Ибах телевизионния театър

Винаги ходя на български филми и почти винаги съжалявам, но смятам това за свой патриотичен дълг. Редно е човек да подкрепя родното кино. Откакто казармата отпадна, а доброволчеството няма отношение към изкуството, киното е инструмент за сплотяване на общността. Разбира се, аз категорично не искам да съм в общност с тези, които харесват последния филм за Левски, поръчковия "Дамасцена", "Бензин", "Войвода", "ХІ А"... Всеки от тези филми не харесвам по различни причини, но това, което ги обединява, за мен е едно общо, непреодолимо чувство на неудобство, срам и лека до тежка погнуса. Ако някой има голяма (финансова) нужда, да пише за тях, да го прави, аз не бих... Все още не съм наясно с отношението си към награждавания "Вездесъщия", а за прехвалената „Безкрайна Градина“ на Галин Стоев, съжалявам. Съжалявам за ненужно пришитата актуална линия и според мен това е пропилян шанс за красив разказ. Но ето, с охота ще участвам в спора за "Възвишение".

В една празнична привечер се оказах в уютното Г8 и вместо да си купувам обичайните два билета, за да се състои прожекцията, малката зала почти се напълни с интелигентни хора на средна възраст. Дотук добре. Още по-добро беше началото на "Възвишение" - дълъг епичен кадър, небе, птица, от птичи поглед се взираме в лицето на актьор с очи на хъски... ”возвисяваме се” в почти единственото за този филм „единство“ на звук и картина... но много бързо се приземяваме няколко кадъра по-късно, в първото обстоятелствено и фалшиво изречение.

Очевидно режисьорът, в името на това да стане ясно накъде и защо някой си е побегнал за нещо си, се остави на вербалните пояснения – ясен знак, че така нареченият киноезик е чужд и непонятен нему. По-късно това подозрение, уви, се затвърди. В американските бози никога не се оставят да зависят от казани фалшиви реплики, неудачен кастинг или случайни хрумвания - Индустрията бълва калъп след калъп на гледни точки, интонации, монтаж на кадри, филм след филм, с все по-прости, навярно адекватни за масовата култура послания, но в редките случаи, когато се прави добро авторско кино, то наистина е авторско. И често е добро.

Това не може да се каже за "Възвишение", разкрачено между ентусиазъм, тук-таме професионализъм, напълно ненужен поклон към популярни ТВ звезди, в името на евентуален зрителски успех, тоест нито е авторско, нито е чак пък толкова комерсиално. Филмът навярно е сниман дълго и навярно е работен саможертвено и себеотрицателно. Но това не може да бъде мотив да се оставят такова необяснимо количество дължини, които със сигурност имат стойност единствено за екипа, може би сантиментална. Навярно режисьорът, подобно на повечето си колеги, се препитава с телевизия и това, уви, е непоправимо. Всяко препитание е достойно за уважение, но жанрът си е жанр, все едно някоя шведска порно актриса да реши да играе роля на Лив Улман – няма как да не срещне известни затруднения... Та въпросният кино език едва ли някой знае какво точно представлява, но липсата му веднага се забелязва, отчита и регистрира, дори да си скромен кинопотребител с умерено IQ.

В този филм просто няма живот извън написаните сцени и вербалните послания, няма ритъм на кадрите, монтажът е зле, а чувството, че гледаш 3D картичка със звук и музика те съпътства във времето, когато не си задрямал. За липсата на единство, сериозно допринася музиката, плоска, фрагментарна - отново в същото колебание между авторство и масова култура, уж комична с цитат от „семена в браздите” или още по-комична класика като илюстративен коментар, например, на кражбата на костюма на французина. Музиката е зле, но композиторът макар и драматургично немощен, поне е образован и не черпи ненаказуемо от Ютюб - обичайна практитика, ширеща се масово по сцените и екраните напоследък.

Операторът снима красиво и... нямам какво друго да кажа, учудващо звукът е ОК, думите се чуват и разбират. Художникът е горе-долу, но как пък в един български исторически филм не се постараха жълтиците, камите и ножовете да изглеждат по-истински!? Имаше поне един по-достоен реквизит - пистолет, важен за действието. Драги ми кинопроизводителю, може да ти се струва, че издребняваме прекалено, но като си ме поканил в друга епоха постарай се малко по-детайлно!

От времето на българското кино, когато американските злодеи са се напивали с Кока Кола, имало нарицателно за некомпетентен реквизитор: Борко-Бутафорко. В този филм Борко се прояви най-вече в изброените тенекии. Художникът на костюмите беше добър при главните герои, много добър за Димитър Общи като гарибалдиец, без евтините му пръстени... и напълно катастрофира с полуградските костюми, които сякаш бяха заети от телевизионния театър от Хачово време - бялото на ризите вади очите, навярно също навик от рекламите за перилни препарати. Няма начин да харесаме перуката на Бахаров, както и оперетното присъствие на Вергов! Очевидно режисьорът им е благодарен за участието, но ние не изпитваме подобни чувства. Най-органично на това тяхно звездно присъствие би било да изпълнят нещо от "Криворазбраната цивилизация".

