10 януари 1918 г.: Умира Константин Иречек

Константин Иречек (24.07.1854 – 10.01.1918) е чешки историк и български политик, който свързва съдбата си с България и нейното духовно развитите в първите години след Освобождението. Роден е на 24 юли 1854 г. във Виена, завършва висшето си образование в Карловия университет в Прага. Интересът му към историята на славянските народи е предизвестен от връзката с дядо му по майчина линия – прочутия славист Павел Шафарик. Имайки достъп до личната билиотека на учения, младият Иречек събира информация и материали за първите си научни статии. Той избира да се занимава конкретно с българска история, защото „от всичките балкански народи най-малко се знае за българите“ .

На 18-годишна възраст той завършва своята първа научна работа - „Книгопис на новобългарската книжнина 1806-1870“. Четири години по-късно, в началото на 1876 г. публикува дисертацията си от Карловия университет, озаглавена „История на българите“, с която става доктор по философия.

“История на българите, която самият той характеризира като “научен очерк за миналото и сегашното състояние на България” е призната за първата цялостна научна история на българския народ. Излиза от печат едновременно на чешки и немски език, а през 1886 г. в Търново се появява и нейния първи превод на български език. Въпреки че, книгата обхваща периода от древността до времето на нейното написване, Иречек продължава да работи по темата до смъртта си. Затова в отделен том, издаден посмъртно през 1939 г., са включени и многобройните му бележки, допълнения и нови материали.

След дипломирането си преподава няколко години в Карловия университет, докато през 1879 г. не получава покана от българския историк и държавник Марин Дринов и бъдещия премиер Константин Стоилов да помогне за изграждането на новата българска образователна система. Константин Иречек пристига в България по покана на българското правителство на 10 ноември 1879 г. с думите:

“Аз съм дошъл в България само с една идеална цел – да помогна със слабите си сили нещо при устроението на училищата в тази неосвободена страна, която по-преди е била предмет на научните ми издирвания и която по произхождение на жителите има симпатиите на всеки един славянски патриот”.

С указ на княз Александър I Батенберг Иречек е назначен за главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През следващите пет годиниученият живее и работи в България като последователно заема авторитетни държавни постове като министър на народното просвещение (1881-1882 г.) и председател на Учебния съвет при министерството. През 1884 г. е избран за директор на Народната библиотека.Той е и един от инициаторите за възстановяването на дейността на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.

По негова покана в България пристигат чешки историци, филолози, архитекти и археолози, които оказват ценна помощ за развитието на науката и културата в младата българска държава.

Има големи заслуги за организирането на учебното дело в България, полага усилия за устройството на учебната система и създаване на условия за подготовка на висококвалифицирани преподаватели, като въвежда предписания към учителите за начина на провеждане на учебния процес.

През тези години Иречек предприема поредица обиколки из България с научна цел, издирвайки извори за българската история, издава упътвания за събиране на географски, археологически и етнографски материал. По – късно като професор в Пражкия университет, публикува своите впечатления и изследвания в трудовете си “Пътувания по България” (1888 г.) и “Княжество България (1899 г.)

За своята дейност в България Константин Иречек е награден с първия златен медал „За наука и изкуство“ от княз Александър I през ноември 1883 г. Непосредствено преди отпътуването му от София той получава лично от княза и орден „Св. Александър“ III степен.

През 1884 г.се завръща в Прага, където започва работа като професор по всеобща история в Карловия университет. След 1893 г. започва да преподава история на славянските народи и във Виенския университет. До края на живота си през 1918 г. той се интересува от общественото и културното развитие на българския народ като поддържа редовна кореспонденция с представители на българската историческа наука.

В негова памет днес, носят името му една от централните софийски улици, българските села Иречеково и Иречек, както и връх Иречек в Рила.

Сред популярните негови цитати, които продължават да бъдат актуални и в нашето съвремие е и следната мисъл:

"Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова дълго време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо."

Ето някои от най-известните му прозрения за българите:

„За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”

„Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.”

„България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.”

„Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.”

„Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършено без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)...” (Из писмо от 20 феврyapи 1880 г. до Симеон Христов – Пиротчанец)

„Най-великият гений на българите е завистта.”