Анализ на Доминик Моаси за Project Syndicate.
Доминик Моаси е френски политолог и геополитик, старши съветник в престижния парижки лицей "Монтен".
"Основният елемент на всяка една политика на САЩ по отношение на Съветския съюз, трябва да бъде дългосрочното, търпеливо, но непреклонно и бдително ограничаване". Това американският дипломат Джордж Кенън пише през 1947 г. в статия на Министерството на външните работи, подписана с известното "Х. Заменете "Съветски съюз" с "Русия " и ограничителната политика на Кенън добива смисъл и в днешно време. Все едно за 70 години нищо не се е променило, дори и след като всичко вече е толкова променено.
Разбира се, за Съветският съюз спокойно може да се каже, че сам по себе си е бил ограничен. Русия обаче дава предпоставки именно за онези "експанзивни тенденции", за които Кенън предупреждава. В действителност днес нивото на доверие между Русия и Запада удря най-ниската си точка от края на Студената война насам. Според Виталий Чуркин, посланик на Русия в ООН, сегашното напрежение между двете страни може да се счита за най-лошото от 1973 г. насам, когато войната от Йом Кипур засили Съединените щати и Съветския съюз към ядрена конфронтация, стигайки се до ситуация наподобяваща кубинската ракетна криза.
Такъв песимизъм е оправдан. Само през тази година, източниците, влошаващи отношенията с Русия са се умножили и задълбочили. Русия вече се оттегли от редица ядрени споразумения и Кремъл наскоро позиционира в Калининград, в близост до границата с Полша, ракети Искандер, които могат да пренасят ядрени глави със среден обсег.
Освен това украинската криза е далеч от разрешена: споразуменията за прекратяване на огъня в Минск не се спазват, и нов въоръжен конфликт може да избухне във всеки един момент. И изглежда много вероятно Русия да има пряката намеса във вътрешните политики на западните демокрации, използвайки изтичане на чувствителни документи и финансирайки популисти от дясното политическо пространство - от Марин Льо Пен до Доналд Тръмп, който ще бъде с подкрепа в Кремъл.
Така стигаме и до ролята, която Русия играе в Сирия. Мастилото на споразумението за прекратяване на огъня, договорено със САЩ, едва бе изсъхнало, когато Русия, заедно със своя съюзник в лицето на режима на президента Башар ал-Асад, започна да извършва масови бомбардировки, които унищожиха Алепо. Когато САЩ изразиха гнева си, Русия в отговор просто заяви, че американците са лицемери. В края на краищата те не протестират срещу атентатите на Саудитска Арабия над Сана, столицата на Йемен, която се контролира подкрепяните от Иран хути. (За да се направи някаква зловеща статистика, разликата идва от това, че стотици хиляди са загинали в Сирия, в сравнение с няколкото хиляди в Йемен).
Изглежда очевидно, че Западът трябва да наложи някои ограничения по отношение на Русия. Но как? Това е въпросът, който повдига дълбоко разделение сред европейските страни спрямо географски, исторически, политически и търговски линии. Дори вътрешно в някои страни въпросът се превръща в източник на сериозни напрежения.
В Германия, която се готви за федерални избори през следващата година, социалдемократическата партия изглежда мисли от гледна точка на разведряването, докато канцлерът Ангела Меркел и нейният Християндемократически съюз заемат по-твърда линия. За ГСДП - която явно изпитва носталгия към началото на 70-те години, когато страната бе водена от харизматичния Вили Бранд - ограниченията може да работят добре; проучвания на общественото мнение показват, че германците са склонни да бъдат много по-близо до ГСДП, отколкото до Меркел за Русия.
Във Франция, както крайно десният Национален фронт на Льо Пен, така и крайната левица в лицето на Жан-Люк Меланшон застават твърдо зад Русия. Но, колкото повече се приближим до политическия център, разликите стават все по-осезаеми. В дясно, разликата между умерените, но все пак категорични разбирания на фаворита за спечелване на президентските избори през следващата година - Ален Жюпе - и тези на "разбирането", проповядвани от Никола Саркози и Франсоа Фийон, преминават от нюанс в нюанс. В същото време, от лявата страна, позицията на президента Франсоа Оланд - изразена с яснота като съдържание, но понякога не толкова разбираема по отношение на самия подход - е далеч по-малко позитивно настроена спрямо Русия, отколкото, да речем, възгледите на бившия министър на отбраната Жан-Пиер Шевенман.
Всичкото това неразбирателство поражда съмнения относно способността на Запада да определи един "дългосрочена, търпелива, но категоирична" стратегия спрямо това как да устои на опасното поведение на руския президент Владимир Путин. Всъщност, самият Путин изглежда доста убеден, че Западът не разполага с такъв капацитет. По негово мнение, Западът е твърде слаб, разделен, и обсебен от националните си избирателни календари, че да има силата да предложи нещо повече от остри думи и неефективни действия.
Някои на Запад смятат, че ключът към справянето с Путин е да се акцентира върху икономическата слабост на Русия, точно както Путин се възползва от политическата слабост на Запада. Това със сигурност звучи разумно, особено, ако алтернативата е по-дипломатичен подход като вдигане на някои икономически санкции в замяна на, да речем, сътрудничество в Сирия. С отговора на безрасъдните действия на Русия в Алепо не може да се прави компромис, защото това би означавало да се отдаде почит на една цинична, дори престъпна политика.
От друга страна - методът на "пръчката", който би включвал засилване на режима на санкции срещу Русия, едва ли също ще свърши работа. За богатите и силните в Русия, санкциите биха имали малък, недодстатъчен ефект. Те биха се отразили на обикновените руснаци, те ще са тези, които ще страдат и Кремъл съвсем ясно показа, че не се интересува особено от тях. Във всеки случай към настоящия момент Европа и САЩ са далеч от консенсуса по затягане на санкциите спрямо Русия.
Ако Западът има намерение за спиране на опасното втурване на Русия в неизвестното, то той трябва да намери нещо, което което да се обедини. Най-малкото трябва да се започне да се отговаря на хитрата и високо професионална стратегия на дезинформация от страна на Кремъл с далеч по-голяма яснота и откровеност. Такава политика трябва да е относително непротиворечива, ако не друго, то поне спрямо конкретни ходове във външната политика.
Ако иска да успее, Западът трябва да признае предимствата, с които Русия вече разполага - а именно, това, че Путин разбира много добре западната психика и политическите обстоятелства. На международната сцена той се ослушва много внимателно за всякакви антиамерикански настроения, които по принцип винаги има, независимо дали САЩ е силен или слаб. В същото време в някои други страни, той окуражава антиелитаристките и антиглобалистки движения.
Към края на епохата на Съветския съюз, руските лидери изглеждаха като ариергарда на изгубените идеологически каузи. Днес, за разлика от това, те могат да се възприемат като авангард на движението към изолационизъм, шовинизъм, а дори и хипер-национализъм. Именно защото западните страни вече са пометени в това движение е толкова ключово за мислещите лидери да се изправят и да се обединят около сходни стратегии, ориентирани към ограничаването на Русия.
Превод: Теодор Николов
Copyright Project Syndicate
Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.
Напиши коментар:
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА
1 бате лудко
15:35 30.10.2016
2 Мирко
Коментиран от #3
15:41 30.10.2016
3 Доктора
До коментар #2 от "Мирко":
..а.... усещаш ли как почваш да си мислиш, че руската се издига .... ха ха ха....21:22 30.10.2016