Проф. Лилия Илиева за Кръстьо Пейчич и неговото огледало на истината за възможните и невъзможни консенсуси между Изтока и Запада

Поучително четиво за политици и за всички любители на знанието, които търсят отвъд наложените в голяма степен конюнктурни исторически факти допълнителтелни знания, даващи възможност да проумеем същностните причини, предопределили хода на историята.

Има такива щастливи учени, които като детективи изравят неизвестни или забутани в кюшетата на историческата памет факти, намират документи, откриват старопечатни текстове и изваждат на бял святсведетелства и личности, който обогатяват възможностите ни да мислим и четем нееднозначно историята.

Такъв учен е проф. Лилия Илиева, която откри за публиката първата българска история, написана от Петър Богдан.

Сред многобройните ѝ изследвания и находки е и „Огледало на истината между Източната и Западната църква“ от Кръстьо Пейкич. Преведена от нея, книгата ни дава възможност да се огледаме в историята през неговото огледало, на българин, католик, подгонен от родните земи след Чипровското въстание, станал учен духовник в Рим, мисионер в Трансилвания, по време на въстанието на Ракоци отново подложен на гонение, който публикува през 1716 във Венеция своето „Огледало на истината“. Книгата е издадена втори път отново във Венеция, преведена от автора на латински език (със заглавие “ Speculum veritatis inter orientalem et occidentalem ecclesias refulgens”, като авторът тук се е подписал като Christophorus Peichich Bulgarus. Това издание става известно на образования свят в Европа! То е рецензирано във февруарския брой за 1731 година на авторитетното френско научно списание „Журнал дьо Треву“ (Journal de Trévoux,1731, Février, стр. 305 – 325. Което показва, че тя е била оценена като принос в европейската култура. А след това има и други издания.

Книгата разглежда исторически опитите за обединение на християнството и ни връща назад – започва от 451 г., когато се провежда събор в Халкидон, и стига до времето на Фераро-Флорентинския събор 1493-1439, една последна възможност да се случи обединението на разделената християнска църква в името на това, да се спре нашествието на ислямския завоевател. Упоменати са присъстващи на събора пратеници и от българските земи, например, от Мелник или Силистра. Пейкич не е имал информация, че Константинополският патриарх Йосиф е българин, ако го знаеше, много щеше да го изтъква, както е правел на други места в книгата при сведения за българи. Но е описал патриарха с голяма симпатия, също и със съчувствие към неговата старост и болест, не е спестил и неговите терзания и колебания.

Проф. Лилия Илиева:

– Всъщност цялата книга е един преглед на всички събори, на които Източната и Западната църква са постигали някакво съгласие. Това се е случвало на няколко пъти. Кръстьо Пейкич го разказва с големи подробности. Проучвал е латински източници, като по някое време дори иронично отбелязва за свои евентуални критици, които ще кажат, че той ползва само латинските източници, а къде са гръцките? Ето пасажа:

Ако пък пак някой неприятел на мира не би желал да вярва, като казва, че на тези истории, които са латински, не трябва да им се вярва, то нека да покаже гръцките истории! Които ги няма нигде, бидейки се изгубило всичко, когато турчинът превзе Изтока. И което беше останало в Цариград, всичко в огън изгори, когато превзе Цариград.

Кръстьо Пейкич неколкократно споменава българите и България, например, за император Юстин, роден в Тракия, поставен на престола в Константинопол през 518 г. след смъртта на предишния император, той пише:

…”бе на негово място избран и поставен Юстин от Тракия, тоест от България родом, който в детството си толкова беше нуждаещ се и сиромах, че му се налагаше да си изкарва сиромашката прехрана, като гледа говеда. След това беше направен войник и с голяма воинска слава достигна да стане генерал или избран за глава на войската, а накрая – поставен и за император.

