Почина българският Фигаро – баритонът Асен Селимски

Силно, даровито поколение оперни артисти твори в Софийската опера от 60-те до 90-те години. Юлия Винер, Никола Николов, Любомир Бодуров, Надя Афеян, Рени Пенкова, Неделчо Павлов, Лиляна Барева, Благовеста Карнобатлова, Румен Дойков, Стоян Попов, Никола Василев, Павел Герджиков и още редица други, които посветиха таланта и живота си на първата ни музикална сцена. И макар да бяха певци от европейска или световна класа, въпреки възможностите да работят срещу по- високо заплащане, а също и оценка в чужбина, за разлика от редица от младите, които сега бягат навън, те останаха верни на България. Решиха, че техен дълг е да работят за страната, в която са се родили и са се изучили. Затова и нашата опера се утвърди като първокласен ансамблов театър, при това със съзвездие от ярки дарования.

Сред това „златно поколение” едно от първите места, безспорно принадлежи на баритонът Асен Селимски. Тази година той навършва 90 години и това е един добър повод да припомним накратко блестящата му кариера.

Роден е на 10 август 1930 година, под слънчевия знак на Лъва, в Плевен, столицата на Мизия, родила много и ценни български оперни гласове /Михаил Попов, Христо Бръмбаров, Катя Попова, Гена Димитрова/ . Пее от дете. Слуша грамофона на баща си и мечтае да стане певец като известния в миналото тенор Аспарух Лешников. Завършва гимназия и отива в София, за да учи пеене в Консерваторията, насърчен от братовчеда на баща си, прочутия наш певец и педагог Христо Бръмбаров. Школата на проф. Бръмбаров е солидна, италианска и дава отлична основа на младия Селимски. Завършил обучението си, той прави своя успешен дебют като се хвърля възможно в най- дълбоките води – ролята на Риголето, която през 1955 година поставя във Врачанската общинска опера / за съжаление, днес няма такава!/ столичният режисьор Илия Иванов. Успехът е наистина обнадеждаващ. На прегледа на оперните театри младият и смел артист е забелязан от дирекцията на Русенската опера/ тогава водеща в провинцията/ и назначен за редовен артист. По това време в състава на Русе водещ баритон е блестящият вокалист Кирил Кръстев, който носи почти целия репертоар. Но младият Селимски бързо успява да завоюва своето място в силния състав и да се наложи като ценен и обичан от публиката изпълнител. След Риголето, излиза в Жермон в паметната постановка на Вердиевата „Травиата”, дело на проф. Драган Кърджиев и Константин Илиев, следват Граф ди Луна от „Трубадур”, Белкоре от „Любовен еликсир” на Доницети, Леско в „Манон” на Масне / една великолепна постановка на Руслан Райчев и Стефан Трифонов, 1958 /,Джек Ренс в „Момичето от Запад” на Пучини / също изключителна постановка на Евгени Немиров и Борис Хинчев/. В края на 1959 година излиза и в една от най-проблемните баритонови роли – Фигаро от „Севилският бръснар”. На спектакъл в Русе го чува директорът на Софийската опера Димитър Петков. Кани го на гастроли в столицата. След няколко спектакъла е назначен за артист и за начало поема основно тази опера след пенсионирането на дългогодишният и несменяем „софийски бръснар” Михаил Люцканов. Отличната школа на маестро Бръмбаров, благодарната сценична външност / Селимски беше истински красавец на сцената!/, безспорният му актьорски талант му помогнаха да поеме за кратко време централните роли от баритоновия репертоар: Маркиз Поза от „Дон Карлос”, Граф ди Луна, Ренато от „Бал с маски”, Елецки от „Дама Пика”, Княз Игор.

