И преди, и сега, траурът не е шега

Музикален радио траур при социализма – орган вместо джаз.Гледам през прозореца опашката от стъпалата на Александър Невски та чак до ул. Раковска, до тролейбусната спирка на Девятката.
Притихнали, тъжни, смирени хора, стиснали бели цветя. Камбаната бие на умряло от тъмни зори до след здрач. Сърцето ми се обръща.
Да помилва и успокои Господ душата на хубавия човек, Патриарх Неофит!
Съвсем навреме, дядо Неофите, святата ти душа реши да излитни, 4 дена преди 40-дневните Велики пости ( забраняващи светска суета ), та да даде възможност на духовниците да те изпратят подобаващо, а на профаните да покачат материалната ти обвивка на бронетранспортьор с картечница, като главнокомандващ.

На този фон в главата ми изплуват спомени за тъжно-смешни радиослучки.

Имаше социализъм.
И тогава Радиото си работеше – пееше, свиреше, говореше.
И величията умираха. По едно време настана сгъстен мор по генералните секретари на КПСС ( Комунистическата партия на Съветския съюз ). Помните ли?

Трима или четирима се гътнаха в рамките на няколко години. Брежнев беше първият. Черненко се помина като трети през 1985 г. Шушукаше се, че е мъртъв от 2-3 дена, но никой не смееше да го произнесе на глас. Зер някой зъл началник щеше да се разядоса, че сме пожелали смъртта му и, видиш ли, погребваме този скъпоценен другар без време, по най-вражески и противников спрямо линията на Партията начин.

(Боже мой, писанието ми заприличва на лош виц, който се разказва ли разказва безконечно, докато на края съвсем спре да е смешен!…Ама няма как – толкова много хора има вече, които нищо не помнят, нищо не знаят за това що е да обявиш, проведеш и изтърпиш траур за генсек на КПСС. Обяснение се иска. Дори за думичката генсек иска обстоятелствено пояснение. Така например 40-годишната ми дъщеря вика „Кой е тоя?“ пред портрета на Тодор Живков.

И тъй след споменатото продължително шушукане накрай се обяви траурът. В един хубав ден през март на 1985 г. в 10 часа заранта.

Седя си аз мирно и тихо на бюрото в Радиото и подготвям запис, нищо неподозираща. Нищо, че се бяхме превърнали в спешна музикална траурна агенция вече.

Звъни началникът:
„След малко в 10.30 по програма Знание има повторение на рубриката Историята на джаза. Изключено в ден на траур да звучи джаз – тая весела западна музика! Ти си редактор на поредицата, Здравке. Тичай веднага в студиото на излъчването! Носиш им лента, която да сложат на мястото на 30-те минути на Историята на джаза. Ти отговаряш за това, няма време за одобрителен подпис на шеф.“
И тряс телефона.

(Отварям скоба отново. Рубриката Историята на джаза с автор Йордан Рупчев – и нему да е светла паметта! – беше първата за България История на джаза въобще. Ледоразбивач! Колко ледове се наложи да разбиваме в тази поредица с Рупи – само ние си знаем. Май аз разбивах повече, понеже главата ми е по-дебела. А Рупи беше блага душа, сговорчив. Аз се запънах, че в тази поредица не може без да се говори обстойно за „невъзвръщенеца“ Милчо Левиев, за когото беше забранено да се споменава в ефира след „бягството му“ в САЩ през 1970 г., светла му памет! Строго забранено. Няма такъв човек! Не е имало, няма и да има! И не щеш ли тия двамата, Рупи и Здравка, щели да го възкресяват. И пробихме ние двамата стената с глави и разрешиха цяло 30-минутно предаване за Милчо Левиев през 1983 г., цели 6 години преди „завръщането на Невъзвръщенеца“ в родината! Боян Трайков го разреши, светла му памет и на него. Май му писна да се разправя с мен и да вися пред кабинета му. Майка ми лекуваше сина му ( или племенника му? ), знаеше ме, респектираше ни. Но най-вече беше задухал вече лееекичко вятърът на перестройката.
Затварям скобата. )

Та, върви, значи, след 20 минути Историята на джаза – напълно неуместна в ден на траур според шефовете.
Леле, какво да правя? Отоворността е само моя.