Това, което може би ще ни шокира, е образът на патриарх Фотий, който ние много уважаваме, защото е свързан с покръстването на България(Фотий, патриарх Цариградски. Изиграва централна роля в покръстването на славяните и мисиите на Кирил и Методий. ) Свързан е с избора да приемем покръстването от Константинопол, а не от Рим. В книгата на Кръстьо Пейкич неговият образ е представен по един доста несимпатичен начин. В присъщия му живописен стил на изложение Кръстьо Пейкич описва как пратеници на императора от Константинопол пристигат в Рим през 868 г. и носят книга на Фотий, с която там се отнасят много зле:

„Показаха и една книга, писана от Фотий, в която имаше доста лъжи и ругатни против светата църква Римска и покойния папа Николай; и тази книга сам императорът беше запечатил и изпратил на светия отец, та той да прави с нея това, което намери за право. И хвърлиха книгата на земята, газиха я с крака, Евтимий я удари със сабя, говорейки: „Както е проклето това писание в Цариград, нека да бъде проклето и в Рим“

-Каква е неговата истина?

-Неговата истина е, че латинската църква винаги е търсела единство, докато в Източната църква ту са се съгласявали на единството, ту са се отмятали. И изложението показва как ту е било постигано някакво съгласие, ту в Рил и в Константинопол взаимно са се анатемосвали. Пейкич пише, че идването на турците, завладяването на нашите земи е божие наказание, защото е отхвърлено това обединение. Аргументите му са главно исторически, но той сочи и западането на интелектуалния живот на Изток. По-голямата част на книгата му е чисто историческа, което говори за развито историографско съзнание. Той се позовава на исторически факти.

-Да разположим във времето появата на тази книга и която е свързана и с неговия произход

-Що се отнася до неговия произход, през 1981-ва май месец се проведе Първият конгрес по българистика и аз закъснях за секцията, в която щеше да се чете доклад за него и като влязох, разбрах от изказванията на колегите как те си мислели, че Кръстьо Пейкич е от Чипровец, а според докладчика се оказало, че бил от Солун. Има такива автори, те са обикновено унгарци, опират се на автори от 19 век, които знаят, че в Солун има католическо движение, че българи и гърци приемат униатството, и са решили, че този процес е стар. Но той всъщност не е . Това униатско движение се случва по време на Възраждането, знаем. Пак с надежда Западът да помогне за извоюване независимостта на националните движения. Самият Кръстьо Пейкич изрично пише, че е от Чипровци, има и документи от Рим които показват, че така са е записал в колежа, но просто тогава те не бяха известни, а и екземпляр от книгата не се намира у нас.

И всъщност след Чипровското въстание той напуска България; преди това кой знае защо е бил в Цариград, някои смятат, че е бил поробен, има неизвестни неща, но така или иначе, отива в Рим, където учи, завършва философия и теология с много висок успех. Бил е свидетел как пратеникът на руския цар пристига там за да се запознае със документацията на Фераро-Флорентинския събор, граф Шереметиев и според Кръстьо Пейкич, който пише като свидетел, графът е приел доктрината на Флорентинския събор. Това е сведение на очевидец. Има и други факти, които хърватите пък използват като свидетелства на очевидец за своята история. По време на въстанието на Ракоци, което е за отвоюване на независимост на славяните, но при което православни сърби са нападали събратята си католици, българи, хървати в границита на тогавашната Свещена римска империя, той е бил очевидец и потърпевш на тези събития., ето пасаж:

Знае цялото Маджарско кралство какво извършиха в него източните християни, по-специално в Шиклоуш и в Печ през 1704 година – посякоха францисканци, йезуити и свещеници;

проснаха Светото Тяло Исусово на земята; облякоха се в нашето монашеско църковно рухо и така, за срам на нашата християнска вяра, яздеха по града на своите коне”.

