Източна Европа е хомофобна, а Западна толерантна? Не е точно така

"Бъди нетолерантен, бъди нормален!" или защо Изтокът отказва да приеме поривите от Запад за равни права на гейовете и лесбийките? Просто има нужда от време, отбелязват двама германски публицисти.

В германското списание "Цицеро" отличният познавач на Източна Европа и автор на "Дойче веле" Норберт Мапес-Нидик е публикувал обширна статия, посветена напреженията между Изтока и Запада в ЕС по въпроса за правата на хомосексуалните. В началото на статията си авторът припомня нещо позабравено: "По отношение на сексуалната ориентация, в Източна Европа по традиция е царяла не по-малко, а дори повече толерантност, отколкото примерно в Германия или Великобритания. Най-големите исторически скандали около "неестествени отношения между мъже" бяха инсценирани в западни държави: в Англия аферите около Оскар Уайлд и през 1950-те години около Питър Уайлдблад, в Германия по имперско време около граф Ойленбург, в епохата на националсоциализма около шефа на СА Рьом, а през 1980-те години - около генерала от Бундесвера Кислинг. А в Източна Европа на този въпрос никога не са гледали чак толкова сериозно. В Полша наказания за секс между мъже няма от независимостта на страната през 1918-а година. В Съветския съюз пък този проблем внесе разкол между сталинстите и национал-болшевиките, от една страна, и реформаторите и революционерите, от друга: Ленин отмени наказанията, Сталин отново ги възстанови. Чехословашките комунисти искаха още през 1950-те години да декриминализират хомосексуалните действия, но бяха принудени да се подчинят на ветото на Москва. А в ГДР сексът между пълнолетни мъже беше узаконен още през 1955-а, през 1961-а я последва Унгария, а година по-късно и Чехословакия. За сравнение: Великобритания стигна дотам чак през 1967-а, ФРГ през 1969-а, а Австрия - през 1971-а."

Авторът отбелязва, че през 1960-те години гей-двойки са си намирали по-лесно хотелска стая в Будапеща или Варшава, отколкото в Лион или Мюнхен. И че дори Православната църква, която на думи понякога е по-хомофобска дори от Католическата, открай време се е отнасяла прагматично към гейовете и лесбийките и на практика даже мълчаливо е приемала онова, което по-късно ще бъде наречено еднополов брак. Той обобщава, че в Европа традиционното разделение е минавало между по-толерантните Изток и Югозапад и нетолерантния Северозапад. Мапес-Нидик пише, че и след разпадането на Източния блок темата за хомосексуалността не е предизвиквала кой знае какво напрежение - превърнала се е в културна битка между Запада и Изтока едва от началото на 21 век в резултат от масовия порив за равни права на гейовете и лесбийките. Той споменава за парадите из цяла Европа и за агресията срещу тях в много държави: "В Сърбия хулигани пребиха от бой десетки участници с бойния възглас "Убий, убий, убий..!". В Сплит пък цели семейства - бащи, майки и деца - замеряха участниците с камъни, в Рига възмутени граждани хвърляха по тях торбички с екскременти."

Гейовете - мразени като символ на пасивността

Мапес-Нидик смята, че гневът и агресията срещу хомосексуалните в Източна Европа не могат да се обяснят само с класическите патриархални отношения. Той твърди, че конфликтът Запад-Изток по тази тема неслучайно възниква именно тогава, когато континентът тръгва да се обединява. Източноевропейците приели с готовност ценностите на Запада в навечерието на своето еврочленство, но същият този Запад внезапно им поставил допълнителни изисквания - тук се има предвид тъкмо възникналото по същото време много активно движение за правата на гейовете и лесбийките и еднополовите бракове.

По-нататък авторът пише, че спорът за еднополовите бракове се е превърнал в "прокси" на задълбочаващото се напрежение Изток-Запад. "Редица политици-националисти в източноевропейските страни величаят своите народи като антитеза на "развратния" и арогантен Запад и демонстрират максимална нетърпимост по отношение на хомосексуалните. "Бъди нетолерантен, бъди нормален!" призовава с плакат една крайнодясна партия в България например. В Източна Европа омразата срещу хомосексуалните се превърна в най-популярния сегмент от една политическа платформа, който обединява омразата срещу Запада, срещу Европа и срещу Германия с национализма, ксенофобията, авторитаризма и омразата срещу ромите и евреите."

Мапес-Нидик изтъква, че в Западна Европа крайнодесните и националистите невинаги са и хомофоби и дава примери с хомосексуалните Пим Фортьойн в Нидерландия и Алис Вайдел в Германия. Към края на обширната статия в списание "Цицеро" авторът цитира берлинския сексолог Мартин Данекер, според когото гневът на част от източноевропейците срещу гейовете само повърхностно се дължи на мнимата опасност за оцеляване на нацията, от деморализация в армията или от заплахата за традиционното семейство. "Данекер смята, че гейовете биват мразени, защото са символ на пасивността. Много хора в Източна Европа не само в личен план трупат горчивия опит, че са обречени на пасивност. Цялата нация, с която тези хора все пак се идентифицират, споделя тази болезнена съдба. Западът непрекъснато я поучава и назидава, представяйки се за инстанцията, която дава и дарява - и тя насила бива превръщана в пасивна получателка. Казано с една дума: в жена. (…) Освен това много хора преживяват своя социален провал като загуба на потентност", твърди още сексологът, цитиран в публикацията.

Източна Европа има нужда от време

Същата тема коментира в "Ди Велт" германският публицист Жак Шустер. В неговата статия четем: "Вече от 17 години Европа се разшири с източната половина от континента, но старите членове на ЕС и Еврокомисията в Брюксел продължават да си патят от своя "собственически рефлекс", както го нарече Жак Рупник. Те сериозно вярват, че техните представи за либерално общество и тяхното схващане за това как обществото насърчава малцинствата са единствената допустима форма на демократичен живот. В това отношение те приличат на мисионери - и също като тях непрекъснато се борят за душите на хората, на които все внушават, че само тяхната църква им гарантира живот след смъртта".

Жак Шустер също използва примера за еднополовите бракове: "Нима Германия и Франция не бяха демокрации преди да въведат равнопоставеността между двуполовите и еднополовите бракове? Бащата на отвореното общество философът Карл Попър през 1994-а година, малко преди смъртта си, припомни за различните напластявания, които формират хората в Западна и в Източна Европа. Нациите от бившия Източен блок нямали същите демократични традиции като западните, написа той. Според Попър, щели да минат поне 50 години, докато свободолюбивият дух на либерализма на западните демокрации наистина бъде възприет от широки обществени прослойки в Източна Европа. Унгария и Полша станаха демокрации през 1989-1990 година. Оттогава минаха 30 години. В Германия би трябвало да ги оценяват според това, което самата ФРГ беше трийсетина години след настъпването на демокрацията. Нима някой може да си представи, че през 1979-а година Бонската република би приравнила правата на "третия пол" с правата на мъжете и жените? Нима някой сериозно би допуснал, че тогавашният канцлер Хелмут Шмит би станал пропагандист на гей-браковете? Това обаче изобщо не означава, че Шмит е бил враг на отвореното общество. На Източна Европа трябва да ѝ се признае онова, което според Лявата партия и според Зелените се подразбира в отношенията с Третия свят: всяка страна има свои особености, всяка страна е достигнала до определена степен на развитие. А освен това всяка държава има нужда от определено време. Всеки, които пренебрегва тези правила, не само не изгражда бързо демокрацията (каквото и да означава това), но събужда призраците на разрушението и подхранва авторитарните сили. Накрая ще унищожи дори единството на Общността."