През 1961 година културна България се радва на редица важни събития, сред които, без съмнение, е първото издание на Международния конкурс за млади оперни певци в София. В него участват повече от 70 млади изпълнители от целия свят. Третият тур е с участие с голяма роля в цял спектакъл и тъкмо това го отличава от останалите подобни конкурси в света и го прави уникален. При една тежка конкуренция Асен Селимски стига до финала и се представя с коронната си роля – Фигаро. Заедно с друг, също много надарен млад баритон, Питър Глосъп от Лондон, изявил се също блестящо като Граф Ди Луна, двамата си поделят първата награда. В журито е една от великите певици на ХХ век Тоти Да Монте, която заявява, че през дългата си кариера, в която е пяла много пъти в „Севилският бръснар” по света, не е виждала и чувала по- добър и чаровен Фигаро от нашия Селимски. След това събитие пред него е пътят към големите световни сцени, но той предпочита да остане в родината си и да бъде докрай верен на Софийската опера. Всъщност, за нея работи повече от двайсет и пет години от шейсетте до края на осемдесетте, след които се посвети на преподаването. След Фигаро се заредиха още много нови и интересни роли от класически и съвременни автори: Моцарт, Доницети, Верди, Пучини, Леонкавало, Римски- Корсаков, Чайковски, Прокофиев... Особено му „ляга” ролята на Онегин от „Евгений Онегин” на Чайковски. Заедно с Фигаро, Ренато и Маркиз Поза тя е сред звездните му роли. С нея той отбелязва върхът в кариерата си. Това става на прочутия оперен фестивал в Глайдънборн, Англия. Там под диригентството на знаменития Джон Причард Селимски участва в серия от спектакли с огромен успех и изключително високи оценки от критиката. Може да се каже, че е роден за тази роля – всичко у него фигура, осанка, походка, одухотворено лице и, разбира се, глас е направо идеално за нея. Онегин е сложен, многопластов образ, който се представя трудно, особено на сцената. Селимски успя да го изгради и насити по един забележителен, впечатляващ начин и може да се каже, че неговият Онегин е най- добрият досега на наша сцена. Неслучайно с тази партия той триумфираше и на редица чужди сцени.

Беше артист без определено амплоа. Можеше да се превъплъти убедително, майсторски в различни по стил и характер драматични, лирични, комични и дори остро характерни роли – от Риголето и Маркиз Поза до Гулиелмо от „Така правят всички” на Моцарт и Тадео от „Италианката в Алжир” на Росини. При това винаги с нужната мярка и безупречно чувство за стил, без преиграване и шарж.

Важен момент в богатата биография на артиста са българските роли. На първо място Нягул от „Албена” на Парашкев Хаджиев. Асен Селимски беше роден за този образ. Участва с успех и в други опери на нашия най- голям оперен автор, който го ценеше високо. Лично аз бях щастлив да го чуя и видя и като Учителя по музика на премиерата на операта „Звезда без име” от Хаджиев, за която написах либретото през 1985.

В края на този кратък портрет, бих искал да подчертая едно рядко качество на Асен Селимски. Отношението му към словото, към изпятото слово на сцената. Много оперни певци заради качеството на вокала, на изпетия тон, просто пренебрегват дикцията и произношението. Селимски освен, че пееше много правилно и красиво, произнасяше всяка сричка и фраза отчетливо, пределно ясно. Текстът, който в операта често се губи, при него е достъпен и разбираем, както в драматичния театър. И това е не само рядка дарба, но и отношение, уважение към зрителя и слушателя.

Проф. Бръмбаров, който почина през 1975 година, настояваше неговият именит ученик да поеме час от певческия му клас – мъжките гласове. Постепенно Селимски стана много добър и търсен педагог. След време и професор в Музикалната академия и НБУ. Сред неговите най- добри и известни ученици са: тенорите Емил Иванов и Иван Момеров, басите Светлозар Рангелов и Юлиан Константинов. А дъщеря му, Илиана Селимска, притежава рядко красив, перфектно школуван колоратурен сопран и може само да се съжалява, че напоследък излиза твърде рядко на сцената.

Мястото на народния артист Асен Селимски днес е все още незаето. Просто не е се е родил подобен несравним, чаровен Фигаро като него. Да си спомним с благодарност за този голям певец и артист.