газ-а-Лаго". За капак се обяви за председател на Центъра "Кенеди", сякаш няма достатъчно работа.

Дори тези, които очакваха най-лошото от преизбирането му (аз съм сред тях), очакваха повече рационалност. Днес е ясно, че това, което се случи от 20 януари насам, не е просто смяна на администрацията, а смяна на режима - т.е. смяна на нашата система на управление. Но промяна към какво?

Има отговор и той не е класическият авторитаризъм, нито пък автокрация, олигархия или монархия. Тръмп установява това, което учените наричат патримониализъм. Разбирането на патримониализма е от съществено значение за победата над него. По-специално, той има една фатална слабост, която демократите и другите опоненти на Тръмп трябва да превърнат в своя основна и непрестанна линия на атака.

Миналата година двама професори публикуваха книга, която заслужава широко внимание. В "Нападение срещу държавата: Стивън Е. Хансън, професор по правителствени науки в Колежа Уилям и Мери, и Джефри С. Копстийн, политолог в Калифорнийския университет в Ървайн, издигат на повърхността един позабравен термин, чието начало е поставено от Макс Вебер, немски социолог, известен най-вече с фундаменталната си книга "Протестантската етика и духът на капитализма".

Вебер се интересува как лидерите на държавите придобиват легитимност, претенцията да управляват правилно. Той смята, че това се свежда до две възможности. Единият е рационалната правно базирана бюрокрация (или "бюрократичен процесуализъм") - система, в която легитимността се предоставя от институции, следващи определени правила и норми. Това е американската система, която всички ние приемахме за даденост до 20 януари. Президентите, федералните служители и военните, които постъпват на служба, полагат клетва пред Конституцията, а не пред някоя личност.

Другият източник на легитимност е по-древен, по-разпространен и по-интуитивен - "стандартната форма на управление в предмодерния свят", пишат Хансън и Копстийн. "Държавата е била не много повече от по-широкото "домакинство" на владетеля; тя не е съществувала като отделна единица". Вебер нарича тази система "патримониализъм", защото владетелите претендират да бъдат символичен баща на народа - олицетворение и защитник на държавата. Точно тази идея е заложена в смразяващата декларация на самия Тръмп: "Този, който спасява страната си, не нарушава никакъв закон".

В своето време Вебер е смятал, че патримониализмът е на път да отиде на бунището на историята. Персоналният му стил на управление е твърде неумел и капризен, за да управлява сложните икономики и военни машини, които след Бисмарк се превръщат в отличителни белези на модерната държавност. За съжаление, той е грешал.

Патримониализмът е не толкова форма на управление, колкото стил на управление. Той не се определя от институции или правила; по-скоро може да инфектира всички форми на управление, като замени безличните, формални линии на властта с персонализирани, неформални. Основавайки се на индивидуална лоялност и връзки, както и на възнаграждаване на приятели и наказване на врагове (реални или предполагаеми), той може да бъде открит не само в държавите, но и сред племената, уличните банди и престъпните организации.

В държавния си облик патримониализмът се отличава с това, че управлява държавата така, сякаш тя е лична собственост или семеен бизнес на лидера. Той може да бъде открит в много държави, но основният му съвременен изразител - поне до 20 януари 2025 г. - е Владимир Путин. В първата част от управлението си той управляваше руската държава като личен рекет. Държавните бюрокрации и частните компании продължиха да функционират, но истинският принцип на управление беше да останеш на страната на Владимир Владимирович... или!

Стремейки се да направи света безопасен за гангстеризма, Путин използва пропаганда, подривна дейност и други форми на влияние, за да разпространи модела в чужбина. С течение на времето патримониалният модел се утвърждава в толкова различни държави като Унгария, Полша, Турция и Индия. Постепенно тези държави се координират в нещо като синдикат на престъпни фамилии - "решават проблеми - пишат Хансън и Копстийн в книгата си, - разделят плячката, понякога се карат, но си помагат, когато е необходимо". В тази схема Путин заемаше позицията на capo di tutti capi, босът на босовете."

Досега. Направете място, президент Путин.

За да разберем източника на властта на Тръмп и неговата основна слабост, трябва да разберем какво патримониализмът не е. Той не е същият като класическия авторитаризъм. И не е задължително да е антидемократичен.

