Нетаняху има нужда от война. Израел – не

В специализираната литература Израел съществува като класически пример на държава, която няма стратегическа дълбочина.

Последното означава, че оскъдната територия на страната, както и често враждебния ѝ регионален контекст, създават следната диспропорция: висок коефициент на рискове за националната ѝ сигурност срещу кратко време за реакция и ограничени възможности за тактическо отстъпление.

За държавите, които нямат стратегическа дълбочина, всяка битка има ефекта на окончателната война, т.е. те, ако загубят битката, обикновено губят и войната. Именно поради тази причина Израел започва да развива една екстериториална концепция за своята сигурност, която си поставя за цел да обезпечава собственото посредством форма на наблюдение (и контрол) на чуждото.

Поради подобни съображения Израел е окупирал през годините Синайския полуостров, Южен Ливан и под различна форма и време палестинските територии в Западния бряг и ивицата Газа.

Именно по този начин Тел Авив се е опитвал да компенсира липсата си на стратегическа дълбочина, печелейки физическо пространство (контрол върху земи, които не са израелски) и време (за реакция). Разбира се, дефицитите на политическата география на Израел биват компенсирани и от интеграцията на модерните технологии в ключови сектори като военния, което позволява сдобиването с изключителни отбранителни и нападателни възможности (както видяхме при разменените удари между Израел и Иран и при инвазията на Израел спрямо Южен Ливан миналата година).

Интегрирането на модерните технологии във военната и разузнавателната сфера спомагат Тел Авив да извършва и превантивни удари - например, в т.нар. "Пейджъргейт" спрямо Хизбула, както и ударите срещу военен хардуер и химически арсенали на Сирия - като част от израелската политика на възпиране срещу текущи и потенциални врагове.

Екстериториалното концептуализиране на сигурността на Израел ни обяснява възобновената военна активност на Тел Авив спрямо три театъра на действие, която наблюдаваме от дни и седмици насам.

Ударите на Израелските отбранителни сили спрямо позиции на Хизбула в Ливан, включително в южната част на столицата на въпросната страна, което се случва в нарушение на договореното в края на ноември месец миналата година от Франция и САЩ споразумение между Израел и въпросната шиитска групировка, целят допълнителното унищожаване на възможностите за управление и контрол на Хизбула.

Подновяването на военната активност на Тел Авив спрямо Ливан, както в случая с Хамас в ивицата Газа, кореспондира с друг ключов елемент от концепцията за сигурност на Израел - т.нар. решителна победа, чиято цел е постигането на такъв успех, който да отнеме както техническата възможност, така и психологическата мотивация на въпросните терористични организации да извършат нови атаки по Израел.

Възобновяването на сухопътното настъпление и военно-въздушните удари спрямо ивицата Газа също се случва в тотално нарушение на договорната рамка между Израел и Хамас от януари месец, инициирана към онзи момент от администрациите на Джо Байдън и Доналд Тръмп.

Тази нова активност на Израелските отбранителни сили предвижда създаването на "зони за сигурност" (по думите на израелския министър на отбраната Израел Кац), както и на коридора "Мораг" между Рафа и Хан Юнис. Всъщност тук става дума за две базови цели на Тел Авив. Едната е разширяването на пространството в Газа, върху което Тел Авив иска да има пълен контрол върху сигурността. Ефективно това са "буферни зони", каквито Израел вече е създал както в Северна Газа, така и от вътрешната страна на палестинския анклав по границата с Израел. Другата е създаването на допълнително препятствие спрямо възможността за мобилност на Хамас в рамките на палестинския анклав (заедно с други два коридора с подобна цел, но намиращи се в Централна и Северна Газа).

Успоредно на извършваните периодични удари по различни обекти, били те с военен хардуер или с химически арсенали, както и окупацията на сирийски територии от Голанските възвишения (сред които и даващият изключителни стратегически предимства връх Хермон), Израел се опитва да създаде и демилитаризирана зона в Южна Сирия.

Целта на последното също е разширяване на зоната на сигурност на Тел Авив, така че въпросните територии да не бъдат използвани за извършване на удари по израелската държава, независимо дали те ще идват от сунитски или шиитски радикални организации.

