Защо още не е разгадан езикът на траките

В учебниците по история изучавахме, че българският народ е съставен от три етноса или народности – траки, българи и славяни. Траките, по време на създаване на българската държава, били почти изчезнали, а малки групи се били запазили по високите планини, романизирани и елинизирани, след 6-7 вековното римско присъствие на Балканите. Българите, или по-точно прабългарите, били няколко десетки хиляди човека, които говорили на прабългарски, тюркски език. Основната маса били славяните – няколко милиона на Балканите. И няма как да е било иначе, нали днес говорим на език, които въпреки своята специфика ( най-вече граматична) е все пак език от славянската група.

Години и десетилетия наред дискусията за нашата ранна история беше средоточена върху произхода, езика и броя на т.нар. прабългари. С тези въпроси се изчерпваше всичко, което е необходимо, за да разберем нашата истинска история. Само че ключовият въпрос се оказа въпросът за езика на траките, на милионното тракийско население. Този език, определян за нещо средно между старогръцки, албански и арменски, беше включен в голямото (индо)-европейско семейство на езиците, но само дотам. Нищо конкретно и нищо повече науката не можеше да каже за него, въпреки че запазените думи от езика на траките са стотици, да не кажем хиляди…

Преди векове е изказано мнението, че езикът на траки и сродните с тях илири, даки, скити, венети, малоазийски мизи и фриги и т.н. е всъщност славянски език или по-точно казано основа на това, което днес наричаме славянски езици. Но тази представа е отхвърлена от господстващата в Европа немско-австрийската научна школа, от 18-19-20 век. Кое прави все пак тема за езика на траките трудна за разрешаване?

По въпроса за оскъдността на тракийски писмени паметници е писано доста, но един друг въпрос дори не е засяган в изследванията на нашите езиковеди. Това е въпросът за изписването на многобройните около две-три хиляди тракийски думи и имена от всякакъв вид. Тези имена на градове, реки, планини, местности, хора, богове, предмети, животни, растения и т.н. са достигнали до нас записани основно на старогръцки език, с помощта на двадесет и четири буквената старогръцка азбука. Една по-малка част от имената са достигнали до нас записани на латински, също в ограничените възможности на латинската азбука.

Езиковедите прескачат или просто забравят този факт, въпреки че той е от много голямо значение. Още големият учен Вилхелм Томашек, чех работил в Австо-Унгария през 19 век, обръща внимание на този факт, като казва, че тракийските думи са достигнали до нас в гръцко или латинско „преоформяне”. Вилхелм Томашек допълва, че ако човек се опита да запише арменски, или славянски, или арийски думи с гръцката азбука, веднага ще разбере ясно неадекватността на тази задача. Според него тракийската реч без съмнение е притежавала звуци като ž (ж), dz (дз), dž (дж), c (ц), č (ч),š (ш), които гръцкият с мъка чрез ζ, τζ, σ, σσ, ξ е могъл да изрази.

Всичко това всъщност е добре известно от средновековната ни история. През девети век, в съчинението познато като „За буквите” ( О писменехъ), българският автор е обърнал особено внимание върху този въпрос. Той казва, че когато славяните били покръстени, те били принудени да пишат с римски и гръцки букви без устроение. „Но как може да се пише добре с гръцки букви” възкликва средновековният български книжовник „БОГЪ или ЖНВѠТЪ или ЗѢЛѠ или ЦРЬКОВЬ или YAANHE или ШНРѠТА или IAДЬ или ѪДОУ или ЮNОСТЪ или ѪЗЫКЪ и други тям подобни.” И действително , това е много трудно и води до голямо изкривяване, по голямо дори и от това, което наричаме шльокавица днес – изписването на български текст с латински букви и други знаци.

Един от малкото изследователи на тракийския език, които обръщат изрично внимание на казаното по-горе, е Георги Сотиров, чиито трудове излизат на английски език във втората половина на 20 век, в Канада. В изследването си „Славянски имена в гръцките и римски антични паметници” Георги Сотиров прави следната сериозна уговорка по този въпрос, като казва, че нито гръцката нито латинската азбука са създадени с оглед да предадат акуратно звуците на чуждите или така наречените варварски езици. Славянските гласни Ъ и Ы просто не съществуват, нито в гръцки нито в латински. Гърците предават Ы със ОI, римляните като чисто I. Съгласните В и V ( кирилски Б и В) били неразличими в гръцки, чиято буква „бета”(или „вита”) има фонетична стойност на английското W. Така когато гърците трябвало да напишат името на император Веспасиан те пишели Ouespasianos; Валенс ставал на гръцки Oualês. Гърците били особено затруднени от шипящите звуци, като тези изразени с кирилските букви Ж, Ч и Ш, които те не са могли да чуят ясно, да не говорим за това да произнесат и да запишат коректно. Като има това предвид, изучаващият класически гръцки няма изобщо проблеми да разпознае, че гръцката дума Sito означава всъщност Жито.”