Антитезата на патримониализма не е демокрацията; тя е бюрокрацията, или по-точно бюрократичният процесуализъм. Класическият авторитаризъм - видът система, която се наблюдава в нацистка Германия и Съветския съюз - често е силно бюрократизиран. Когато авторитаристите вземат властта, те укрепват своето управление, като създават структури като тайна полиция, агенции за пропаганда, специални военни части и политбюра. Узаконяват властта си с правни кодекси и конституции. Оруел разбира бюрократичния аспект на класическия авторитаризъм; в 1984 г. министерствата на истината (пропагандата), мира (войната) и любовта (държавната сигурност) на Океания са най-характерните (и ужасяващи) черти на режима.

За разлика от тях патримониализмът се отнася с подозрение към бюрокрациите; в крайна сметка на кого точно са лоялни те? Те могат да придобият свои собствени правомощия, а техните правила и процедури могат да се окажат пречка. Хората с експертни познания, опит и отлични автобиографии също са подозрителни, тъй като носят независима позиция и авторитет. Така че патримониализмът снабдява правителството с некадърници и подставени лица или, когато е възможно, изобщо заобикаля бюрократичните процедури.Когато служителите по сигурността в USAID се опитаха да защитят класифицирана информация от непроверения екип на DOGE на Илон Мъск, те просто бяха пуснати в отпуск.

Отвращението на патримониалното управление от формализма го прави капризно и дори причудливо - като например когато лидерът обявява от нищото преименуването на международни водни басейни или окупацията на Газа от САЩ.

Също така, за разлика от класическия авторитаризъм, патримониализмът може да съжителства с демокрацията, поне за известно време. Както пишат Хансън и Копстийн, "един лидер може да бъде избран по демократичен път, но въпреки това да се стреми да легитимира управлението си по патримониален начин. Все по-често избраните лидери се стремят да разрушат бюрократичните административни държави ("дълбоки държави", както понякога ги наричат), изграждани в продължение на десетилетия, в полза на управлението на семейството и приятелите." Индийският Нарендра Моди, унгарският Виктор Орбан и самият Тръмп са примери за избрани патримониални лидери - и то такива, които са постигнали значителна обществена подкрепа и демократична легитимност.

Веднъж дошли на власт, патримониалистите обичат да се обличат в реториката на демокрацията, като например Илон Мъск, който оправдава извънзаконните действия на екипа си с това, че кара "неизбрания четвърти противоконституционен клон на властта" да бъде "отзивчив към народа".

Въпреки това, тъй като патримониализмът прерязва процедурните сухожилия на правителството, той отслабва и в крайна сметка осакатява държавата. С течение на времето, когато се стреми да се вкорени, много лидери се опитват да преминат към пълноценен авторитаризъм. "Изборните процеси и конституционните норми не могат да оцелеят дълго, когато патримониалната легитимност започне да доминира на политическата арена", пишат Хансън и Копстийн.

Дори и да бъде избегнат авторитаризмът, щетите, които патримониализмът нанася на държавния капацитет, са сериозни. Най-добрите хора в правителствата напускат или биват изгонени. Мисиите на агенциите се изкривяват, а практиките им се опорочават. Процедурите и нормите се изоставят и забравят.

Държавните служители, изпълнителите, получателите на безвъзмездни средства, корпорациите и обществеността се развращават от навика да се облагодетелстват.

Затова твърдението, че Тръмп няма темперамента или вниманието, за да бъде диктатор, е слабо утешително. Той е съвършеният организъм на патримониализма. Не признава разликата между публично и частно, законно и незаконно, формално и неформално, национално и лично. "Той не може да направи разлика между личния си интерес и националния интерес, ако изобщо разбира какво е национален интерес", казва Джон Болтън, който беше съветник по националната сигурност в първия мандат на Тръмп. Както ми каза наскоро един виден републикански политик, разбирането на Тръмп е просто: "Ако си негов приятел, той е твой приятел. Ако не си му приятел, той не ти е приятел." Този политик е избрал да бъде приятел на Тръмп. В противен случай, каза той, работата му щяла да бъде почти невъзможна през следващите четири години.

Патримониализмът обяснява това, което иначе би могло да бъде загадъчно. Всяка политика, от която президентът се интересува, е негова лична собственост. Тръмп се отказа от федералното преследване на кмета на Ню Йорк Ерик Адамс, защото е полезно да имаш послушен кмет на голям град. Той наруши 50-годишна практика, като третира Министерството на правосъдието като "личната си адвокатска кантора".

Третира прилагането на надлежно приети закони като незадължително - и нещо повече, претендира за правото да обезщетява нарушителите на закона. Спря производството срещу бандитите и бунтовниците от 6 януари, защото те са на негова страна. Неговите агенции проверяват наетите служители за лоялност към него, а не към Конституцията.

