Светът е джунгла, а не зоологическа градина

В края на Първата световна война американският президент Удроу Уилсън предлага добре известните "Четиринадесет точки", на базата на които да се финализира не само Голямата война, но и по възможност да бъде създадена такава основа за международни отношения, която да възпрепятства възникването на по-нататъшни мащабни сблъсъци. Затова във въпросния документ има заложени точки като колективно намаляване на въоръжението, елиминиране на тайните спогодби и свободна търговия в равноправни условия.

Но дори европейските континентални съюзници на Вашингтон реагират скептично на тези американски идеи. Изтръпнали от катаклизмите на войната и носители на един прагматично-циничен опит, държавите от Стария континент възприемат предложението на Удроу Уилсън като наивитет, облечен в американски идеализъм.

Още новини от Украйна

Пословична е реакцията на френския министър-председател Жорж Клемансо, който казва, че дори Господ се е ограничил до 10 точки (Божиите заповеди), за разлика от американския президент с неговите 14. В италианската преса пък Удроу Уилсън бил обрисуван в австрийска военна униформа, защото поради някакви прищевки като самоопределение и демокрация той отказвал да удовлетвори претенциите на Италия към Южен Тирол и Далмация.

Тогавашната реакция на Клемансо обаче обобщава нещо дори не толкова френско, колкото европейско. За Стария континент - стъпил на германското разбиране, че "силата е моето право" (за разлика от американското, че "правото е моята сила") - да създаваш правила означава да се криминализираш предварително, защото създателят на правилата ще е първият, който ще ги наруши, когато те вече не отговарят на неговите интереси.

Малко над век по-късно ние виждаме колко прав е бил френският министър-председател: днес светът е в процес на счупване на поредните правила, които преди това той си е предписал сам.

В условията на икономическа взаимосвързаност, основаваща се на споделена облага, бе прието, че ако държавите не търгуват помежду си, те ще водят войни. Или както твърди популярната максима, ако стоките не преминават границите, ще го правят войниците.

Но преди Русия да окупира Кримския полуостров през 2014-та година, Москва е най-големият търговски партньор на Киев: Русия отговаря за 23% от украинския износ и за 30% от украинския внос. Дори Източна Украйна, с нейната тежка промишленост, захранваща със суровини включително руския военно-промишлен комплекс, така или иначе вече е била под икономическата орбита на Москва.

Но въпреки икономическите си връзки и търговското си влияние върху Украйна, Русия предпочете пътя на войната - започвайки с окупацията на Крим и стигайки до тази на четирите украинските области Луганск, Донецк, Херсон и Запорожие. Явно това, че стоките пресичат границите, не се оказа достатъчна гаранция за суверенитета на Украйна; след стоките дойдоха "зелените човечета", ЧВК "Вагнер" и редовните руски въоръжени сили. С агресията си срещу Украйна Русия опроверга и друг жалон на нашето време - този, че търговията е най-прекият път към благоденствието.

Именно икономическата взаимосвързаност, предполагаща разпределение на производството и разделение на труда между отделните държави, трябваше да намали потенциала за конфликт между тях. Когато възникна кризата с COVID 19 обаче ние видяхме, че разделението на труда всъщност създаде изключителни затруднения в линиите за доставки.

По този начин здравната криза бързо създаде условия за търговска такава, а оттук и за нарастване на напрежението между отделните държави. Тогава се оказа, че държави с високотехнологично производство всъщност не могат осигурят базови изделия: през 2020-та година Европейският съюз (ЕС), според собствените си данни, е внесъл предпазни маски на стойност 14 млрд евро, като 92% от тях са били закупени от Китай.

Турският танк Алтай пък, който трябваше да изскочи от фабриките на югоизточната ни съседка още преди години с германски двигател и френска броня, вместо да послужи като стимул за смекчаването на политическото напрежението между Анкара, от една страна, Берлин и Париж, от друга, падна като негова жертва.

Взела си поука, днес Турция развива такъв военно-промишлен сектор, който разчита все повече на себе си (е, и на южнокорейски двигатели и скоростни кутии, когато става дума за Алтай).

Но най-чистата форма на икономическо декомпозиране на търговската взаимообвързаност виждаме в политика на мита на американския президент Доналд Тръмп.

Нима и той, като Владимир Путин, не е чувал, че търговията е най-прекият път към благоденствието? Или Европейският съюз (ЕС), когато отряза по-голямата част от вноса си на руски въглеводороди?

Друг жалон, който светът, в който живеем, приемаше за аксиома, бе този, че прогресът и модернизацията увеличават благосъстоянието на хората, а то - обема на свободата и демокрацията в отделните общества и по света като цяло.

Но и тук практиката опровергава теорията. Ако средната класа в Китай през 2000-та г. е била 3.1% от цялото общество, то през 2018-та тя е 50.8% от него, сочат данните на Pew Research Center. Това е количествено нарастване от почти 40 млн. до 707 млн. души. Примерът със средната класа в Русия също е показателен: във въпросния период тя е нараснала от 28.2% до 71.5%.

В същото време обаче и в Китай, и в Русия увеличаването на благосъстоянието на хората не само че не е довело до тяхното политическо еманципиране от властта - чрез свобода към демокрация, но тъкмо обратното. И двете държави демонстрират продължаваща и уплътняваща се авторитаризация на политическия си процес.

Нещо повече, приложението на модерните технологии в тези държави всъщност не увеличава свободата на техните общества, а по-скоро възможностите на съответните режими за контрол върху населението. В този аспект са пословични случаите в някои арабски монархии, в които технологичният прогрес също се реализира в полза утвърждаването на управлението и санкционирането на човешките маси.

Последната точка от предложените четиринадесет такива на Удроу Уилсън касае създаването на Лигата на нациите. Образуването на такъв форум цели институционализация на възможните конфликти между държавите и предоставянето им на дипломатическа платформа за разрешаването на техните междуособици.

Това усилие всъщност е функция на либералния идеализъм, поставил си за цел "израждането" на международна общност, стъпваща на универсални ценности и правила, които да бъдат охранявани от интернационални институции. Оттук либералите, както казва една добре известна в рецепцията алегория, си представят света като зоологическа градина: да, в света има зверове, но те са държани под ключ и зад решетки.

Напротив, светът е джунгла, контрират реалистите в международните отношения. Защото зверовете са тук, да, но ключалката е счупена, а решетките са отворени. Нашето време изглежда точно такова: няма преграда между хората и зверовете, защото аксиомите, които трябваше да осигуряват такава, не издържаха изпита на времето.

Когато ницшеанският Заратустра "философства с чук" в ръка, той всъщност проверява устойчивостта на кумирите - кои от тях са истински богове, и кои - фалшиви идоли.

Това е своеобразен тест на ценности. Тези от тях, които са плътни, ще устоят на удара с чука. Фалшивите обаче ще се огънат под напора на замахващото сечиво.

Ако светът се изкриви, значи не е бил бог, а идол, който си заслужава отворените решетки. И това, което идва от тях.