Също така говорим не само за невъзможността за предаване на чужди думи чрез гръцка и латинска азбука, но и за това, че за гръцки и латински автори тези чужди думи и имена са на практика неразбираеми. Тези думи са били и с неясна за тях етимология и изобщо неясни като звучене. Отново Георги Сотиров дава пример с римския автор Дион Касий, който отбелязва за затруднението, което римляните, по времето на император Траян, имали с имената от Червено море. Малко по-рано римските писатели Страбон, говорейки за племената в Пиринеите, и Плиний Стари, говорейки за Андалусия, се натъкнали на същия проблем. Отново Плиний, когато говори за Илирия, сегашните западни Балкани, отбелязва : „Малко от тези имена си заслужават да бъдат споменати, нито пък техните имена са лесни за произнасяне”.

Към днешна дата както и в миналото, имаме изобилни примери на срещата между славянската и гръцката лексикална и граматична системи. Старите славяно-български имена на редица градове, села, планини, реки, местности в по южните части на Балканите, който днес са част от Република Гърция, са получили такова преоформяне, както казва Вилхелм Томашек, и такова превъртане на звуковото съдържание, че старата основа е трудно да бъде разпозната.

Така например град Воден, име което е ясно за всеки българин и славянин (идва от думата „вода”), днес е официално известен с името Едеса (Έδεσσα). Основата на това име е старото име Воден, но в гръцкото название това е трудно разпознаваемо, особено ако днес не знаехме първоизточника на името. Отново на гръцки, името на град Костур е преоформено на Кастория (Καστοριά). При новото (гръцко) име се получава и едно объркване на етимологията между думите „кост”, „костур”, „кастел”, „скеля” и т.н., затова и езиковедите излишно спорят по въпроса коя е първоосновата на името. Основата на гръцкото Кастория е именно старото име Костур.

Тези близки до нашето време примери показват какво се е случвало в древността. Но това всъщност не прави задачата на изследователите по-лесна. Древните имена от трако-илирийски характер, достигнали до нас през гръцка редакция плюс понякога преосмисляне на името е трудно да бъдат разгадани.

Има и още една причина, която затруднява разгадаването на тракийския език и тя касае самите нас - българските учени и изследователи. Има примери, в които тракийското наследство, въпреки изброените замъгляващи фактори, прозира ясно под булото на вековете и хилядолетията. Само че в такива случаи сякаш се прави нарочен опит за неговото замъгляване.

Малката римска провинция Превалис (Prevalis), простираща се върху територията на днешна Черна гора, носи едно твърде ясно, дори и за неспециалиста име, който вижда в Превалис името Превала (в смисъл също и на Предела). И името действително означава точно това. За да се замъгли тази яснота обаче, в нашата научна литература, името на тази провинция се дава като Превалитанa (Praevalitana,) или Превалиана (Prevaliana), или дори Превалитания. Така трудно за специалиста, а още по-трудно за неспециалиста, е да търси тук думата „превал”. Самите градове в тази провинция, както впрочем и на още много места на Балканите, носят като през Средновековието, така и до днес все същите имена, от римско време, някои с ясен славянски произход.

Например средновековната Дукля е античният град Доклеа (Doklea), град Будва е записван през Античността като Бутуа (Buthua), Шкодра като Скадър (Skadar), Рисан е античният Ризиниум (Risinium) и т.н. Хърватският град Солин е илирийска и далматинска Салона (Salona), дума произлизаща от „сол” или „слънце”, императорският град Ниш е древният Наусус (Naissus), дума идваща от „низина” и производни, в същият този смисъл, средновековният Средец е древната, антична Сердика (Serdica), с ясно значение на името „средище” или „среда”, град Солун е античният Салоника (Salonica), с вероятно значение „слънчев”, днешно Скопие е древният град Скупи (Scupi), град Щип е античният Астибо (Astibo) и т.н. и т.н.

Един много типичен пример е с античното име на планината Витоша. В нашата научна литература това име се дава като Скомброс, както е било записано името от древногръцките учени. Само че още през първи век римлянинът Плиний Стари записва името като Скопиус (Scopius). В това име обаче е твърде очевидна връзката с други подобни имена, като например Скопие, а също и връзката с името шопи, шоплук и т.н. Точно затова варианта Скопиус на древното име на Витоша не се предпочита - защото би породил много въпроси и нужда от обяснение - и не се отразява в научната литература, където продължава да пише за планината Скомброс. Името граовци, с което се нарича днешното население в една обширна област южно от Софийското (Сердикийското) поле е на практика същото, с което е записано названието на това население от древните автори – (а)гриани или (а)гриане - граовци.

Също така, въпреки че тази тенденция напоследък отпада, продължаваме допълнително да потъмняваме много тракийски имена като поставяме типичната гръцката настава или окончание –с . Така името цар Севт, става Севтес, цар Раскупор, става Раскупорис, цар Котел става Котелас и т.н. Тази тенденция напоследък не е толкова изразена, но продължава да се среща в научната и в популярната литература.