Какво още трябва да се случи, за да разберем, че се самопогубваме?

Дълго време докладите на Междуправителствения комитет по изменението на климата към ООН (IPCC), основан през 1988, не обхващаха пълната картина на промените, настъпващи в ледниковите райони и моретата, нито информираха подробно за последиците от това. Навремето просто липсваха достатъчно научни познания за механизмите на взаимодействие между земята, моретата и атмосферата и съществуващите метеорологични и климатични системи.

Липсата на познания, най-вече за световния океан, който покрива 70% от повърхността на Земята, както и за криосферата - вечно замръзналите региони като Арктика, Антарктида и т.нар. "трети полюс" (Хималайската ледена шапка и нейните ледници), беше удобно извинение за всички, които отказваха да вземат насериозно климатичните промени. Дълго време това ги предпазваше от неприятната задача да търсят алтернатива на сегашната икономическа система, стъпваща върху растежа и експлоатацията на фосилни горива и други изчерпаеми ресурси.

Цели градове могат да потънат под вода

Световният океан ли? Та той е толкова голям, че може да поеме всичко, което изхвърляме в него. Арктика и още по-ледената Антарктида? Топенето на ледовете? Глетчерите на Хималаите? Та кой ли въобще се интересува от тази тема? И защо изобщо трябва да ни интересува?

Днес, 30 години по-късно, излезе третият специален доклад на IPCC за моретата и криосферата. Данните, представени в него, са сериозно предупреждение: вече не може да има никакви извинения да продължаваме по същия начин. Новият доклад, както и другите два преди него, документират ускореното темпо, с което се осъществява промяната на климата, както и неоспоримата взаимовръзка между начина ни на живот и глобалното затопляне.

Докладът на IPCC описва как последиците от климатичните промени ще се отразят на моретата и вечно замръзналите райони - две системи, от които пряко или косвено зависи живота на всички ни. Днес вече знаем, че и дълбините на моретата се затоплят, че топящите се ледени шапки на полюсите се отразяват на времето в Африка и тропическите региони. Знаем, че изчезващите глетчери застрашават снабдяването с питейна вода, че се увеличава киселинността на океаните. Знаем също, че нивото на моретата и океаните се повишава по-бързо от очакваното. Вече е ясно, че не само някои малки островни държавици могат да изчезнат от картата на света - могат да потънат и някои световни мегаполиси по крайбрежията.

Какво чакаме?

Горски пожари бушуват навсякъде - като започнем от влажните амазонски географски ширини и стигнем до някогашните ледени арктически райони. Горещините и сухите периоди зачестиха - дори и в т.нар. "умерени" региони. Животинският и растителен свят се измества все повече в посока към полюсите.

Който не се вълнува от това, че белите мечки и пингвините са застрашени, може би ще се стресне от факта, че рибните запаси в моретата и океаните намаляват много бързо. Или пък от следното: че вече се усеща недостиг на плодове, зеленчуци, зърнени култури.

Прекалено дълго време се колебаехме. Прекалено дълго оправдавахме нашето бездействие. Нима не можем да караме по-малко кола, да летим по-рядко, да консумираме по-осъзнато, да преминем към възобновяеми енергийни източници?

Алтернативите съществуват. Какво още трябва да се случи, за да се убедят хората от богатите индустриални държави, че дните на нашия екстравагантен начин на живот са преброени? Ако искаме да спрем глобалните климатични промени и да спасим нашата планета, чието население бързо се увеличава, трябва да променим начина си на живот.

Колко лесно би било да завещаем всички тези проблеми на младите хора с техните протести под наслов "Fridays for Future". Вярно е, че става въпрос за тяхното бъдеще. Но ние сме тези, които го хвърлиха на огъня.

Автор: Айрин Куейл