В света на Тръмп федералните агенции се закриват по негово нареждане, без да е необходимо да се кима на Конгреса. В агенциите нахлуват и ги превземат поддръжници, които нямат никакви законови правомощия. Лоялен човек, който е управлявал само две малки НПО-та, е избран за най-трудната управленска работа в правителството. Конфликтите на интереси се толерират, ако не и благославят. Прокурори и главни инспектори се уволняват за това, че си вършат работата. Хиляди държавни служители се превръщат в наемни служители по волята на президента. Защитата на бивши служители се отнема, защото са нелоялни. Самото президентство се третира като бизнес възможност.

И все пак, когато Макс Уебър смята патримониализма за отживелица в епохата на модерната държава, той не e фантазирал. Както отбелязват Хансън и Копстийн, "патримониалните режими не са могли да се конкурират нито във военно, нито в икономическо отношение с държави, ръководени от експертни бюрокрации". Те все още не могат. Патримониализмът страда от два присъщи и в много случаи фатални недостатъка.

Първият е некомпетентността. "Произволните капризи на владетеля и неговото лично котило непрекъснато пречат на редовното функциониране на държавните агенции", пишат Хансън и Копстийн. Патримониалните режими са "просто ужасни в мениджмънта на всеки сложен проблем на съвременното управление", пишат те. "В най-добрия случай те осигуряват лошо функциониращи институции, а в най-лошия - активно ловуват в икономиката". Изглежда, че администрацията вече се е насочила към това да отслаби колкото се може повече от правителството. Някои примери за некомпетентност, като например съобщението за уволнение на служители, които пазят ядрените оръжия и предотвратяват птичия грип, биха били смешни, ако не бяха толкова тревожни.

В крайна сметка некомпетентността става очевидна за избирателите, без да е необходима голяма помощ от страна на опозицията. Но да се помогне на обществото да разбере другата, още по-голяма уязвимост на патримониализма - корупцията - изисква неуморни послания.

Патримониализмът е корумпиран по дефиниция, тъй като причината за съществуването му е да експлоатира държавата с цел печалба - политическа, лична и финансова. На всяка крачка той воюва с правилата и институциите, които възпрепятстват фалшифицирането, ограбването и изкормването на държавата. Знаем какво да очакваме от втория мандат на Тръмп. Както каза Лари Даймънд от Института Хувър към Станфордския университет в един скорошен подкаст: "Мисля, че през следващите четири години ще станем свидетели на абсолютно зашеметяваща оргия от корупция и крони капитализъм, каквато не сме виждали от края на XIX век, от Златния век насам." (Франсис Фукуяма, също от Станфорд, отговори: "Ще бъде много по-лошо от епохата на Златния век.")

Те не грешаха. "През първите три седмици от управлението си", съобщи Associated Press, "президентът Доналд Тръмп с наглост се зае да разруши предпазните механизми на федералното правителство за обществен интегритет, които тестваше често по време на първия си мандат, а сега изглежда възнамерява да премахне изцяло." Темпото беше главозамайващо. Например само за няколко дни през февруари администрацията на Тръмп:

изтърбуши законовите разпоредби срещу външно влияние, като по този начин, според бившия съветник на Белия дом Боб Бауер, намали "правните рискове, пред които са изправени компании като Trump Organization, които взаимодействат с държавни служители, за да постигнат благоприятни условия за споделени с чуждестранни правителства и свързани с чужбина партньори и контрагенти, бизнес интереси";

преустановяване на прилагането на Закона за чуждестранните корупционни практики, което допълнително намалява, пише Бауер, "правните рискове и проблеми, които възникват при взаимоотношенията на Trump Organization с държавни служители както в страната, така и в чужбина";

уволни без причина ръководителя на правителствената служба по етика - предполагаемо независима агенция, която следи за спазването на антикорупционните правила и оповестяването на финансовите данни в изпълнителната власт;

уволни, също без причина, главния инспектор на USAID, след като служителят докладва, че замразяването на разходите и съкращаването на персонала са довели до това, че надзорът "до голяма степен не функционира".

До този момент Тръмп вече е нарушил правилата за конфликт на интереси, като според Бауер е създал "широко пространство за чуждестранните правителства, като Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, да работят директно с Trump Organization или филиал в рамките на съществуващите споразумения по начини, които са изключително изгодни за техните бизнес интереси". Той уволни генералните инспектори в 19 агенции, без причина и вероятно незаконно. Човек може да продължи - и Тръмп ще продължи.

