1 юни - панихида за изгубеното детство

Отново дойде 1 юни и социалните мрежи мигом се изпълниха с черно-бели снимки на отдавна пораснали деца. Освен обичайните пожелания за най-малките, Денят на детето отдавна се е обърнал на жалба за младост. Ежегодна панихида в памет на изгубената невинност и безгрижие.

Детството се оказа първият и последен период от живота ни, в който можехме да тръгнем безцелно нанякъде с достатъчно съмишленици на наша възраст. Днес ни се струва, че само лудите и клошарите се радват на привилегията да скитосват, но със сигурност и те си гонят някаква своя цел, слаломирайки около контейнерите. Опитайте се да си спомните, откога не сте си казвали "скучно ми е". Не можете. Има си хас да успеете.

Последно трябва да е било през безкрайните летни ваканции, в които седяхме на напечените бордюри и планирахме поредната пакост. От скука. Безкрайни, защото и времето сякаш течеше по-бавно.

Днес отвсякъде ни се блещят таймери, отчитащи изтичащото ни време в луда надпревара. А то, времето, сякаш потъва в каца без дъно. Превърнахме се в роботизирани чудовища, активиращи се сутрин, за да изкарат пари и да платят поредната сметка. В телефоните ни отлежават стари съобщения за просрочени или наближаващи крайни срокове. Денят ни минава в перманентен ужас, да не оплескаме нещата и да останем без доходи. Или някой да не ни измами. Ако не нас, то баба ни на село. По телефона.

Вместо да седнем на тротоара и да чоплим едва появилата се коричка на ожуленото коляно, тичаме към поредната промоция, ликвидация, разпродажба, Седмица на камерунската кухня или Черен петък. Сещаме се, че във вените ни тече кръв, едва когато качим кръвно или спечелим ваучер за пълни кръвни изследвания.

Вместо да хвърлим плик с вода от балкона върху главата на някой минувач и после да се скрием в най-далечната стая, спорим с касиерки в хипермаркета. За това и онова. Предимно за хиперглупости.

Вместо да тръгнем към извора на реката и да ловим риба с вилица, крещим на децата, ако изпуснат дистанционното зад дивана.

Вече никой и никога няма да ни изкрещи от прозореца, защо сме излезли без шапка. Дори ние не го правим с нашите деца - просто им пишем гневно съобщение. И треперим при първото сополче, което се подаде от носа им, виждайки в него неизбежна пневмония, болници, болнични и общовселенски кошмар.

Всяко ново поколение неизбежно обявява предното за безкрайно задръстено. Така било е винаги и ще бъде. Не забравяйте обаче, че преди да ни "разкрият", децата ни ще виждат в нас богове. Които имат отговор на всичко и постъпват правилно във всяка ситуация. Както правеха нашите родители. Преди да ги "разкрием"...