Маргарита Праматарова-Радулова - несравнимата Турандот

ПАМЕТ

Маргарита Праматарова, по-късно прие името на съпруга си, Слави Радулов, контрабасист от Софийската филхармония, посвети седем години от кратката си кариера на Русенската опера. Не направи много роли, но тези, които изпълни бяха сред най-тежките. Днес името ѝ се свързва преди всичко с Турандот. С тази роля тя остана и в историята на Софийската опера.

Маргарита Радулова е родена през 1933 година в старопланинското градче Берковица. Изявява се като певица още в местната гимназия и в градската читалищна оперета. Изпращат я в София , където завършва Музикалното училище, класа на Лили Ракитска. Постъпва като хористка в Българската хорова капела през 1954 г., където пее до 1959 г. Явява се на конкурс за солистка в Русе и е приета. Дебютната ѝ роля – Сантуца от „Селска чест” на Маскани я утвърждава като необходим член на състава. По онова време оперният живот в крайдунавската ни столица направо кипи – всеки сезон излизат поне по пет- шест успешни премиери и нуждата от млади певци е голяма. Залите са пълни, играе се почти всяка вечер – по пет- шест представления седмично! Следват: Аида, Елизабет от „Дон Карлос”, Джоконда, Дона Ана от „Дон Жуан” на Моцарт. Последната е може би най- големият ѝ успех тогава. Всички оценяват високо гласа ѝ – голям, обемен драматичен сопран, с пробивни, мощни височини, стабилен център, изразителни низини. Изравнен, качествен глас – в Русе тя го шлифова при известната педагожка г-жа Зафирова.

Мисля, че Маргарита Радулова беше по-скоро вагнеров тип глас. Сигурно щеше да направи световна кариера с него. Но тя предпочете да остане в България и да се посвети на любимите ѝ Верди и Пучини. До известна степен ѝ липсваха необходимата мекота и блясък за тях, въпреки че ги пееше много добре. Беше сигурна, стабилна певица, на която диригентите можеха винаги да се опрат. Като актриса бе сравнително статична и сдържана, решаваше ролите си в по- едри щрихи, усилията ѝ бяха насочени главно към певческата и музикалната страна на образа, към изразителната фраза

Когато през 1963 година в Русе посегнаха / за първи път извън столицата/ към най-трудния опус на Пучини – „Турандот”, знаеха, че разполагат точно с глас за главната роля. Без него нямаше да може да я направят така добре.

Праматарова- Радулова покри без проблем трудната теситура на своята героиня. Гласът ѝ звучеше пределно изравнено и много изразително тук. Сякаш беше родена за образа на студената и коварна китайска принцеса. Излъчваше и власт, и магнетизъм.

В спектакъла на Стефан Трифонов, Борис Хинчев и прекрасната сценографка Мариана Попова имаше много атмосфера и стил и няколко силни певчески и актьорски присъствия – на първо място на Праматарова, а също и на очарователната Пенка Маринова/ Лиу/ и на двамата изпълнители на Принц Калаф – блестящите Тодор Бонев и Иван Димов. С тази роля Праматарова влезе триумфално в Софийската опера през 1966 година, след като бе гостувала нееднократно – всъщност през онези „златни години” много русенски солисти имаха постоянни гастроли в столицата. Поканата дойде от големия български оперен диригент Асен Найденов и от директора Марин Големинов, които са силно впечатлени от тази безусловно родена певица, от това самобитно дарование. А първата ѝ софийска роля е една от най- проблемните – Абигаил от „Набуко” на Верди / 1967/. В нея се дублира с примадоните Юлия Винер и Гена Димитрова.

С Турандот жъне големи успехи и в някои чужди театри и особено в Дъблин, където е поканена на два пъти за поредица от спектакли в рамките на тамошния оперен фестивал. В паузата между два спектакъла успява да избяга за един ден в Лондон, с надеждата да бъде прослушана в „Ковънт Гардън”, но няма късмет – в този ден интендантът отсъства. Може би кариерата ѝ щеше да литне още нагоре, като се има предвид вечният дефицит на тежкоформатните сопрани в световен мащаб.

Другата нейна голяма роля бе Царица Мария в „Цар Калоян” на Панчо Владигеров. През 1962 година русенската постановка на тази класическа българска опера бе отличена с награда, а приза за женска роля получи Праматарова. Всъщност след тази роля бе приета в Софийската опера.

В певчески план тя се оказа откритието на Прегледа. Един мощен, богато оцветен драматичен сопран се извиси над масивния Владигеров оркестър, така труден за преодоляване и от големите гласове.

В София кариерата ѝ потръгва трудно, въпреки големите очаквания. Към Турандот, Елизабет, Аида, прибавя ролите на: Тоска, Елвира от „Ернани”, Леонора от „Трубадур”, Мадлен от „Андре Шение” на Джордано, Леди Макбет от „Макбет” на Верди, Втора дама от „Вълшебната флейта”, Абигаил в „Набуко”, Ярославна в „Княз Игор” на Бородин / последната ѝ голяма роля, септември 1978/ Изпява немалко роли в доста спектакли. Но винаги е втори или трети състав - почти не вижда премиера. Преживява немалко огорчения и разочарования. В театъра е така – невинаги доброто го владее. Трупа в себе си обидите – горда е и не търси помощ от никого. А коварната болест не закъснява. Едва 46-годишна Маргарита си отиде от този грешен свят…