23 април 1876 г. Априлското въстание - Перущица въстава

Връхна точка в историята не Перущица е участието на цялото население в Априлското въстание. То е вдигнато на 23 април 1876 г. Перущинци удържат 7 дни непрестанните атаки на многократно превъзхождащия ги по брой и въоръжение противник.

Те са нападнати от 5500 човека башибозук на Адил ага Тъмръшлията, а на 29 април пристига и турска редовна войска с артилерия начело с Решид паша. Едва когато оръдията разрушават покрива на въстаническата крепост - църквата „Св. Архангели Гавраил и Михаил“, в която са събрани около 600 старци, жени и деца, въстаниците прекратяват съпротивата.

В черквата загиват 347 души начело с отец Тилев, д-р Васил Соколски и водача на въстанието в града Петър Бонев - другар и съратник на Раковски и Левски в Белградската легия. Трагична е саможертвата на Спас Гинев, Кочо Честименски, Иван Хаджитлиев и още двадесет и трима перущенци. В черквата „Св. Архангел Михаил“ се въззема най-мощният глас за свобода, който човечеството е чувало – бащите жертват жените и децата си, а после и себе си, за да не бъдат роби и да не бъдат потурчени.

През юли 1876 г. Перущица е посетена от френския журналист Иван дьо Вестин, който съобщава, че след зверското турско клане при подавяне на въстанието, извършено от редовна войска и паравоенни мюсюлмански части в града, са останали 150 „старци и деца“ от предишното население от над 2000 души.

Впоследствие костите на българските мъченици са събрани и погребани в същата тази черква, за да се помни станалото.

За героичните събития Захари Стоянов разказва в "Записки по българските въстания" как "...един френец, който идел откъм Пловдив на кон, започнал да вика на турски: „Не бойте се, царска войска иде“. Башибозуците, като не го разбрали, че е френк гяур, свалили го от коня и го насекли с ножовете си...

Около 300-400 души, повечето жени, деца и недъгави мъже, успели да се предадат на башибозуците при Циганската могила, в което предаване не последвало нищо особено. Отведнъж обаче зверският глас на техния главатар Адил ага изкомандувал на своите подчинени диви башибозуци „Дьон гери!“ и дългите ятагани лъснали във въздуха.

Страшна минута настанала за беззащитните перущени, които били заобиколени от всяка страна от дивата орда. Техните отчаяни викове, молбите им, които произнасяли, коленичили пред разярения турчин, пресипналите гласове на малките дечица достигали до небесата.

Картината била една от най-сърцераздирателните. Там белобрадият старец припадал в краката на хищния башибозук да го пощади, който изпразвал пищова си в гърдите му и тичал напред да търси други жертви, без да удостои с погледа си поне валяющия се в кръвта си труп.

По-нататък млада майка целувала дръжката на окървавения нож да остави малката рожба, но безчеловечната чалма, под която се виждало само человечески образ, сечала наред и майки, и деца...".

И Джанюариъс Макгахан описва апокалиптични картини след зверските кланета с дивашката жестокост над българите.

„……………..Перущица е било селище от 350-400 къщи и около 3500-4000 жители. Това е единственото градче, оказало действителна съпротива на турците. Народът тук, колкото и неподготвен да е бил, се отбранявал с всички сили и до смърт.

Хората твърдят и аз нямам основание да се съмнявам в техните думи, че докато не чули за кланетата в други селища и не видели от хълмовете пламъците на другите изгарящи села, те нямали нито мисъл за въстание, нито мисъл за въоръжена отбрана.

На 29 април, било вторник сутрин, един ден преди клането в Батак, в Перущица се получило съобщение, че башибозуците идват откъм Устина. Всички – жени, деца, както и мъже – незабавно напуснали домовете си и се укрили в черквата.

Няколко души изгубили смелост и решили да се предадат, но след като предали оръжието си, били изклани. Това възпряло другите да последват техния пример.

В продължение на вторник, сряда и четвъртък башибозуците се забавлявали с ограбване и изгаряне на къщите в градчето, стреляли от време на време от далечно разстояние по хората в черквата, а през цялото това време нещастните българи седели в черковния двор и с отчаяни очи гледали своите изгарящи домове.

Те не могли да направят нищо. Между тях не е имало повече от 200 души въоръжени, докато башибозуците наброявали почти 6 хиляди.

Аз разговарях с една арменска девойка, която останала в черквата през цялото време на обсадата. Тя описва нощите, прекарани в черквата, като ужасен кошмар. Народът бил така претъпкан, че хората спели прави.

В четвъртък след обед в Перущица пристигнал Азиз паша начело на редовни войски и артилерийска батарея и без предупреждение започнал да обстрелва черквата.

Въображението трудно може да си представи ефекта на снаряд, попаднал през един от високите челни прозорци на черквата и експлодиращ с чудовищен гръм сред пищящите, жени и деца.

Ако някой се покажел на вратата да избяга, башибозуците, които пазели отвън, веднага го посичали.

Разказът на арменското момиче относно събитията, станали в петък и събота, е странен, несвързан, безумен. Разказаното от нея е извън всяко човешко въображение.

Мога да изложа тази част от нейната история само с предположението, че тя е напълно полудяла.

В петък, разказва тя, мъжете, укрити в черквата, решили да се самоубият, но жените им се намесили и молели да бъдат също така убити.

Двама от мъжете изпълнили своето решение. През сълзи и стон, скубейки косите си, удряйки главите си в каменния зид на черквата, те действително убили своите жени и деца, а след това убили и себе си.

Момичето разказва, че жените коленичили на земята, събрали дечицата си в своите прегръдки и в плач и ридание се молели, докато съпругът и бащата ги разстрелвал или пробождал последователно.

Това, че тези двама мъже трябвало да забодат ножа или да изстрелят куршум в слаби, нежни и малки човешки същества, обърнати към тях за обич и защита, показва до какво отчаяние са били доведени…

Но арменката продължава нататък. Много млади момичета и омъжени жени, чиито мъже били убити или били избягали, молели също така да бъдат убити, за да избягнат падането в ръцете на башибозуците. И тяхното желание било изпълнено.

Повече от двеста души били убити по тяхно желание. Подът на черквата тънел до глезените в кръв.

Положението, което описах в Батак, Панагюрище и Перущица, е същото в повече от сто български селища…

…Само в областите на Пловдив и Пазарджик има около 50 изгорени села, без да се броят тези, които са ограбени, а 40 000 души са жестоко изклани от извергите.

Турците определят броя на убитите в България от 15 000, но те са много повече дори от официалната версия от 40 000 души. Някой от разследващите смятат, че са дори 100 000.

Нещастието е толкова голямо, че не може да се говори за него спокойно. Плачът, сърцераздирателните ридания и жалбите на нещастните жени и деца все още звучат в ушите ми.

Те ме преследват ден и нощ – навсякъде, където отивам, когато спя или се пробуждам. Те ме обитават като безкрайно много призраци. Мисля, че това е достатъчно…………………

Прощавай, читателю, ако си имал нещастието да прочетеш това!