Заменянето на готови 30 радио-минути иска нови ПОДХОДЯЩИ и обмислени 30 мин. музика. Изписването на такава сериозна музика от фонотеката на БНР траеше понякога дори 24 часа тогава. Всичката „сериозна“ музика – симфонии, сюити, кантати, оратории беше забутана в едни второстепенни лентохранилища на разстояние 6 – 60 км. разстояние от БНР, а автомобилите бяха малко. Музика онлайн никой не беше и сънувал в най-смелите си сънища. За оставащите вече 15 мин. аз имах време само да стигна тичешком до студиото и …какво? Да пея на микрофона някой траурен марш?!? Или „Вий жертва паднахте“?!? Ми та това не е предаване на редакция Хумор, сатира и забава, а тъкмо напротив!

А! Погледът ми пада върху спасението, положено пред мен на бюрото ми под формата на лента със запис на Йохан Себастиан Бах – Пасакалия и фуга за орган! Перфектно! Хем заупокоен орган, хем минорно и тъжно. Приготвила бях лентата за следващия запис на предаване от новата поредица Историята на органовото изкуство с автор проф. Нева Кръстева. То и тая историческа поредица нямаше да я има ако не беше вятърът на перестройката.

Грабвам опърпаната стара кутия с лентата и си плюя на петите с всички сила към излъчването. Полуприпаднала от търчане и паника, грабвам собственоръчно от магнитофона заредената вече лента с Историята на джаза на Рупи и я сменявам с донесената Пасакалия и фуга на Бах.

Ох! Сривам се на табуретката бездиханна, но горда, че съм се справила така блестящо… ГОРДА! Какво изпитание! Как само го преодолях.

И какво мислите се случи 2 часа по-късно?

НА-КА-ЗА-ХА ме.

10 лева за този, който се досети за обосновката на наказанието…

Хайде, няма да ви мъча, ще си призная. Обосновката на наказанието: „Избира за траурна музика в памет на др. Черненко християнска западна музика с религиозен уклон.“

Какъв ти тук религиозен уклон, Боже мой! Пасакалията е УПРАЖНЕНИЕ за органисти, нещо като етюд за краката, за педалите най-вече. Не че нямаше да пусна с най-чиста съвест някоя инструментална част от литургия, Лакримоза например, ако ми беше паднала…

Можете да попитате – и щяхте да бъдете напълно прави – защо сме били толкова глупави, та след инфарктно преодолени 2 смърти на генсекове и национални траури не сме приготвили за всеки случай някакви 2-3 часа резервна траурна музика – за всеки случай да ни е под ръка. Веднага мога да ви кажа. Беше ни страх, че някой щеше да провиди в нашата подготовка за следващия траур враждебно отношение към поредния КПСС-генсек и мнимо пожелаване на смъртта му.

Най-поразителното събитие от настоящия ни траур ОБАЧЕ е отлагането на откриването на русенския музикален фестивал Мартенски Музикални дни под диригентството на Емил Табаков с оперния хор на Русе и уникалния Сборен фестивален оркестър от 100 български музиканти, пристигнали от всичките краища на света за да почетат родния си град, любимия си фестивал и родното си музикално училище с участието си в този уникален оркестър.

Да не би да мислите, че щяха да свирят веселка програмка като Андре Рийо в Арена Армеец в София по същото време на 15 март? Понеже, необезпокояван, г-н Рийо по това време весело си свири посред развети пъстри кринолини, перуки и лъкове. И шумни радостни скандирания, и шумни брависими.

В Русе на 15 март трябваше да звучи РАЗТЪРСВАЩА ЗАУПОКОЙНА МУЗИКА, със сигурност угодна на просветения меломан Патриарх Неофит: ВЕРДИ РЕКВИЕМ.

То и траурът, дето е траур, е въпрос на естетика и на етика. Но и на мяра.

Източник: obache.bg