–Животът му е бил много богат, изпълнен е с много перипетии…

-Такъв е бил животът на всеки интелигентен човек тогава. Има един документ, в който се казва, че той винаги е искал да получи западно образование, латинска ученост. И воден от тази си амбиция, успява да стигне до Италия, в една малко по-напреднала възраст и да се изучи. По свидетелството му при записването му се вижда, че той все пак малко е знаел латински можел да чете и пише, явно е учил латински в тогавашното чипровско граматическо училище. Вероятно е бил по-зле от останалите но е успял да навакса, дипломирал се е с много висок успех. Той самият пише на латински. Единственият му труд на езика, който смята за свой, е този. Той пише на” илирийски”. Смятал е, че пише на илирийски език, който се разбира и от източните славяни-украинци, беларуси, не само за южните славяни българи

Има изследване на езика на тази книга от проф. Найда Иванова , която е била в Загреб, там има 4 екземпляра на книгата. Но по принцип тази книга е много малко известна, особено в този илирийски вариант.

-Но какъв е този илирийски език?

-По това време православните пишат на един и същи език, дали е в българско или в сръбско, те са деликатни разликите. А католиците се ориентират към някакъв друг език, като има дори един речник, който е издаден във Лорето, който и Кръстьо Пейкич използва. Езикът, наречен илирийски, от нашите български, далматински автори е наричан словински. Идеята е била всички южни католици плюс украинци, беларуси, да имат един общ книжовен език. Той се е придържал към този език, личи си, че чел дубровнишки автори, личи си, че е чел граматиката, защото има и граматическо описание на този език, но освен това Пейкич си сллужи и с множество думи, които ги няма в този език, например “офицер”, “кавалер” и други. Унгарски думи, немски, срещат се и турски, но те са характерни и за Далмация.

–Каква цел си е поставил с тая книга?

-Той е мисионер и неговата цел е била да убеди православните в необходимостта от единство с Римо-католическата църква. Но има за цел и да предстанви българите в текста си, там, където му е било възможно. Той има и друга книга, „ Мохамеданинът“, предназначена за католически мисионери, които да работят сред мюсюлманите.

– Какво всъщност е в основата на противопоставянето между източната и западната църква, само кой да я ръководи ли е причината, тези четири препъни камъка около които се водят споровете, толкова ли са били непреодолими, прословутото филиокве, ли е препъни камъкът? Защо Пейкич фокусира вниманието върху Фераро-Флорентинския събор? Между другото в поредната великолепна книга на акад. Владимир Зарев „Объркани в свободата“ авторът е развил в една от сюжетните си линии именно този исторически момент, за който знаем толкова малко.

-Кръстьо Пейкич е разгледал подробно пренията по тези четири проблема. Владимир Зарев, в последната си книга описва Флорентинския събор като извежда на преден план проблема с примата на Папата, но това, което пише Кръстьо Пейкич, е наистина филиоквето. Основен проблем. А така, както той е представил нещата, работата опира до разликите между гръцкия и латинския език. Защото Светият Дух произлиза чрез – в гръцкия вариант, а на латински чрез и от може да се предаде по един и същ начин. И накрая, когато се приема общата декларация за съгласие, Concordia, се решава, че едните ще казват от, другите чрез и няма проблеми.

Патриарх Йосиф II, Български в т композицията на Беноцо Гоцоли „Поклонението на Влъхвите“ в Капелата на Медичите в двореца Рикарди във Флоренция (1459 г.

А като четох текста, трябва да кажа, че ми домъчня за патриарх Йосиф Константинополски (Български, смятан за незаконен син на цар Шишман ) който през цялото време страда първо от дългото пътуване, от морска болест, от дългия престой, от преклонната си възраст и всъщност не е участвал в разискванията, но написва декларация, че приема решенията на Събора, и умира в деня на подписването. Поддал се е на натиска от страна на ромейския император, който е отишъл да търси пари за борбата си с турците. Анжуйският двор наистина дава пари. Това е политическата задача.

–Толкова ли е важно филиоквето и какво друго е разделяло двете църкви, не са ли тези причини твърде пренебрежими в сравнение с проблема за спасение на християнството?

