Как се спи под обстрел... Ветеранът от войната в Украйна проф. Игор Жалоба пред ФАКТИ

Войната Русия – Украйна скоро ще отбележи своята трета годишнина. Какво се случва в Украйна, как живеят, как работят, как воюват… Пред ФАКТИ говори проф. Игор Жалоба, който е ветеран от войната в Украйна.

- Проф. Жалоба, бил сте на фронта в Украйна, сега живеете в Киев. В какъв етап е войната, как гледате на случващото се?
- Ние имаме проблем с набирането на хора в армията. И тук отговорността не е толкова в хората, които не искат да отидат да воюват. От човешка гледна точка това е разбираемо. Хората разбират, че, отивайки в армията, те носят своята отговорност като доброволци, че с тях всичко може да се случи. Това е ясно. Разбираме отговорността, която се пада на нас, разбираме, че с нас може всичко да се случи. Имаше мои братя в армията, които загинаха, други бяха ранени - кой по-малко, кой повече. Имаше братя, които загубиха ръка, крак. Например това се случи с моя командир на екипажа. Но ние разбираме, че ако ние не направим това, няма кой да го направи.

- Това е разбираемо, но все пак това е война. На фронта имате противник…
- Това е едно. Второ, ние разбираме, че

ако не отидем да се бием в украинската армия, задължително ще отидем в руската армия, ако Русия превземе Украйна.

Това е класика. Така че пред нас изборът беше или да воюваме за нашата армия и свобода, или щяха да ни накарат да воюваме за Русия. И това ни обединяваше хората, които отиваме на фронта. Това обединение сега не се разглежда в пълната си крайност. От моя гледна точка сега това е свързано с факта, че не само хората се умориха от войната, която продължи толкова дълго, а също е свързано и с това, че не се случиха тези промени, в частност и в украинската армия, които очаквахме.

Имам предвид това, че украинската армия не може да победи руската, ако ние воюваме така, както се бият руснаците.

Говоря за това, че те използват многочислени щурмове, с много хора. И по тази причина ние трябваше да бъдем много по-универсални, много по-гъвкави и в тези условия максимално да пазим живота на украинските войници, защото ние сме демократична страна, в която на първо място се поставя животът на хората и свободата. От друга страна ние просто нямаме този човешки ресурс в украинска армия, който има Русия, и не можем да го разхищаваме. Не можем да си го позволим.

Ние имаме прекрасна украинска армия, прекрасни бригади, прекрасни командири, които могат да воюват, но не винаги те могат да воюват така, както на тях им се иска.

Ето така се създава един конфликт със старата генерация, която е възпитана в духа на Съветския съюз в онзи период. Знаем, че Александър Матросов се хвърля на амбразурата, защото е бил длъжен да се хвърли на амбразурата, за да спре картечния огън. А другата гледна точка днес е дали не е добре да подготвим Матросов така, че да не му се налага да се хвърля на амбразурата, а да има уменията да унищожи картечния огън, но без да е необходимо да губи живота си.
Ето този момент присъства в днешния ден.

И тук вече идва ролята и отговорността на властта, която не винаги – или в повечето случаи, не казваше откровено на собствените си граждани какво се случва.

Знаете ли, тази вълна на популизъм в политиката, която сега се вижда в Европа, за съжаление, се вижда в много демократични страни, а също се забелязва и в Украйна. И според моето убеждение именно този популизъм тормози много процеси в Украйна.

- Сега вие живеете в Киев. Как протича един ден там, как върви животът…
- Вижте, човекът е такова същество, което се адаптира. Ние се опитваме в тези условия да водим нормален живот. Работят университетите, работи общественият транспорт и т.н. Но при това следим постоянно за сигнала за въздушна тревога, следим за съобщения. Когато сигналът прозвучи, можеш да отидеш в бомбоубежище, можеш да отидеш в метрото, може да останеш вкъщи, но никъде нямаш гаранция на 100%, че няма да падне бомба. В това се убедих и на фронта, и сега, когато съм в Киев, аз виждам, че всеки човек има индивидуална реакция в тази ситуация. Например, аз бях на 99% спокоен, когато бях на фронта.

Моите братя до мен на фронта се удивляваха, че аз мога да спя под обстрел. Не се будих от свистенето на куршумите, спах спокойно, почивах, за да мога после добре да си свърша работата.