Би трябвало режисьорът да внимава за стила и вкуса на разказа, а продуцентът да обезпечава производството и успешното разпространение. Тоест ако режисьорът кани някого само за да ме привлече като зрител, той за какво се грижи!? Световна практика е звезди да подкрепят филм, или творец, но обикновено е в стила на произведението, тук това участие се е отразило негативно на крайния резултат... а и на нас. Защото всичко виждаме и не искаме да ни подценяват, поне за два часа не!

Все пак филм има и филмът има зрителски успех. Постижение е, че ни домъчнява за едни момчета, избрали да се возвисят. Разказът е без много патетика и героизъм, но... Как така става да е безкрайно бавен, а същевременно да препуска в мотивите на героите: от разказ за две момчета, тръгнали да търсят Левски, какво и как стана, вътре в една сцена Гичо, изведнъж се превърна в осъзнат философ с прозрения за българското битие в частност и мира Божий като цяло. Постижение на филма е, че създава пространство за размисли като: „абе ревулуция, ревулуция, ама по-добре да няма кръв", или защо взимат на човека воловете, защо точно на този чиляк, или за трогателните първи думи на пребития син към майката, че не им оставя дълг.

Запомняща се е сцената с преминаването на каруцата с осъдения, през нехаещия в ежедневието си град. Добро е безвремието на едно постоянно чакане, неясно на какво, или кого, когато едва ли не от скука се предприемат ревулуционни действия. Тоест възможности за размисъл има, но ясен стил на филма няма. В стилистиката на филма можеше например задкадровият глас да върви, а сцените били те комични, парадоксални, или битово-фекални, да нямат нищо общо с вътрешния живот на героя, или нещо друго можеше да е, но да е ясен и четлив почеркът, методът, начинът на разказ... докато сега са ясни само мотивите на производство – хем малко литература с тук-таме философия, хем зрителски успех.

Разбира се, посланието е базирано на неизменното: колко са заспали, нечитави и нефели българите и като правило, предателят и мошеникът са най-симпатичните герои, някак мили и родни. Срамна е и смъртта на героя на Геро - то не бе взиране, пулене и блещене в една оперна стилистика, подобна на стилистиката на няколкото финала, от които на най-най-последния последен финал, когато потерята, иначе организирана и по английски стегната, услужливо изчаква всеки да изпълни финалната си ария, за да възобнови стрелбата отново и отново.

Всъщност преди време гледах представлението по книгата в Пловдивския театър и благодарение на него ми беше по-ясно кой кой е и какво всъщност става. В книгата псувните и отвлечените наивни монолози придават ритъм и компактност и в театъра това някак е запазено. Затова препоръчвам да се види това представление на Пловдивския театър, то е по-успешната реализация на "Възвишение". Едва ли Милен Русков е новият Вазов, но след този филм замечтах за една талантлива реализация на "Под игото", като ще се возвисяваме, да е още по! Актьори поне има - Александър Алексиев, абсолютно приложим във всяка световна продукция, освен лекото преиграване с почернените си зъби и добре, че му омръзва тази нелепа хрумка. Чудесен е Асенчо - благ, простодушен, но малко неубедително воден в кражбите и предателството, Жълъда – много добър, с живописна муцуна и обещаващо кинобъдеще... също Коня е много добър, дано да има дълъг живот.

Нелоша е общо взето четата, но с много лош навик да гледат съпричастно в темето на говорещия на преден план актьор и да се смеят задружно на неясно какво. Обезпокоително по „воеводски” беше водена четата, та се зачудих дали някои от актьорите не са притичвали за снимки от единия в другия филм. Режисьорът е почтителен към Васил Михайлов, който напомня за Постол Войвода в Мерата. Параскева Джукелова е натоварена с прекалено сложни чувства – укор ли, гняв ли или болка, твърде много за толкова кратко появяване.

Ако гледате само филма, може би ще отдадете някои несъвършенства на литературния материал. Но дългите опашки за автограф от Милен Русков на Панаира на книгата, ще ви опровергаят - възможно е да е добро, както и да е масово. Жалко е, че не се е намерило начин и Георги Господинов да отвори дюкян редом, за да се види, че и за него ще се редят почти същите хора. Защото е възможно да харесаш и Русков, и Господинов, и че работата в културата не е или-или, а само И! Както и в политиката би трябвало да е, ама не е...

Абеее... Добре че го има този филм, защото:

Държаво, моя родино, давай пари да се правят филми, като има повече, има шанс да се появи и някой добър!

Автор: Атанас Стоянов