Но тези дни видяхме и друго: израелската бойна авиация разширява обсега на своите действия, нанасяйки и удари по въздушни бази в Хомс и Хама. Това се случва на фона на все по-настоятелните публикации в медиите, че именно там Турция има желание да увеличи обема на своето военно присъствие, включително формализирайки го посредством обезпечени с противоракетна отбрана военни съоръжения.

Прилагането на екстериториалната матрица за сигурност на Израел би спомогнало за разбирането на поведението на въпросната държава, включително на цената на нарушаването на двустранни споразумения, националния суверенитет на отделните държави и международното право, но пълноценното му постигане изисква и разглеждането на набор от субективни фактори, свързани с министър-председателя Бенямин Нетаняху.

Възобновяването на външния враг, главната роля на когото обикновено е резервирана за Иран, е ключов елемент в стратегията за политическо оцеляване на ръководителя на изпълнителната власт на Израел.

Всъщност възобновяването на войната с Хамас и Хизбула бе необходимо за Нетаняху, доколкото това консолидира мнозинството му в Кнесета: партията на финансовия министър Бецалел Смотрич остана в правителството, а в него се завърна и министърът по национална сигурност Итамар Бен Гвир.

Продължаването на войната с Хамас бе условие, което въпросните коалиционни партньори на Нетаняху поставяха пред него, за да може той да съхрани мнозинството си в Кнесета.

Парламентарното мнозинство и произтичащата от него силна изпълнителна власт са единствената защитна стена, която Нетаняху притежава в условията на засилващи се конфликти между него и различни израелски институции.

Така например, желанието на израелския министър-председател да въведе промени в съдебната система на страната, които ще усилят ролята и значението на парламентарното мнозинство в нейното конструиране, среща съпротива не само от въпросния бранш, но бе повод и за мащабни граждански протести. Нетаняху, сам обект на различни разследвания за корупция, е в пряк конфликт с главния прокурор на страната Гали Бахарав-Миара, която той се опитва да уволни.

Противоречия с министър-председателя накараха в началото на годината Началникът на Генералния щаб Херци Халеви да напусне своя пост. Уволнението на ръководителя на Шин Бет, израелската служба за вътрешна сигурност, Ронен Бар е свързано както с различия спрямо войната с Хамас, така и с ролята, която въпросната организация има в разследването срещу близки до Нетаняху субекти, над които тегнат евентуални обвинения, свързани с предоставянето на класифицирана информация на медии и нерегламентирани контакти с трети страни (това стои в основата на развиващия се в Израел "Катаргейт", който поставя израелския министър-председател в светлината на прожекторите по неблагоприятна причина).

На този фон, продължаващите протести в страната обвиняват израелския министър-председател в това, че той е готов да жертва държаните от Хамас заложници в името на политическото си оцеляване. В този контекст, иначе споделящи антагонизъм, Реджеп Тайип Ердоган и Бенямин Нетаняху използват образа на другия, за да подчертаят външните рискове за страните си, опитвайки се да парират случващите се протести срещу тях в Турция и Израел.

Макар изобщо да не трябва да се подценява значението ѝ, единствената подкрепа, която Нетаняху получава в момента, е от американския президент Доналд Тръмп. Последният, сам разгневен от това, че Хамас отхвърли неговите ултиматуми за освобождаване на заложниците, подкрепи израелския премиер във възобновяването на военните действия спрямо терористичната организация в Газа.

Но Бенямин Нетаняху е в режим на кръгова отбрана и сякаш той има нужда повече от войните, които води, отколкото Израел. Ако оцеляването на Тел Авив предполага екстериториално мислене на сигурността на въпросната държава, то това на израелския премиер е функция на далеч по-субективни предпоставки.

А това създава опасност, която израелските стратези не са свикнали да отчитат: риск, който този път идва не отвън, а отвътре на Израел. И ако Тел Авив показа, че може да води война на няколко фронта, предстои да разберем дали това е и в способностите на Нетаняху.