Корупцията е ахилесовата пета на патримониализма, защото обществото я разбира и не я харесва. Тя не е абстракция като "демокрация", "конституция" или "върховенство на закона". Тя очертава това, че правителството се управлява "за тях", а не "за вас". Най-страшната заплаха, с която се сблъска Путин, беше "непрестанният кръстоносен поход" на Алексей Навални срещу корупцията, който можеше да свали режима, ако Путин не беше способствал за смъртта на Навални в затвора. В Полша либералната опозиция изхвърли патримониалистичната партия "Право и справедливост" от властта през 2023 г. с антикорупционен наратив.

В Съединените щати всеки, който търси доказателства за силата на антикорупцията, не трябва да търси по-далеч от атаките на републиканците срещу Джим Райт и Хилъри Клинтън. В случая с Клинтън републиканците и Тръмп превърнаха едно дребно процедурно нарушение (използването на частен сървър за класифицирани имейли) в скандал от световна класа. Тръмп и неговите съюзници непрекъснато я бламират като най-корумпирания кандидат в историята. Повтарянето убеди много избиратели, че където има дим, трябва да има и огън.

Още по-подходяща е успешната кампания на Нют Гингрич за сваляне на председателя на Камарата на представителите от Демократическата партия Джим Райт - кампания, която слага край на кариерата на Райт, поставя началото на тази на Гингрич и проправя пътя на републиканците към превземането на Камарата на представителите на САЩ през 1994 г. В края на 80-те години на миналия век Райт е титан в Конгреса, а Гингрич - ексцентричен задкулисник, който има план. "Просто ще продължа да удрям и да удрям по неговата [на Райт] етика", казва той през 1987 г. "Идва момент, в който всичко се обединява и медиите се заемат с него, или той умира." Гингрич използва оплаквания за етични нарушения и непрестанни публични послания (които невинаги се основават на факти), за да заклейми Райт и по подразбиране демократите като корумпирани. "Почти във всяка реч и всяко интервю той атакуваше Райт", пише Джон М. Бари в "Политико". "Той каза на аудиторията си да пише писма до редакторите на местните вестници, да се обажда в токшоута, да изисква отговори от местните членове на Конгреса на публични срещи. По време на пътуванията си той също така търсеше местни политически и разследващи репортери или редактори и ги призоваваше да проверят Райт. А Гингрич редовно повтаряше: "Джим Райт е най-корумпираният оратор през 20-и век".

Днес кампанията на Гингрич предлага на демократите наръчник. Ако искат да подкопаят подкрепата на Тръмп, този модел им подсказва, че трябва да проведат непрестанна, стратегическа и тематична кампания, в която да заклеймят Тръмп като най-корумпирания президент на Америка. Почти всяко събитие би могло да даде храна за такива атаки, които ще свържат корупцията не с общи положения като върховенството на закона, а с конкретни въпроси. По-високи цени? Крони капитализъм! Съкращаване на популярни [социални и медицински] програми? Подкупи за охранеnите клиенти на Тръмп! Намаляване на данъците? Алчно посегателство върху социалното осигуряване!

Най-доброто възражение срещу този подход (може би единственото възражение на този етап) е, че обвинението в корупция няма да се стовари върху Тръмп. В края на краищата, обществеността е чувала за неговата корупция от години и я е оценила или просто не се интересува от нея. Освен това обществеността така или иначе вярва, че всички политици са корумпирани.

Но стратегическото и координирано послание срещу корупцията на Тръмп е точно това, което опозицията не е правила. Вместо това тя реагира на новините за деня. Отговаряйки на ежедневните пожари и въртейки се в кръг, тя се проваля в това да отправи някакво послание.

Освен това не е съвсем вярно, че обществото вече знае, че Тръмп е корумпиран, и не се интересува от това. По-скоро, тъй като изглежда толкова неподправен, той се възползва от възприятието, че е автентичен по начин, по който другите политици не са, и тъй като вбесява елитите, се радва на репутацията, че е на страната на обикновения човек. Пречупването на тези възприятия може да определи дали рейтингът му ще е над 50 или под 40 процента, а от политическа гледна точка това е цялата разлика в света.

Нуждаят ли се демократите от собствено позитивно послание? Разбира се, те трябва да свършат работата. Но точно сега, когато са извън властта, а Тръмп е капо ди тути капи, историята на патримониалното управление предполага, че най-ефективният им подход ще бъде втълпяването на посланието, че той е корумпиран. Едно нещо е сигурно: той ще им даде много поводи за работа.

Джонатан Раух - The Atlantic

превод: NIck Iliev