Моника Люински за #MeToo, недосегаемите мъже и посттравматичното разстройство

Двадесет години след скандала "Люински" движението #MeToo може би ще е спасително за друга млада жена в същото положение – това казва Моника Люински в пространна статия за сп. "Венити феър", посветена на годишнината от събитията, които разтърсиха Америка.

На 44 Люински още се бори с посттравматично разстройство, не е омъжена и трудно си намира работа, особено в годините, в които политическата кариера на Хилъри Клинтън бе във възход. Тя бе жертва не просто на пикантен медиен скандал, а и на възможността грешките и интимни подробности от личния ѝ живот да бъдат раздухани до грандиозен мащаб от властите, телевизиите и интернет.

"За да бъда откровена, преди няколко години бях диагностицирана с посттравматично разстройство благодарение основно на това, че бях публично разкрита и oтлъчена от обществото тогава. Справянето с травмата ми беше дълго, изнурително, болезнено и скъпо. И не е приключило", пише тя. "Интернет се превърна в такава движеща сила за трафика на информация, че когато водената от републиканци правосъдна комисия в Камарата на представителите реши да публикува онлайн "разкритията" на комисията на Кен Стар – само два дни след като той ги беше въвел - за мен това означаваше, че всеки притежател на модем може веднага да придобие копие и да разгледа личните ми разговори, личните ми размисли (задигнати от домашния ми компютър) и, най-лошото, сексуалния ми живот."

Изолацията

Люински сочи още, че социалната изолация, в която е изпаднала, ѝ се е отразила много тежко. Но според нея възходът на движението #MeТоо ("И на мен") и последвалите го обществени дебати и инициативи могат да дадат глас на жените, които нямат достъп до инструментите на властта, за да защитят своята позиция.

"Изолацията е мощен инструмент за покорителя. Но не вярвам, че ако това се беше случило днес, бих била толкова изолирана. Един от най-вдъхновяващите аспекти на това движение с нова сила е самият брой на жените, които проговориха в подкрепа една на друга. И големият им брой се превърна в силен глас. Исторически човекът, който създава историята (а той често е мъж), създава "истината". Но това колективно повишаване на децибелите създаде резонанс за разказите на жените."

"Макар интернет да ми бе омразен през 1998 г., доведеното му дете – социалните мрежи – спасяват милиони жени днес (въпреки кибертормоза, онлайн подигравките, злонамереното разпространяване на лична информация и публичното позорене). Буквално всеки може да сподели своята #MeToo история и да бъде приветстван в племето. Нещо повече – тогава аз нямах достъп до демократизиращия потенциал на интернет, за да открия мрежи за подкрепа и да пробият близките кръгове на властта. В онзи случай властта си остана в ръцете на президента и слугите му, Конгреса, прокурорите и пресата."

Колко са свързани властта и насилието

"Само преди четири години написах за това списание: "Да, шефът ми се възползва от мен, но винаги твърдо ще казвам: това бе връзка по взаимно съгласие. "Насилието" дойде по-късно, когато ме направиха изкупителна жертва, за да защитят позицията му на власт." Сега виждам колко проблемно е било, че изобщо сме стигнали до момента, в който е трябвало да се обсъжда съгласие. Пътят, който ни доведе дотам, бе залят със злоупотреба с власт, позиция и привилегии."

"На 44 години тепърва започвам да обмислям последиците от различията във властта, които бяха толкова огромни между президента и една стажантка в Белия дом. Започвам да мисля, че в такива обстоятелства дефиницията на съгласието просто няма смисъл. (...)

"Но е сложно. Много, много сложно. Речниковата дефиниция на "съгласие"? "Да разрешиш нещо да се случи." Но какво означава "нещо" в този случай, като се има предвид динамиката на властта, неговата позиция и моята възраст? Дали "нещото" е просто пресичане на сексуалната (и по-късно емоционалната) интимност? (Интимност, която аз исках – с ограниченото разбиране на една 22-годишна за последствията.) Той ми беше шеф. Беше най-силният човек на планетата. Беше 27 години по-възрастен и имаше достатъчно житейски опит, за да осъзнава последствията. По това време беше на върха на кариерата си, а аз бях на първото си работно място след университета. (Забележка към троловете, и демократи, и републиканци – тези неща не ме извиняват. Срещам се със съжалението всеки ден.)"

"Аз – ние – дължим огромна благодарност на героините от #MeToo и Time's Up ("Времето изтече"). Те говорят срещу гибелните конспирации за мълчание, които дълго защитаваха силните мъже, когато ставаше въпрос за сексуални нападения, тормоз и злоупотреба с власт.

През последните няколко месеца си напомням една мексиканска пословица: "Опитаха се да ни погребат, но не знаеха, че сме семена". Пролетта дойде."

Последиците

След самоналожено близо десетгодишно мълчание преди четири години Люински писа (отново във "Венити феър") за последиците от скандала, които още я преследват.

"Разпознават ме всеки ден. Всеки ден. Понякога някой се завърта около мен неколкократно, сякаш няма да забележа. (Хубавото е, че в 99.9% от случаите непознатите се държат подкрепящо и с уважение.) Всеки ден някой ме споменава в туит или в блогпост, и то не с добро. Всеки ден името ми изскача в редакционната статия или в преглед на печата – споменато мимоходом по темите от милениълите и сериала "Скандал" до любовния живот на френския президент Франсоа Оланд. Майли Сайръс прави препратки към мен в сценичните си танци, Еминем рапира за мен, последният хит на Бионсе ме споменава."

"Аз лично дълбоко съжалявам за случилото се между мен и президента Клинтън. Нека го кажа пак: Аз. Лично. Дълбоко. Съжалявам. За. Случилото се. Тогава – поне от моята гледна точка – това бе истинска връзка, с емоционална интимност, чести срещи, планове, телефонни разговори и подаръци. В началото на 20-те си години бях прекалено млада да осъзная последствията в истинския живот и прекалено млада, за да се сетя, че ще ме пожертват за политическа изгода. Сега поглеждам назад, поклащам глава с недоверие и се чудя – какво съм си мислела? Какво сме си мислили? Бих дала всичко да върна времето назад."