– Е, ние сме обикновено материалисти, но за духовенството въпросът за природата на Светия Дух е изключително важен, това е въпрос на доктрината.По въпроса за причастието – квасен или безквасен да е хлябът– на събора са приели източните да си ползват квасения, а западните безквасния, без да се разменят. За Чистилището- има или го,или не … Една от най-интересните книги който съм чела, е на Жак льо Гоф, „Раждането на Чистилището“. Сега ако попитаме хората наоколо какво има освен Рай и Ад, всички ще кажат Чистилище. Но това не е верният православен отговор. „Има Рай, Чистилище, Ад“, се пееше в популярна песен на времето, но ние, православните, нямаме Чистилище. Това е западно изобретение.

–Тази книга е много полезно четиво за политици, май ?

-О, да. Изключително актуална книга е и за съвременния свят. Поучителна с оглед на невъзможността (и на възможността) да се постигне консенсус. Между другото показателно е, колко и личностният момент е бил силен. Има в случая една личност, Марк Ефески, който се е оказал много влиятелен и в крайна сметка той не е приел решенията на Събора и след като се връщат в Константинопол, Източната църква се отмята от решението за съгласие.

И идват турците.

-В преведената от Вас книга има специална глава „езикови бележки“, която всъщност е много интересна. И подсказва, колко огромен труд е положен по отношение на превода. А и допринася за очертаване на портрета на автора.

– В книгата Кръстьо Пейкич на няколко места споменава българите, където е попадал на източници, излага ги колкото се може по-подробно, пише за идването им на събора.

Има един интересен момент – навремето един наш историк е писал нещо за книгата на Кръстьо Пейкич, той е имал микрофилм с книгата и е превел този пасаж, свързан с българите, с една грешка. Която ми беше много забавна. Значи Кръстьо Пейкич пише, че те са дошли „гонени от голям глад и са търсели или земя за живот, или за покопанье“- което значи за погребение. В смисъл или за живот, или смърт. Въпросът бил за живот или смърт. Той обаче превел думата покопанье в смисъл да копаят, да обработват земята. И ги е направил земеделци.

-И каква му е съдбата на Кръстьо Пейкич и на неговата книга?

-Той получава едно назначение в Белград през 1730, но не е известно дали е отишъл там или не; но от там нататък му се губят следите.
А книгата в това издание е издадена в тираж 200 бройки, от които авторът е оставил в университетите в Италия, на мен са ми известни четири запазели екземпляра в Загреб, едната в частна колекция, другите в библиотеки, и една в библиотеката в Сараево, сигурно има и другаде. В България няма. На практика с колегата Митко Пеев, който е работел години наред в библиотеката на Зограф, я донесохме от Сараево.

–Вие сте прословута с откривателството си на текстове, свързани с културната ни история. Наскоро наскоро някой, по повод съобщение за нов текст във фейсбук, възкликва с изумление: „Откъде ги намирате, професор Илиева?“

-Оказва се, че имам някакъв детективски нюх. Може би пък – силна женска интуиция. Знам, че наш състудент ми казваше зад гърба ми “нашата велика жена”, беше забелязал интуицията ми, даже веднъж и пряко ми го каза, а аз се обиждах, смятах, че ме подценява интелектуално. Аз и плагиатства откривам много лесно. Преди бях известна с това и хората ми казваха, че съм лингвистичен детектив. Човек трябва да знае къде да търси. Някои ми казват: “ Аз, ако знаех, че има такъв проблем, щях аз да я намеря”. Добре де, аз на никого не съм пречила.

- А как открихте Кръстьо Пейкич?

-За пръв път прочетох навремето за него в Университетската библиотека една вечер и останах смаяна, че никога не съм чувала за него, за такъв автор. Тогава учехме възрожденска литература и бях като замаяна от името на автора и заглавията. Открих го в „Историята на българската литература“ на Боян Пенев.

- Какво да очакваме скоро или по какви следи сега ви води детективският нюх?

-Непрекъснато излизат най-странни неща, например открих стихотворения, които представят българския език във ватикански сборници. Да, аз имам статии по този въпрос, може би трябва да си събера статиите в една книга и тогава ще се види колко много неща са излезли. Това ми е една следваща задача.