След като няколко души, забъркани поне като свидетели в стрелбата по Митьо Очите, бяха арестувани при възстановка на случката, вече няма никакво съмнение, че властите са твърде загрижени за комфорта на туристите. Задържането на пишман-актьорите бе извършено толкова зрелищно, какъвто бе и същинският екшън с куршумите. Добре, че на англичаните и без това им се събра много напоследък, та едва ли пак ще се занимават с „очната линия“ на Слънчев бряг.
След този случай обаче се поставя на карта съхранението на историческата памет – та кой сега би се включил спокойно и от сърце във възстановка на боевете на Шипка или Вола? Особено, ако му отредят ролята на аскер. Кой би гръмнал с топа на Боримечката, под угрозата да бъде задържан за използване на незаконно оръжие или обсебване на музеен експонат? Колко много и разнопосочни проблеми създаде една тривиална махленска свада.
Авторът на последната крилата фраза продължи да разсажда хитове и след стрелбата в квартал „Разсадника“. Той, както знаем, не ръководи МВР, но от доста време знаел, че тези разбойници кроят нещо и просто е трябвало да „консумират“ престъпление, за да бъдат задържани. За премиера знаем, че денем консумира само чай с мед и пие вода. Как само с това смогва да знае всичко, което се случва у нас, че и да бъде навсякъде, остава пълна мистерия. Все пак не сме Сан Марино. Когато цъкате белот в къщи, избягвайте да си държите картите, обърнати към екрана на телевизора, че кой знае. Бъчварова този път реши да пасува – достатъчно й набива обръчите Цветанов – винаги, когато му падне случай. Или е решила, че не желае да коментира бивш колега – нали такъв се оказа убитият Ицо Полицая.
Но какво значение имат думите. Ако питате Даниел Вълчев, съпартиец на щедрия просветен министър, не било важно кой какво казва. Всички говорели, така или иначе. Горката Цветанка Ризова – за миг се почувства ненужна. Та нали самата журналистика съществува заради факта, че овластените постоянно казват неща, които би трябвало да тежат повече от думата на анонимните, маргиналите, аутсайдерите, бившите властимащи, дегенератите и останалия човешки материал, нестъпвал по червен килим. Адмирации за Вълчев – след тези думи всякакъв опит да се говори за десетте процента на учителите, увисна като брадата на задрямал училищен парнаджия.
Разбира се, че думите нямат никакво значение. Някой въобще помни ли, когато Борисов заяви, че ако някой министър му поиска допълнително пари, да му прати и оставката си, заедно с молбата? Съмнявам се. Всичко изговорено и автоматично забравено остава само нейде из репортерските тефтери и диктофони. „Животът е консумация на време“, ми каза навремето Боян Биолчев. Както политическата журналистиката у нас се е превърнала в безспирна консумация на думи, които се преработват безотпадно. Просто изчезват. Странна материя е демокрацията. Политическата класа дава мило и драго да се чуе гласът на народа, с убеждението, че повечето му представители са идиоти. Основен мотив за влизането на човек в политиката е ясното съзнание, че преобладаващата част от населението са глупци, които няма да го „разкрият“. Поне не веднага. Маса народ се подведе по новите политици, които след 1990 г. замениха външните тоалетни на село със септичните ями в кварталите под Витоша. Смрад, северно изложение, нерегламентирани сметища, разбити и кални вътрешни улички, мутренски бункери с вишки и картечари…И защо – щото там живеел елитът.
Какъв елит? Виждаме какво се случва с европейския елит. За какво му трябваше да идва Камерън в България. Откакто чу историята за трите папи и пипна оградата в Странджа, политическата му кариера тръгна стремглаво надолу. Изглежда зле му повлия близостта на тайнственото светилище на богинята Бастет. Не се получи химия между тях. Майкъл Фарадж пък, знаменосецът на брекзита, реши да дразни досегашните си колеги в Европейския парламент и можеше да си изяде боя като едното нищо. „Смяхте ми се преди 17 години, когато ви казвах, че ще напуснем, а сега защо не се смеете…“, тържествуваше скандалният политик. Ако Юнкер бе горски стражар, щеше да го подкара към изхода без церемонии. Но само го запита, какво прави още в залата. Фарадж се усети, че е прекалил и опита да замаже положението с думите, че Великобритания ще бъде най-добрият приятел на ЕС, но е време да тръгнат по свой път. Политици, какво да ги правиш. Най-добрите майстори в замазките.
Единствените доволни англичани тези дни са китаристът на „Лед Цепелин“ Джими Пейдж и вокалът на групата Робърт Плант. Те се оказаха невинни в делото за плагиатство, което беше заведено срещу бандата за встъпителната част от най-големият им хит „Стълба към небето“. Дали щяха да се усмихват толкова доволно, ако срещу тях стоеше не забравената група Spirit, а съдебният властелин на родния поп и рок – Митко Щерев…
Напиши коментар:
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА