Томислав Дончев: Видял съм всичко, но не викове „оставка“ в лицето

Вицепремиерът Томислав Дончев публикува във фейсбук емоционален коментар след събитията в Габрово, където протестиращи скандираха за неговата оставка и тази на кметицата Таня Христова.

Публикуваме коментара му без редакторска намеса:

ОСТАВКА!

Над 10 години политически опит е и много и малко. За българските стандарти е много. Тук, срокът на годност е кратък. Любовта и надеждата лесно прерастват в омраза. По същата причина рядко имаме политици с опит, които знаят как да работят и на националната и на международната сцена.

А според европейските стандарти се приема, че 10 е едва началото. Но въпросът беше друг. За 10 години съм видял много. Явявал съм се на избори, говорил съм с хиляди граждани на ден, говорил съм на множество от хора, планирал съм, убеждавал съм, дискутирал съм, спорил съм с учени, с граждани, с опоненти, с хора, с които има и няма смисъл да се спори. Обвиняван съм, че съм изверг, крадец, убиец. Пияни граждани са се опитвали да се бият с мен, прегръщали са ме познати и непознати.

За 10 години съм работил на всички фронтове: на местната власт, националното управление, бил съм в изпълнителната и законодателната власт, никога не съм прекъсвал връзката с европейската политика, дори за кратко бях в Европейския парламент.

Видял съм всичко. Или почти всичко.

Не беше се случвало да ми викат „оставка“ в лицето.

И го считах за закономерно. Първо, в дебелите книги пише, че никога не ходиш там, където ще ти викат „,ууууу“ и „оставка“, а ходиш само на места, където ще ти се усмихват и ръкопляскат. Аз чета дебелите книги, но невинаги правя това, което пише в тях. По-важното е, че съм считал, че живея и работя така, че не заслужавам да ми викат по този начин. В дебелите книги също е написано, че невинаги получаваш това, което заслужаваш, и това не е изключение, а закономерност. Политиката не е само алгоритъм и логика. Тя е емоция, страст, мечта, понякога гняв, често (за съжаление) омраза.

От няколко дни политическият ми опит е обогатен. И аз имах възможност да чуя „ууу“ и „оставка“. Не по телевизията, не под прозорците си, а лице в лице. Това променя и човека и политика Томислав. Не ме връща на земята, защото не съм се отлепял от нея (освен в моментите, когато се уча да летя, но в буквалния смисъл на думата).

Не съжалявам, че си го причиних. Можеше да го слушам без да влизам в гнездото на гнева. Можеше да си поглаждам мустаците, да си гриза химикалката и да гледам гневните хора от прозореца. Но съм научен, че когато те вика началникът отиваш, когато има предизвикателство го поемаш.

Беше силно, много силно преживяване. Имах мегафон, но реших, че не бива да го ползвам, за да имам равни шансове да говоря с хората. Въпреки тревогата на полицаите, нито за миг не ми хрумна, че някой ще ме удари, събори или нарани.

Приех всеки укор и обида като нормален и заслужен. Една от функциите на политиците е да бъдат отдушник на народния гняв. Това, че нямам вина, поне за причината за гнева, не променя нещата.

Единственото, от което ми стана болно, е вероятната представа, че съм вкопчен в определена позиция и ще правя всичко да се задържа на нея. Виж, от това боли. Отказвал съм се от много кариерни възможности, български и европейски, защото ми е било важно, значимо, интересно това, което правя. Позицията без идеи е нищо. Без възможности е нищо. И без подкрепа е нищо.

В рамките на политическите клишета трябваше да кажа: „за мен са гласували десетки хиляди, това че 200-300 граждани викат „оставка“ не е драма“. Аритметично е вярно, но само аритметично.

Надявам се да бъда достатъчно умен и силен, за да мога да науча всичко, което трябва да науча от случилото се. Уважавам всички, които ми викаха „оставка“ не по-малко от тези, които ме прегръщат – на сбирки, митинги или на улицата.