Юлиан Куюмджиев: "Работата ми дава творческо удовлетворение"

Проф. Юлиан Куюмджиев е роден на 20 юли 1959 под знака на Рака в Бургас, където завършва средното си музикално образование със специалност цигулка. Учи в столичната Консерватория (сега Музикална академия) музикознание и специално история на музиката. Докторската му дисертация е върху интересна тема: „Българската църковна многогласна литургия от 1878 година до 30-те години на ХХ век“. Преподава в Музикалната гимназия на Пловдив, където е бил и директор. След това (и досега) в Академията по изкуствата в същия град, където е професор. От 2021 г. е професор и в Софийската музикална академия. Работи също в Съюза на музикалните дейци като главен редактор е на списание „Музикални хоризонти“. Автор на редица приносни трудове в областта на българското музикознание.

- Уважаеми проф. Куюмджиев, написахте заедно с Вашата съпруга проф. д-р Полина Куюмджиева книга за големия български музикант Асен Диамандиев, основателя на Музикалната академия в Пловдив. Сега Академията носи гордо неговото име. Какво си спомняте за него?

- Спомням си го като изключително скромен и добронамерен човек. Градител на музикален Пловдив. Той буквално живееше с Академията – „произведението на неговия живот“, с израстването на своите по-млади колеги, с развитието на студентите. Беше много земен, естествен, но и взискателен, когато трябва. Беше далеч от суетата, от грандоманията, а това всъщност е характерно именно за истински големите личности.

- Отново с Вашата съпруга проф. д-р Полина Куюмджиева, утвърден специалист по музикална естетика и преводач, подарихте на българската музикална култура два ценни труда – Немско-български музикален речник и Речник на италианските музикални термини. У нас, а и в редица други страни на Европа, няма подобни издания. Как се решихте на направите това?

- Терминологията в музиката, както и във всяка друга сфера, е много важна. От една страна за изпълнителите и диригентите, които се срещат с нея ежедневно при работа с различни произведения. От друга страна за тези, които учат музика и ще се реализират в тази професия. Заедно с това и за музиколози, и за педагози. С тези два речника ние се стремим да подпомогнем музиканти в различни сфери при тяхната работа. Радваме се, че те намериха много добър прием сред колегите ни. Благодарни сме, че зад тези издания застанаха големи личности – Речникът на италианските музикални термини бе „благословен“ от голямата оперна прима Райна Кабаиванска, а второто издание на Немско-българския – от също прочутата Красимира Стоянова. А, мисля, че тяхната преценка тежи изключително много.

- Ваша роднина е голямата пианистка Катя Вълева. С нейното име е свързана цяла епоха от историята на българската музикална култура и особено на операта. Написахте книга за нея, интересно композирана…

- Книгата замислих преди около пет години, но създаването ѝ протече дълго, защото трябваше да се срещна или да се свържа с много хора, които споделиха спомени за нея.

- Да, това са все важни, значими имена в съвременната българска музикална култура. Бихте ли ги споменали?

- Да, всички те са с принос към нашата музикална култура. Ето оперните певци: Анна Томова-Синтова, Александрина Милчева, Благовеста Карнобатлова, Дарина Такова, Стефка Евстатиева, Стефка Минева, Павел Герджиков, Рени Пенкова, Галя Йончева, Живко Пранчев, Еделина Кънева, Божидар Николов, Кирил Манолов и други. Но в книгата със свои мисли за Катя Вълева участват и диригенти – Васил Казанджиев, Иван Бакалов, Елена Пушкова (хоров диригент, с нея Катя Вълева е работила в Анкарската опера), режисьори – Светозар Донев, Пламен Карталов, Петко Бонев, пианисти – Галина Апостолова, Даниела Дикова, музиколози – Боянка Арнаудова, Стефан Хърков. Много ценни са и спомените на роднини на големи музиканти, които не са сред нас, но са били много близки на Катя Вълева: дъщерята на Добрин Петков – арх. Ани Добринова, съпругата на Георги Тутев – Мара Чапанова, синовете на Никола Гюзелев – художниците Чавдар и Ясен Гюзелеви.

В книгата включих и документи и снимки от личния архив на Катя Вълева, които са част от историята на български оперен театър (например много програми от Софийската опера от 50-те, 60-те и 70-те години) и изобщо на българската музикална култура.

