Как ще си поделят парчетата от пая кубинците?

Така наречената "Ла либерта" - продоволствената книжка събира в себе си дебата за социалистическия експеримент в Куба.

Това че храната все още е с купони след 50 години и че над 60 процента от храна на острова все още се внася, доказва провала на бюрократична държавна икономика, която подкопават предприемаческия дух на работниците и фермерите, смятат критиците.

Поддръжниците пък са на мнение, че продоволствена книжка илюстрира ангажимента на кубинското правителство към здравето и благосъстоянието на неговите хора и се изправя срещу лицето на безмилостната блокада на САЩ. Те казват, че благодарение на гарантираната кошница с храна и безплатното здравеопазване, бедната островна държава има едно от най-ниските нива на детска смъртност и най-високите жизнени показатели за продължителност на живот в света.

И двете страни са прави, пише в своята статия американският политически активист Медея Бенджамин.

Живях в Куба в началото на осемдесетте години, когато Съветският съюз все още съществуваше и субсидираше икономиката на Куба в размер на 4-6 милиарда долара годишно. В онези дни храненето бе егалитарно упражнение (френски: égalité - равенство - бел.ред.). Дажбата, която всяко семейство получаваше срещу малка такса бе достатъчна, за да стигне за целия месец и да гарантира на всеки прилична диета. Тя включваше ориз, боб, леща, мляко, кафе, седмични порции пиле и месо за хамбургери, а от време на време имаше риба и свинско месо.

Когато седмичната дажба пиле пристигнеше на пазара, можех да помириша готвено пилешко във всяка кухня в квартала - пържено пиле, пилешка супа, яхния от пиле. Като диетолог, работил с гладуващите деца в Африка знаех, че всяко семейство ще се радва на добра вечеря. Разбира се, кубинците се оплакват, че често не успяват да вземат лук, чесън или домати, за да приготвят храната по техен вкус, но основните съставки винаги бяха налични.

Не и днес. Продоволствената дажба започна да се свива през десетилетията. Това би било добре, ако се усещаше изобилие, но това не беше така. Най-лошият период беше точно след падането на Съветския съюз през 1991 г., когато способността на Куба да внася храни намаля със 75%. По време на ужасното следващо десетилетие, което правителството кръсти "специален период", а хората наричаха "el tiempo de los flacos" (кльощавия период), дажбите спаднаха наполовина, средностатистическият кубинец загуби около 10 килограма, а постоянният глад - нещо не виждано от преди революцията, стана ежедневие.

Кубинската икономика обаче се подобри значително оттогава, благодарение отчасти на възхода на приходи от туризма и субсидиите, които идват от петрола на Венецуела. И все пак, месечната дажба е достатъчна да пази хората от глад, но не е достатъчна за една добра диета.

Деветдесетгодишната Алеида Фернандес ми каза, че когато тя развие високо кръвно налягане, лекарят й дава бележка, с която се добавят три риби на месец към дажбата й. "По този начин правителството ми гарантира, че получавам достатъчно протеин", каза благодарната Фернандес, която живее с пенсия в размер на 15 долара на месец, но има безплатно здравеопазване и като повечето кубинци, не плаща наем.

Кубинците плащат по-малко от 2 долара за месечните си дажби, което е приблизително 12 процента от реалната стойност на храната. Това е спасение за бедните, но оставя правителството да субсидира всеки мъж, жена и дете, независимо от доходите. С цена от над 1 милиард долара годишно, става ясно защо реформистко-мислещият президент Раул Кастро би искал да види края на "Ла либерта".

През 2011 г. Кастро заяви, че системата за дажби раздава храната на "смешни цени" и че една система, въведена в момент на недостиг се е превърнала в "непоносимо бреме за икономиката и демотивира хората да работят."

Но неговото предложение за премахване на дажбата бе изхвърлено на боклука, когато бе посрещнато с ожесточена съпротива, особено от държавните ниско платени работници и пенсионерите, които се борят да преживяват с по 15 долара на месец. "Не мога да си представя как бих оцеляла, ако трябваше да си купя храна на свободния пазар", се оплаква пенсионерката Офелия Муньос. "Пазарните цени са толкова високи, че едва мога да си позволи картофи и сладки картофи, много по-малко боб или пиле."

Друга е историята на кубинците, които работят в областта на туризма или получават парични преводи от семействата си в чужбина. С достъп до твърда валута, те могат да си позволят пазарните цени и могат да допълват диетата си с ястията в ресторантите.

Но най-добрата храна е запазена за туристите. Гурме ястията се предлагат в заведения, наречени "паладарес" (частни ресторанти – бел.ред.), които изникват по целия остров. Бедните кубинци вече могат да видят разкошни ястия, които се предлагат на туристите - омари, скариди, свинско месо, пържола - и започват да се чудят защо те получават само ориз и грах.

"Ние не сме гладни като хората в Хаити", казва Берта Фернандез, чиновник, който живее със заплата от 20 долара на месец. "Но ние миришем свинското месо, което се пържи в ресторанта на една пряка от нас и си оставаме с това."

Неравният достъп до храна е само едно от отраженията на това, в което все повече и повече се превръща в двустепенна икономика на страната, където една група икономисва националните песос, а друга се възползва от достъпа до твърда валута. Революцията не трябваше да преобърне живота по този начин.

В едно основно училище, което посетихме в Хавана, учителката Оливия Гонзалес каза, че те не позволяват на учениците да носят свой обяд от вкъщи. Защо? Отговорът на този въпрос е много прост и ясен: някои ученици ще донесат желаните продукти като месо и хляб, докато по-бедните ученици ще имат по-прости ястия. "Ние искаме всички деца да имат равни възможности и да не растат с чувство за малоценност", обясни Гонсалес. "Така че е по-добре за всички тях да ядат едно и също." За да се намалят разходите и да се осигури здравословна храна, много училища се опитват доколкото могат да отглеждат голяма част от храната си.

Раул Кастро се опитва да намери среден път, като стимулира икономиката и едновременно с това запази спечелените по време на революцията неща като безплатно здравеопазване и образование. Неговите пазарно ориентирани реформи включват съкращаване на субсидиите, стремително раздуване на държавните ведомости за заплати и насърчаване на по-голямо частно предприемачество - специално за земеделските производители.

Историческите преговори със Съединените щати запалиха надежди, че САЩ ще спрат да саботират Куба, както и че по-голямата търговия и туризъм ще подпомогнат икономическия растеж на островната държава. Още преди преговорите, Куба закупуваше селскостопански стоки от САЩ на стойност 500 000 000 долара. Продажбата на хранителни продукти са изключва от ембаргото, но продажбите трябваше да бъдат извършени в брой. Новите правила, които позволяват на Куба да използва американските банки и да получава заеми ще доведат до по-голям внос - победа и за двете страни.

Мнозина се тревожат, че отварянето на САЩ ще бъде придружено от наплив на американски туристи и корпоративни инвестиции, ще се превърне в рецепта за още по-голяма пропаст между имащите и нямащите. Разбира се, отминаха дните, когато кубинците ядяха едни и същи ястия по едно и също време, и може би универсалната либерта ще бъде заменена от система за печат на храна въз основа на нужда.

Но в Куба храната все още се смята за основно човешко право. Тъй като икономиката се разширява надеждата е, че кубинците ще имат достъп до по-разнообразно хранене. В един свят, където толкова много хора все още ходят гладни, Куба може да се превърне в модел за това как да  се направи по-голям пай и всеки да получи парче.