Милена ВЪРБАНОВА
В италианския език съществува едно понятие, което на български звучи грозновато, но в Италия се възприема като уважавана професионална позиция на лице, което стои между научния свят и широката публика - т.нар.divulgatore, "девулгатор" - популяризатор. То запознава неспециалистите с научните открития в различни сфери на знанието, "превеждайки" за целта на общодостъпен език сложната научна терминология. Такъв обичан и ерудиран популяризатор в Италия е например журналистът Алберто Анджела, чиито предавания по РАИ 1 се очакват с жив интерес от зрителите.
Ние също си имаме нещо като самозван девулгатор, който по отношение на университетските учени е популяризатор, а спрямо нетитулуваните историци като мен - най-вулгарен плагиатор. Този път няма да спомена името му, за да не изпадна в положението на Хайне. Големият поет дълго и яростно разобличавал мошениците, които съсипали живота му, а после осъзнал, че когато творец от неговата величина клейми поименно разните мижитурки в своите текстове, им прави незаслужена услуга - обезсмъртява ги. Затова възкликнал: "Идиоти, с камъните, с които ви убих, си издигнахте паметници!"
Та нашенският девулгатор - по съвместителство плагиатор - който, освен това, се самооблъщава като откривател на "истинската българска история", в свое "историческо видео", бе решил да ни отвори очите за смисъла и произхода на древната българската дума "капище" - "храм", "светилище". Той се позовава на езиковедските търсения на академичен историк, чиято самоличност ще премълча, защото прочитът на въпросния учен е толкова детински наивен, толкова лишен дори от основни познания за древността, че може да хвърли само комично петно върху името му. Единственото оправдание за подобно ненаучно обяснение е, че до неотдавна опитите за разкриване значението на тракийската и древнобългарската лексика бяха епизодични и лишени от ясна методология - оттам и смешните грешки. Обясненията на случаен принцип изиграват винаги лоша шега и представляват тежък задържащ фактор в развитието на българската историография.
Авторитетният учен, на чиито заключения се бе доверил злополучният девулгатор, смяташе, че словото "капище" произлиза от "капка", "накапване" - така и двамата наричаха ритуала "възлияние". Трудно ми е да разбера как някой може да сбърка възлиянието с "накапване", след като самата дума "възлияние" съдържа в себе си идеята за немалко количество течност - вино, вода, дървено масло, мляко, пчелен мед - което жрецът е изливал върху олтара. Латинският термин libatio, който, впрочем има за основа точно българската дума "възлияние", се възприема като обилно обливане на олтара. Libiamo! ( в "Травиата" ) е старинният италиански възглас за наздравица ( днес италианците викат: Brindiamo! ) и той не е разбиран като "накапване", а като поглъщане на едри глътки вино и дори пресушаване на чашите. На един дъх!
В случая девулгаторът безкритично и невежествено популяризира остарели и безсмислени "етимологични" трактовки. Помпозните му видеа бъкат с подобни нелепици като блато с попови лъжички. Нищо чудно - човечецът едва ли е завършил и средно школо. Ако поне беше надникнал в Уикиречник, щеше да види, че коренът "кап" - на "капище" - е обяснен като "образ, статуя", а не като "накапване". Грешката на Уикиречник - неволна или съзнателна - е, че търси тюркски паралели, докато "капище" е чисто българска, арийска, индоевропейска дума.
Защо е толкова важно да разкрием истинския смисъл и произход на словото "капище"? Защото то хвърля мощен лъч към бездните на най-дълбоката българска старина.
Преди години "капище" бе част от краткия списък с едва 11 -12 понятия, които се смятаха за оцелели от тюркския език на прабългарите и включени в съвременния български речников фонд. Днес това твърдение предизвиква подигравателна гримаса, защото "древните и нинешни българи" фактически говорят един и същ език. Когато в началото на 21 век се озовах като емигрантка в Италия, заварих там жива, здрава и често употребявава думата certosa - чертог, с леко променен, конкретизиран смисъл на " голям, пищно украсен манастирски комплекс", а "чертог", според нашите "учени" бе тюркско слово, остатък от изчезналата прабългарска реч. Представете си за какво печално неведение става дума. И този абсурд все още се преподава в гимназиите и университетите.
Самата наставка "-ище" на думата "капище" пределно ясно говори за чисто българския произход на думата.
Но какво ще рече коренът "кап"?
Достатъчно е да разлистим латинския речник, за да открием в него словото caput - глава, живот, начало, извор, човек, живот, същина. Това е основополагащо понятие, което включва в себе си базовите идеи за устройството и движението на света. То е словообразуващо ядро, около което се формират думи със смисъл "главен, най-важен, същностен" и същевременно "вожд, жрец, върховен бог". Capito римляните са наричали човек с голяма глава. Да, имало е специална храмова чаша с дълга дръжка, назована capido, capedo или capis, но това е чаша за възлияния, а не за "накапване" и названието ѝ идва от ролята ѝ на храмова утвар.
Коренът "кап" веднага се асоциира с думи като "капитан" - главен, началник, "капител" - горна част на колона, обезглавяване - decapitatio, пък, ако щете, и с мафиотската титла "capo di tutti capi", но никога с "капка". Това захождане в сляпа улица е доказателство за фантастичната липса на логика и реализъм на "българската академична историография".
Но - ще се възпротиви някой - ти привеждаш доводи, почерпани от латинския език, а "капище" е българска (респективно тюркска ) дума и приликата с caput - "глава", може да е само измамно съвпадение.
