Нов прочит на българския надпис върху чашата от съкровището от Над Сен Миклош

Милена ВЪРБАНОВА

Неотдавна - през януари т.г., предложих свой прочит на тракийския надпис върху пръстена от Езерово, прочит, който е съвсем различен от познатите досега и превърнали се почти в догма академични тълковавания. Моят прочит се базира изцяло върху българския език и логично доказва - за кой ли път - че съвременният български е наследник на езика на траките. С настоящата статия ще предоставя доказателство, че и езикът, говорен от аспаруховите българи, не е някакъв неразбираем източен език, съвсем различен от днешния български, а се касае за един и същи език, говорен от нашия народ в различни епохи - и промените в него се дължат единствено на историческото му развитие. Но ако днешният български език е езикът едновременно и на древните траки и на древните българи, то логично е да приемем, че древният български е вариант на тракийските езици.

Един от най-известните надписи на древен български - езикът на аспаруховите българи - е този върху чашата от съкровището от Над Сент Миклош. Ще отворя кратка скоба, за да разкрия удивителния произход на самото название на трансилванското село, в което през 1799 г. българските братя Христо ( Кристоф ) и Кирил Нако са открили това колосално българско съкровище. В превод името на селото означава Голям Свети Никола, като доскоро думата "Над" бе изписвана и като "Наг". "Наг" произлиза директно от названието "наги" или "наки" ( ану-наки - небесни змейове ), за които говорят ведическите текстове и цялата индуистка митогия - могъщите получовеци-полурептили, които изначално враждуват с човешкия род.

Аполодор в своята "Митологическа библиотека" ги описва под названието "гиганти", огромни страховити създания, чудовищни синове на Уран и Гея, избити от титаните. В българския език те са оставили следа като "гигери", "гигени" - гущери, рептили ( оттам и словото "кукери"). Поради огромните размери на тия същества, тяхното название "наги" ("наки") се превръща в синоним на "голям" и с този смисъл влиза в различните езици. Загадъчен промисъл на Провидението е, че тъкмо българските братя Нако, собственици на земя в село Над(г) Сент Миклош, откриват съкровището. Но да се върнем на основната тема.

Надписът върху чашата ( тас ), е изписан с "гръцки" ( днес имаме всички основания да ги наречем тракийски ) букви и гласи:

Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρογη·ητζіγη·ταιςη†

† ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·

ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ †

Изобразеният кръст се приема от доста изследователи като доказателство, че чашата ( тасът ) е принадлежала на християнин - висш български аристократ. Няма да се спирам на тази дискусия, само ще напомня, че символиката на християнския култ е много близка до тази на слънчевия, а българите са били първите носители и разпространители на култа към Слънцето и Огъня, свещено знание, поверено им боговете - според житието на мъдреца Бригу, живял вероятно преди Потопа ( виж текста ми "Две теории за произхода на българите - една истина").

Нетърпимо дълго и досадно за мен е да изреждам всички досегашни прочити и тълкувания на този текст, с единствената цел да придам "научен вид" на статията си. Винаги съм отхвърляла псевдонаучността, нейните "апарати", трикове и императиви, които заменят истинския принос. Мнозина венценосни професори и потомствени номенклатури на научните институти, са пробвали да "преведат" надписа - според мен неуспешно - вярно прочетени са само титлите и имената. Най-логичен и близък до истината ми се струва прочитът на скромния блогер - г-н Ангел Щапаров, оповестен в статията му "Нов прочит на древните надписи показва, че езикът на "пра"- българите е като гена им - особен вид "славянски" ( 2016 ). Според новите изследователи на българската история, "венедите" - славяните - са част от тракийския етнос. Самата аз съм писала статии на тази тема, базирайки се върху текстове на Страбон.

А.Щапаров превежда надписа по следния начин:

БАЙЛО ЖУПАН ВДИГА (НАЗДРАВИЦИ) С ТОЗИ ТАС, БАТУЛ ЖУПАН ОТГРАВИРА ( НАДПИСА ) БАЩИНИЯ ТАС.