Моят командир, например, който се бие безстрашно, не можеше да спи под обстрел. Не можеше да си почине. Същото е и с жителите в Киев, защото говоря с колеги от работата, с познати, с приятели. Има хора, които по време на въздушната тревога не могат да спят, а една такава тревога може да продължи шест, седем, осем часа. И хората следят информационните канали, къде какво е паднало, слушат каква е обстановката и т.н. А има хора, които просто заспиват, и така се възстановяват. Всичко е много индивидуално. Принципно към момента в Киев се живее и работи нормално. Искам да ви разкажа и за още нещо, което е много характерно за бойците на фронта. Вярата един в друг, тази братска взаимовръзка помежду ни – тази връзка е много силна. Колкото си по-напред във фронтовата линия, толкова са по-малко хората, с които можеш да говориш, защото там са само хора на делата. Вие не можете да си го представите. В такъв момент няма значение какъв род войски си, с какво звание си – всички са един организъм, като опъната струна, на една вълна, еднакво напрегнати. Аз не знаех как реагират хората в градовете, когато се случва нещо. През миналата година обаче имах възможност да се убедя как тази взаимопомощ работи в Киев.

- Живот сред бомби, така го описвате?
- Ще ви разкажа нещо. Домът на наш побратим, който загина през август 2023 година и съпругата му остана сама с две деца, бе засегнат при руски ракетен обстрел. Помните, когато през миналата година руски ракетен удар по Киев попадна в една детска болница, друга ракета падна в жилищен район и така пострада домът на нашия побратим. Там живееше Катя с двете си деца. Едното ѝ дете е на две години – Ангелина, а другото е Дима-младши, който се роди след смъртта на баща си – Дима-старши. Слава Богу, че по същото време, когато бе ракетният обстрел, Катя с двете деца бе при родителите си. И така тя остана без мъж и без дом. С моя командир от фронта, който дойде в Киев, отидохме при нея, после тя дойде в Киев, помагахме ѝ. Но точно в този момент аз видях как хората в града работят в такива ситуации - имаше подкрепа отвсякъде. Дойдоха държавни служби, от кметството, от различни обществени организации. Това беше хубаво да се наблюдава.

Да, имаме трагедия, но човекът в нужда не е сам.

Донесоха вода, храна, започна да се ремонтира жилището. Ето това е животът в Киев днес. Но и при това осъзнаване на ситуацията в момента можем да кажем, че колкото и в Киев да е лошо, не може да се сравни с това, което е на фронта, това, което изпитват и през което минават войниците ни. Студ, мраз, а те са в окопите. И те правят това, за да мога аз да седя сега в Киев, в моя апартамент, в моя уют и да ви давам това интервю. Аз много добре знам какво е, защото съм преминал през всичко това на фронта. Така че по-активната част от хората в Киев ясно разбират, че каквито и проблеми да имат в града, те са далеч по-малки от това, което изпитват и преодоляват войниците на фронта.

Следва продължение…
------------
Проф. Игор Жалоба е завършил Историческия факултет на Чернивския държавен университет. Защитава кандидатска дисертация по исторически науки в Ужгородския държавен университет (1991 г.), докторска дисертация по исторически науки в Чернивския национален университет „Юрий Федкович“ (2005).
Преподавал е в Чернивския национален университет „Юрий Федкович“, Киевски международен университет, Национален авиационен университет, Дипломатическа академия на Украйна към Министерството на външните работи на Украйна, Киевски университет „Борис Гринченко“ (1990-2021), гост-професор в Европейския хуманитарен университет (2007-2014). От 2021 г. е старши научен сътрудник в Института по история на Украйна към Националната академия на науките. Проф. Жалоба е член на борда на Международната асоциация за изследване на историята на железниците, заместник-председател на Австрийско-украинската комисия на историците, председател на Паневропейския съюз на Украйна (ПанЕвропа Украйна), член на Президиума на Международното паневропейско движение, Заместник-председател на Научното дружество по история на дипломацията и международните отношения, член на Германо-украинското дружество “За нашата и вашата свобода”.
Неговите научни интереси са в сферата на историята на комуникациите и търговските пътища, и история на дипломацията. Проф. Жалоба е ветеран от войната в Украйна.