На подобни опоненти отговарям така:
Първо, случайни съвпадения няма - никъде и в нищо. Второ, езикът на римляните - сплав от етруски ( лидийски ), старолатински и "троянски" - е създаден фактически на основата на тракийския и древнобългарския език. И трето, в старинната българска лексика е съществувало понятието "кап" - глава, главен, най-висок, поставен най-отгоре.
В България, както и в много страни в Европа и Източното Средиземноморие, формирали се върху територии, обитавани някога от пеласгите ( Палестина, Израил, Юдея ), шапката, елемент от облеклото, поставяна върху главата, се нарича "капа" - кипа, капело и пр. Самата дума "шапка" има същия произход. Старинното българско слово "капистра" - "оглавник", произлиза от корена "кап" - глава. В баския език се употребява идентична с "капистра" дума, cabestru - със същия смисъл -"оглавник". Допускам, че руската дума "капуста" има същия произход - зелева глава. "Капак", на български, е "нещо, което се поставя най-отгоре". И представете си, в санскрит има дума capala със същото значение - "капак". Ясно е, че коренът "кап" - "глава" и производните от него слова, са индоевропейски, арийски - а не тюркски. Поради изключителната древност на това понятие, то е широко разпространено и е придобило голямо смислово разнообразие - върховенство, същност, начало, живот, глави добитък, имущество ( капитал ), разбиране, кадърност, смъртна присъда и пр.
"Капището" е следователно е "главата" - главното място, центърът на дадено селище, област, страна. Неслучайно храмовете се изграждат на градския площад или на най-високия хълм. "Капището" е седалище на боговете, които ръководят земните царе, материален и духовен израз на върховната божествена воля. "Капището" е основа и средоточие в битието на обществото и на отделния индивид. "Капището" е медиатор между човека и божеството и затова е извор, начало и същност на живота. Храмът е символ на Бога и дори - самият Бог. Безброй идеи се съдържат в това едничко слово!
И стигаме до най-удивителното!
В листата на царете на Алба Лонга, градът-майка на Рим, основан от Асканий, син на Еней и населен с троянски бежанци, се споменават като имена на легендарни владетели Капет ( Capetus ) и Капис ( Capys ):
"Атис ( у Ливий) или Капет ( у Диониисий от Халикарнас ), шести легендарен цар на Алба Лонга, управлява 26 години (991 – 965 пр.н.е.). Син на Алба.
Капис, седми легендарен цар на А.Л. ( у Вергилий и Ливий ), управлява 28 години (965 – 937 пр.н.е.). Син на Атис.
Капет (II) или Калпет, осми легендарен цар на А.Л. ( у Ливий и Овидий ) управлява 13 години (937 – 924 пр.н.е.). Син на Капис."
Тълкувам имената Капет и Капис на трима от легендарните царе на Алба Лонга, като техни владетелски или жречески титли. Те може би съответстват на етруското владетелско звание lucumon - "цар-жрец". В случая с шестия цар, назован от Тит Ливий Атис, а от Дионисий - Капет, е явно, че владетелят има две имена, като истинското е Атис, а Капет е алтернативно - и означава царски ( главен, върховен - "кап" ) или първожречески ранг - от "капище". Същата е моята трактовка на Капис и Капет II. В по-горните редове писах, че capis се е наричала жреческата чаша за възлияния.
Но тъй като тези "имена" или титли са предримски, следователно те идват от езика, говорен от троянците - тевкри, дардани. И понеже словото "капище" и преди, и сега, е безапелационно признато за българско, това е поредното доказателство за етническата принадлежност на троянците - тевкри, дардани - към българската народност. Можем спокойно да заявим, че коренът "кап" ( caput - "глава" ) е влязъл в латинския език от старинната българска реч. А тъй като той съществува и в санскритския - представете си дълбините на допотопната древност, в която се е формирал нашият свещен език!
Впрочем дядото на Еней, бащата на царя на Дардания, Анхиз, е носил името Капис.
Няма съмнение, че родовото име Capet ( Капетинги ) на франкските и френските крале, идва от българските понятия "капище", "жрец", "главен". Основателят на династията, парижкият граф Юг ( Хуго ), е получил тово прозвище заради "късото свещеническо наметало, което е носил като абат".
Откъде тогава в нашия език се е появила думичката "капка", дала повод на пишман-учените и техните "накапващи" девулгатори за кой ли път да станат за смях с техните спукани лингвистични балони?
Хм, замисляли ли сте понякога за странното сходство между думите "хапка" и "капка", "хап" и "кап"? Питали ли сте се защо толкова си приличат - разликата е само в началния звук? Нали ви казах, че случайности няма! "Хап" и "кап" всъщност са една и съща дума, отнесена в първия случай към течностите, а във втория към твърдите вещества. Първоначалното значение на тази дума е "част от цялото". На латински "капка" е gutta, дума, чието значение е ясно и без превод - "глътка" - guttur - "гърло".
Как смятате - защо повечето "академични историци" са толкова комично некадърни, че да омешат в една каша несъвместими по величина понятия като "капище" и "капка"? И защо, според вас, необразованият "популяризатор", който не владее никакъв съвременен или древен език и не познава нито един дял от българската история, е финансово подпомаган в издаването на "исторически" книги и представянето на "исторически" клипчета? Защо "неведоми" сили го тикат на преден план да "поучава" от телевизионните екрани и да изнася "лекции" в университетите? Защо е този цирк? Не се ли досещате защо? Тогава аз ще ви светна - за да бъде всичко "ерзац", "фалшификат", "подмяна". Историята трябва да бъде отровена с лаицизъм, невежество и плагиаторски паразитизъм, както въздухът и водата са отровени със смъртоносни химикали.