Когато преди месец реших да се вгледам в този старинен български надпис и да опитам да го разтълкувам, отправна точка за мен стана думата ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ, която веднага ми се хвърли в очи - несъмнено двете първи срички в нея означават "вдига" - "вдигам". Поинтересувах се дали някой вече е обърнал внимание на въпросната дума, за да я е преведе по този логичен и единствено възможен начин и забелязах - признавам, с известно разочарование - че А.Щапаров вече е открил това разковниче. Във всичко останало идеите ми за превода са доста различни от тези на г-н Щапаров.

А сега ще изложа собствения си прочит, който предлагам за първи път в настоящата статия:

Ясно е, че в надписа фигурират две титли на български аристократи - ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ и ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ. Според някои учени ΒΟΥΗΛΑ и ΒΟΥΤΑΟΥΛ дори са собствени имена, като първото напомня келтското Бойл ( "висок"), а второто е идентично с днешното полско име Войтила или с българското Ботьо - идея, която ми се струва много правдоподобна. Но ще оставя настрана и този спор и ще се съсредоточа върху смисъла на останалите думи в надписа, в които се крие истинската загадка за принадлежността на езика.

Когато разглеждам старинен текст, първото, което искам да си изясня, са частите на речта - кое е глагол, кое е съществително, кое е местоимение и прочие, както и частите на изречението - кое е подлог, сказумо, допълнение и т.н. В случая имаме две изречения с два подлога - ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ и ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ. Имаме три глагола ( три сказуеми в двете фрази ) - ΔΥΓΕΤΟIΓΗ, ΤΑΓΡΟΓΗ и HTZIГН. Имаме думата ΓΗ - една и съща, залепена за глаголите. Имаме ясно разпознаваемата дума ΤΕСН - "чаша" или "тас", съществително, което би могло да играе само ролята на допълнение в изречението. Имаме и думата ΤΑΙСΗ, която досегашните изследователи идентифицират с вече споменатата "чаша", но аз смятам, че значението ѝ е друго и в хода на изложението ще го обясня.

Първото изречение несъмнено е ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·, защото след него има нов подлог - ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ· - и следователно започва ново изречение. Първата фраза представлява призив - БОИЛА ЖУПАН да направи това и това! Глаголът в инфинитивна форма, която в конкретния случай изразява императив, е ΔΥΓΕΤΟΙ и той според мен означава "ДА ВДИГА" ! Ето защо смятам така:

ΔΥΓΕΤΟΙ всъщност е ДИГЕТИ - познатата старинна инфинитивна форма на "славянските глаголи". ΔΥΓΕ безспорно означава "дигам" - "вдигам" - има безброй съвременни думи, киито го потвърждават - например "дига" - изкуствено издигнато предпазно съоръжение. От българското и тракийско ΔΥΓΕ произлиза древното келтско собствено име ДЪГЛАС - DOUGLAS, което в британските речници несигурно е преведено като "тъмен дъб", но произходът му трябва да се търси в тракийския и старобългарския език - ΔΥΓ - "издигнат", "висш". А също и "вожд", "водач", защото от ΔΥΓ произхожда латинският глагол ducо - водя и dux, ducator - дук, вожд. Първото цитирано в историческите извори - от времето на канас Крум - име на ичиргу боил е Тук, а то, според мен, може да означава само ΔΥΓ - ДУК.

Едно от известните имена на кимерийски владетели е Дугдам, което логично свързвам с "дук" - вожд. Но питали ли сте се какво може да означава сричката "дам" в имена като ДУГДАМ и КАРДАМ ( КАРДАМА )? Смятам, че нейното пряко обяснение е ДОМ - ДАМ. Думата "дам" доскоро съществуваше в българския език със значение на обор, яхър - дом на домашните животни. В древността, включена в името, тя явно е указвала видния РОД на аристократа. ДугДАМ - "от рода ( дома) на дукове - вождове", КарДАМ - "от рода ( дома ) на карани - "пълководци" - думата "каран" е била насъщна в древна Персия, но тя ни напомня и названието на древна Кария, което произхожда от колесница - car. От "дук" - водач - вероятно произлиза и името на канас Токту. Светлина върху смисъла на името Дугдам, хвърля фамилното име на популярния румънски футболист Дукадам, в което словото "дука" е очевидно. АДАМ в такъв случай означава "без дом", "без род" и това е естествено, тъй като той е първият човек, създаден от боговете и нито е роден, нито би могъл да има род.