- Без съмнение, Катя Вълева е наистина с огромни заслуги, но е била на заден план, като пианист-корепетитор и акомпанятор…Защото в операта на преден план, разбира се, са певците. Те са и преди диригента, но те не могат без корепетиторите…

- Така е. Коперетиторът е изключително важна фигура в оперния театър, а личност като Катя Вълева с огромната си култура и ерудиция, с владеенето свободно на няколко чужди езици – немски, френски, английски, италиански, руски, с богатия си опит е сред основните фигури в Софийската опера в продължение на десетилетия. Така че не мисля, че е била на заден план, тя беше равностойна на най-големите певци като Никола Николов, Никола Гюзелев, Гена Димитрова… А педагозите от тогавашната Българска държавна консерватория (днес Национална музикална академия) непрекъснато ѝ изпращаха свои студенти, защото знаеха, че тя ще ги подготви отлично и ще изработи перфектно оперните партии. А и редица от утвърдените певци непрекъснато я търсеха, за да работят с нея – или нови роли, или да възобновят стар репертоар. Изобщо в скромния ѝ дом винаги беше пълно както с известни личности, така и с млади хора.

- През 2018 издадохте вълнуващите спомени под наслов „Писано ми е било да преживея много“, на един друг Ваш известен родственик, Тодор Куюмжиев, преживял ужасите на концлагерите на Съветска Русия. Какво бихте споделили за тази интересна и силна личност?

- Тодор Куюмджиев е съпругът на Катя Вълева. Прекарал 10 години в ГУЛАГ, той се завръща в родината си, без да има право да практикува професията си – завършил е право в Берлин. Работи дълги години на строежи… Но пък превежда „Искрица живот“ на Ерих Мария Ремарк, както и други книги и статии от немски и руски. А Катя Вълева дълги години няма право да пътува със Софийската опера в западни страни – и заради своя „буржоазен“ произход, и заради „неблагонадежността“ на своя съпруг… Но и двамата живяха изключително достойно, в дома им можеха да се срещнат личности от тогавашния елит на българската култура – музиканти, актьори, художници… И двамата оставиха трайни следи в съзнанието на множество техни колеги и приятели.

- Издадохте и книга за един от големите български композитори Лазар Николов, когато честваме сега. Той не беше, като немалко свои прочути колеги, член на БКП и затова бе и малко на втори план. Но музиката му, без съмнение, е на голям автор от европейски мащаб.

- Съвсем наскоро бяха публикувани неиздадените досега спомени на Лазар Николов – „Разказ за преживяното. Автобиографични бележки и спомени“. Това е четвъртата ми книга, свързана с големия Лазар Николов – преди това е монографията на Константин Илиев за него, публикувана през 2002 година, на която съм редактор, писмата между Константин Илиев и Лазар Николов, които издадох през 2005 година, а през 2017 година публикувах документи от архива на Лазар Николов. Последната книга обаче е най-обемният му текст и обхваща период от повече от половин век – от 30- то 80-те години. Бих казал, че това е своеобразна история на българската музика от втората половина на миналия век през погледа на Лазар Николов.

- Работите всеотдайно и за единственото музикално списание у нас „Музикални хоризонти“, за което пиша и аз с удоволствие. А сега е толкова трудно да се прави подобно издание. Какво Ви дава тази работа?

- Дава ми творческо удовлетворение. Усещането, че списанието е необходимо на колегите музиканти и танцьори, че има авторитет сред професионалната гилдия, че всеки нов брой се очаква с интерес. Списанието е една мисия в името на стойностното изкуство, която отстояваме с колегите от редакционния съвет и с подкрепата на ръководството на Съюза на българските музикални и танцови дейци. Мисия, която става все по-трудна в сегашните времена, но както е казал Лазар Николов – „човек се учи от трудностите и препятствията, които му се изпречват“. Така че вярвам в хоризонтите пред „Музикални хоризонти“.

Тук ще спомена един скандален случай отпреди пет години, за който писах в печата – един щрих от портрета на проф. Юлиан Куюмджиев. В Пловдивската академия на изкуствата беше направен ремонт на течащия покрив с държавни средства, отпуснати по „волята и благоволението” на г-жа Менда Стоянова от ГЕРБ, „главен финансист” от Парламента. Дотук добре! Но какво стана след това? Ректорът Милчо Василев реши, че трябва да удостои „благодетелката” счетоводителка с най- високата научна титла, Доктор Хонорис Кауза / Почетен доктор/ на тази академия. И сложи портрета и в редицата с портрети на големи наши и чужди музиканти като Добрин Петков и Кшищоф Пендерецки! Тогава от преподавателския състав изразиха принципното си несъгласие проф д-р Юлиан Куюмджиев и негова съпруга проф. д-р Полина Куюмджиева. За което двамата бяха заплашени с дисциплинарно уволнение, но това доведе до скандал в медиите и подписка в тяхна защита, та до тази крайна мярка не се стигна. Но въпросният ректор / вече бивш!/ и неговата наследничка, Тони Шекерджиева вместо да се замислят и да коригират нелепото си решение, решиха, все пак, да унизят и репресират-като намалят часовете на двамата достойни и утвърдени преподаватели и учени с безспорен принос към българското музикознание и култура.