Невероятната история на Роберто Канеса, който оцелява след самолетна катастрофа и 72 дни в планината

Това е история, достойна за холивудски филм - неслучайно е филмирана няколко пъти.

На 13 октомври 1972 г. самолет на уругвайските военновъздушни сили, пътуващ за Чили, се разбива на планински склон в Андите на височина 4000 метра. На борда на полет FAU571 се намират членове, треньори и роднини на отбор по ръгби, които отиват на приятелски мач. Много от 45-те пътници оцеляват при катастрофата. Един от тях е студентът по медицина и ръгбист Роберто Канеса.

Властите не успяват да открият самолета и след десет дни прекратяват търсенето. Оцелелите остават в планината без топли дрехи и храна. Хранят се с плътта на починалите. 62 дни след инцидента Канеса и друг оцелял решават да потърсят помощ. В продължение на десет дни те вървят през планината, докато не се натъкват на човек. Общо 16 души се спасяват.

Преди шест години кардиологът Роберто Канеса, който вече е почти на 70 години, публикува книгата "Трябваше да оцелея", в която описва преживяванията си. Петдесет години след инцидента той разказва пред ДВ за седмиците, които променят живота му.

ДВ: Как промени живота ви катастрофата?

Канеса: Без съмнение ми беше даден втори шанс за живот. Мислех, че ще умра. Никога не съм си представял, че може да се спася. Затова и мотото ми стана "72 дни. Докато има живот и надежда, може да има и утре!"

ДВ: Как ви се отрази самотата на Андите, докато бяхте там?

Канеса: Бяхме затворници на планината. Имахме едно малко радио, на което прихващахме чилийска радиостанция, с която си напомняхме, че светът още го има. Беше депресиращо да слушаме как хората се радват на пролетта, докато ние се чувствахме напълно обречени.

ДВ: Какво ви държеше жив?

Канеса: Най-лошото беше, че бях едновременно толкова близо до смъртта и толкова далеч. На метри от мен много от приятелите ми бяха мъртви, но аз още бях жив. А в света всичко си беше по старому. Тогава осъзнахме, че ако успеем да се задържим живи възможно най-дълго, може и да оцелеем. Нямаше как да се предадем.

ДВ: Наложило ви се е да се справите и с лавина?

Канеса: Да, след 19 дни още осем души загинаха и аз разбрах, че нещата винаги могат да станат още по-зле. Мислех си, че няма как и тогава ни затрупа лавината.

ДВ: Как човек успява да приеме, че ще се наложи да яде от месото на загиналите, ако иска да оцелее?

Канеса: Това е мисъл, която се оформя бавно, плод на глада. Ужасно е да осъзнаем, че в нашите приятели има мазнини и месо. Това е като психически процес, при който наръчниците на цивилизования живот губят своята валидност и човек трябва да тръгне по пътя на животинския инстинкт, да го рационализира и да го усвои. Чувствах се много унизен и смятах, че това е голямо нарушение на принципите ми. Но също така приех, че не правя нищо, което не би трябвало да се направи и с мен в тази ситуация. За мен щеше да бъде чест да послужа на останалите по този начин.

ДВ: След 62 дни решавате да потърсите помощ и да изминете пеша повече от 70 километра в снега. Случи ли се нещо, което да ви подтикне да приемете това?

Канеса: Когато още един приятел почина, Нандо Парадо ми каза, че вероятно и други ще умрат през следващите няколко дни и че той и аз ще бъдем толкова слаби, че скоро няма да можем да направим нищо. Затова решихме да потърсим помощ. Пътят беше труден. Там, където мислехме, че е върхът, имаше друга, по-висока планина. Но поне знаехме, че всяка стъпка е стъпка напред по пътя към целта. И в един момент, когато преминахме планинската верига, видяхме река, растителност и дори гущер. И когато видях това, разбрах, че това е спасението, че няма да умра в снега като приятели ми. Продължихме по пътя си, докато накрая срещнахме Серхио Каталан.

ДВ: Как се почувствахте, когато го видяхте?

Канеса: Казах си: "Успяхме!". Вече светът ще знае, че сме оцелели в планините, че са сбъркали да не ни търсят и да ни мислят за мъртви. И най-важното - ще можем да помогнем и на приятелите си.

ДВ: 50 години са минали, откакто това ви се случи. Научихте ли нещо от това преживяване?

Канеса: Не може просто да стоиш и да чакаш да дойдат хеликоптерите и да те спасят. Трябва сам да ги потърсиш, ако трябва и да вървиш до тях. Така се научих да съм активен и да постигам целите си.

А към онези, които преминават през труден период - знам какво е да изкачиш планината и да се обезкуражиш. Не се предавайте. Осъзнайте какво сте постигнали и че можете да постигнете още много. Хората нямат проблеми, имат трудности. Проблем е когато разбереш, че ти остават още само три месеца живот. Да се разбиеш в планинска верига е проблем. Всичко друго са просто трудности, които правят живота интересен.

ДВ: Поддържате ли връзка с другите оцелели?

Канеса: Да, близки приятели сме. Ние сме малка общност - не само с оцелелите, но и със семействата на онези, които не се завърнаха.

ДВ: Съжалявате ли за нещо?

Канеса: (смее се) Разбира се. Не трябваше да се качвам на онзи самолет.

Автор: Николас Гузман