Следователно в първото изречение от надписа имаме призив към БОИЛА ЖУПАН ДА ВДИГА - чашата, разбира се, защото ΤΕСН очевидно означава ЧАША, но думата, изпълнявайки ролята на допълнение в изречението, е в падеж. Всъщност, ако се замислим, ще разберем, че думите ЧАША и ТАС са идентични, имат еднакво звучене, а в съвременния немски, чиято лексика безспорно е силно повлияна от тракийския и "славянските" езици, ЧАША е TASSE, произнасяно "ТАШЕ".

Но какво ще рече тази странна частица - или цяла думичка - ГН, която три пъти се явява в надписа и е залепена за глагола ΔΥΓΕΤΟI? Тълкувам нейния смисъл като личното местоимение "я" - за пряко допълнение от ж.р. И днес все още в множество български диалекти е запазена формата "ГИ", вместо "Я". Често ще чуете "НЕМА ГИ", вместо "НЯМА Я".

По такъв начин видът на първото изречение в моя прочит е:

БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица )!

Подлогът на второто изречение от надписа е ΒΟΥΤΑΟΥΛ ΖΩΑΠΑΝ - БОИТАУЛ ЖУПАН, а сказуемите са ΤΑΓΡΟΓΗ и HTZIГН. Смятам, че глаголите са употребени в трето лице, ед.ч. в минало свършено време - ТАГРО и HTZI - и към тях е "прилепено" личното местоимение ГН - което превеждам като "я".

Впечатление ми прави окончанието "о" на глагола ТАГРО. Оригиналното му произношение вероятно е било с ударение на "о". По същия начин се спрягат и произнасят в "отдалечено" минало свършено време - passato remoto - италианските глаголи от първа група в 3 л. ед.ч. Следователно суфиксът на глагола е "о", а коренът е ταγρ - "тагр".

Но какво означава "тагр"? А.Щапаров го тълкува като "гравирам" или "надписвам". Преводът е примамлив, тъй като авторът се базира на думата "тарга" - "печат" - с допустима инверсия на "г" и "р". Ще добавя, че "тарга" в Средновековието е наричан и вид лек щит, използван главно в рицарските турнири, но преди това е бил част от въоръжението на шотландските планинци. Покрит е с различни символи, така че може да се смята за "украсен", "изписан", а употребата му в Шотландия, говори, че е възможна евентуална връзка с траките и българите, както като атрибут на въоръжението, така и като слово от общата в древността лексика.

Но аз тръгвам по друг път, вземайки за отправна точка звуковото сходство на корена "тагр" с Тангра ( без носовката ), както и с името на прочутата иранска планинска верига Загрос. Названието Загрос правилно се свързва със Загрей - едно от тракийските имена на бога на Слънцето. Почти идентично име - Дагро ( силно напомнящо "тагро" ), носи връх, издигащ се над долината Малвалия в швейцарския кантон Тичино и в това няма нищо чудно, тъй като лигурите, населяващи в древността този район, от чийто език произлизат неговите най-стари топоними, са част от тракийския свят. Връзката със Слънцето, на което явно са посветени както планината Загрос, така и върхът Дагро, ме кара да мисля, че значението на корена "тагр" е "осветявам", "посвещавам", а ΤΑΓΡΟ - ГН - глагол в минало свършено време, към който е прикрепено личното местоимение "я", би могъл да се преведе като ОСВЕТИ Я, ПОСВЕТИ Я.

Смисълът на названията Загрос ( от Загрей ) и Дагро, разкрива и значението на името на хърватската столица ЗАГРЕБ. Комично звучи битуващото тълкуване, че Загреб означава "изкоп", "насип" и пр. и идва от "греба", "изгребвам". Много по-логично и стабилно стои обяснението, че Загреб е древността е бил култово място, свързано със Слънцето и името му означава ИЗГРЕВ. По този начин се разкрива и смисълът на названието МАГРЕБ в Северна Африка - ЗАЛЕЗ. Разширявайки значението на тези имена, можем да твърдим и че ЗАГРЕБ значи ИЗТОК, а МАГРЕБ - ЗАПАД.

Отдавна заявявам, че словесната археология е изключително благодарен метод за историческо познание. Чрез нея, тръгвайки по златната жила на едно понятие, ни се разкриват цели смислови ядра на невнятни до този момент думи и имена.

Стигаме до може би най-сложнотото за тълкуване слово от надписа - ΗΤΖΙΓΗ. Правилното му тълкуване ще даде обяснение и на един от най-парливите въпроси в българската историография - какво означава титлата ИЧИРГУ БОИЛ. Защото "ичиргу" в изворите се изписва по същия начин на "гръцки" - ητζιρ-γου.

Странно, думата "ичир", "ичи" - "итзи" може да се открие, включена в древни названия, по цялата земя. В Япония е популярно мъжкото име Ичиро. Специалист от японското посолство в София ми обясни, че това е простонародно име, което означава "първи" - според обичай, съществувал както в Япония, така и в Китай, селските семейства в миналото са назовавали чедата си от мъжки пол "първи", "втори", "трети" и прочие - колкото Бог дал. Всъщност този "далекоизточен" обичай никак не се различава от римския. Ичиро значи "първи", а "ичи" - "едно".

На турски incir е смокиня, смокиново дърво. Названието изобщо не е тюркско, а е взето от езика на древните анатолийски народи, защото в Швейцария познавах арамейски емигранти от областта на Мардин, чието фамилно име е Инчир. Предполагам, че това название на смокинята идва или от славата ѝ на "първо дърво", известно от Библията или от приликата на нейните листа с пръсти и с разтворена длан. Пак на "турски" длан е avuc ici ( авуч ичи ). А популярната старинна британска мярка за дължина inch - произлиза от ширината на "голям палец" - "първият", "най-важният" пръст.

В България има село Ичера - в Сливенска област, недалече от Жеравна и Котел. Официалната версия е, че името му е дошло от изопаченото название Сикера на римската крепост, съществувала на това място. Но в Италия, в Ломбардия, се намира известното Лаго д'Изео, а в областта Молизе - град Изерния, все в региони, в които през Ранното Средновековие са се установили български общности. Градче с име Itzer откриваме в Мароко, чието древно население са берберите.

Голямата изненада обаче идва от факта, че на другия край на света, в днешно Мексико, една велика цивилизация, предшествала нашата, е оставила грандиозна следа за себе си - градът ЧИЧЕН-ИТЦА, чието име в тълковните речници е преведено като "Гърло ( устие ) на кладенеца на народа Итца". Кой е този народ? Явно този, който е посветил в своите културни достижения нативните американци от Юкатан, наречени впоследствие "майя". Народ, изградил своите колонии на американския материк и живял в тях дълго подир катастрофата, потопила в бездните на океана неговата родина - Атлантида. Този народ би могъл да бъде наречен "първи" - предшестващ, предишен спрямо новата човешка раса и цивилизация. Разсъждавайки по този начин, се изкушавам от идеята да нанеса поправка в традиционния прочит на името Чичен-Итца и да чредложа по-скоро Ч'ИЧЕН ИТЦА - ПЪРВИ ОТ ПЪРВИТЕ или НАЧАЛО НА НАЧАЛАТА.

Защото - да! - ако разсъдим задълбочено над словото "ичи"- "ичир" - "ч'ичен" ще усетим сходството с "начевам" - "начало". А забелязвате ли приликата на Чичен с Чечения? Тя буквално се натрапва.

От казаното дотук, стигам до извода, че "ичи" - "едно" и "ичир" - "първи" са думи, принадлежащи към речника на предишната, атлантската цивилизация, в която се корени произходът на нашия български народ. И това ще става все по очевидно с напредъка на истинското - неполитизирано - историческо познание.

Смятам, че имам достатъчно основания да допусна, че смисълът на висшата българска аристократична титла ИЧИРГУ БОИЛ е ПЪРВИ БОИЛ. Смисълът на титлата КАВКАН пък е КАТО КАН , тоест ВИЦЕ-КАНАС, заместник на канаса.

Смисловият вектор "първи" - "начало" ни води към разбирането на глагола HTZI като НАЧЕВАМ ( започвам - в случая - ПИЯ ПРЪВ ), а векторът "първи" - "най-важен" - към думата "чин" ( пост ) и към глагола ЧИНЯ - "правя", "работя". Последното се подкрепя от смисъла на ici - пръст, ръка и inch - палец. Вчрочем ihsyn на арамейски е важен, голям.

Разбира се, "първият народ" ( "итца" ) е и "писмен народ", така че ητζι - би могла в известен аспект да бъде дума, свързана с "писане", " изписване", "украсяване". Към този аспект навежда названието на характерните ботуши ИЧИГИ, с множество украси, носени традиционно в Татарстан, в Средна Азия, а също от терското и кубанското казачество - области, свързани със старата българска история. Окончанието ГИ в ИЧИГИ, което сякаш съответства на ГН в думата ΗΤΖΙΓΗ от надписа, всъщност е суфиксът "и" за множествено число, прибавен към думата ИЧИГ ( ед.ч.). Същото окончание откриваме и в САПОГИ ( "ботуши" на руски ) - САПОГ-и. Това разсъждение обаче няма нищо общо с надписа върху чашата.

И така, преводът ми на глагола ΗΤΖΙ-ΓΗ може да бъде НАЧЕНА Я, ОПИТА Я ( пръв ). Или НАПРАВИ Я.

Остава последната дума - ΤΑΙСН. Досегашните изследователи я превеждат като ЧАША или ТАС - тоест по същия начин като ΤΕСН в първото изречение. Но това би означавало, че гравьорът и поръчителят на чашата са били доста неграмотни индивиди - щом изписват и приемат да се изпише една и съща дума по два различни начина в един надпис. Защо винаги си въобразяваме, че древните хора са били по-глупави и небрежни от нас? Твърдя, че в повечето случаи е точно обратното. Словото ΤΑΙСΗ не може да означава "чаша". Би трябвало да го преведем единствено като ТАЗИ - ТАЯ-СИ. В случая СН ( СИ ) е частица, подобна на CI във френския език, подкрепяща показателното местоимение - celle-ci ( ж.р.) или celui-ci ( м.р.). Тази частица потвърждава - ТАЯ ТОЧНО, ТАЯ СЪЩАТА. Тъкмо тя формира показателните местоимения ТОЗИ и ТАЗИ, чиято основа е той ( тоя ) и тай ( тая ).

Ето накрая цялостния превод, който давам на надписа върху чашата от Над Сент Миклош:

БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица ).

БОИТАУЛ ЖУПАН Я ПОСВЕТИ, НАЧЕНА Я ( пи пръв или ЧИНИ Я - направи я ) ТАЯ ( същата ).

Според моя превод надписът представлява завет от баща към син или от дядо към внук. Тя е свещено наследство и символ на продължението на рода, пожелание за радост от живота - от старите към бъдните поколения. Чашата е равностойна почти на Светия Граал за този български род. Смисълът на надписа е величествен, мъдър и трогателен. Той остава завинаги в сърцето - не само на този, към който са отправени заветните слова, но и на всеки, който би го прочел - дори подир хилядолетия.