Какво не открих в Русия?

Понеже виждам, че любимото занимание на депутатите и евродепутатите от ГЕРБ е да четат статуси от фейсбук, а след това да раждат дълбокомислени тиради, ще се опитам да блесна на техния фронт, та току-виж прочели, но вече положителна декларация за мен. И така - ще ви напиша какво НЕ открих в Русия.

1. Зареден с евроатлантически плам, либерални дълбини и трайна вяра в стабилността започнах да издирвам дупки по руските улици. Не открих такива. Пребродих пеш центъра на Москва, за да изоблича нефелните ремонти на Кръволока от Кремъл и да докажа колко по-качествени са ремонтите на партийните фирми на ГЕРБ, но уви не намерих дори една тъпа дупчица. Мои колеги летяха чак до Кавказ, за да натрием носовете на наглите путинисти с разтърсващи фотографии на мизерията на улиците, но уви и там не откриха такива...

2. Леко отчаян, но изпълнен с непогрешима вяра във великите геополитически качества на Бойко Борисов и компания, реших, че съм длъжен да обрисувам мизерстващите руски села, тяхната драматична бедност и жестокостите на местните православни фундаменталисти. Ето как се появих в Ясна Поляна. Беше навалял два метра сняг. Ама гледаш улиците почистени, пътечките направени, а стъклата на дървените къщички запотени от топлина. Не открих потресаваща мизерия. Едно обикновено и красиво село. Но разтърсващият удар предстоеше - в центъра на Ясна Поляна беше вдигнат чисто нов културен дом. Ахаа, казах си аз, построили са го специално, защото знаят, че ще идват наблюдатели, но ядец - оказа се, че това е политика от 5 години насам - всяко село да си има чисто нов културен дом, обществена сграда за всички.

3. От прозореца си в хотелската стая наблизо виждах силуетите на московското сити - 20-тина небостъргача, чийто футуристичен вид вкарваше интересен момент в пейзажа. Моментално видях шанса си да грабна грант от "Америка за България". Дори съчиних заглавието: "Потьомкинските небостъргачи на Москва". Щеше да е разтърсващата история за това как Маниакът от Кремъл налива парите в бетон и стъкла, където не живее и не работи никой докато народът се клати полугладен по улиците и единствено мисълта, че един ден Навални ще стане президент, а Ксения Собчак премиер му дава сили за живот. Седнах дори да пиша текста и вече виждах как ми връчват награда за доблест, смелост, кураж и гениалност, но реших да отида на място, за да видя с очите си кошмара на празните небостъргачи. И, ужас, те бяха пълни, хора щъкаха насам-натам без да осъзнават, че са пленници в концлагер, където всеки, който е различен бива поднесен като малки ордьоври на заседанията на кабинета, западни фирми и марки бяха отворили офиси. Не открих нищо, което си струваше да опиша. Още плача.

4. Напълно изтощен и смазан, но изпълнен с кротка вяра в непобедимия дух и последната реч на Жан-Клод Юнкер, реших да мина по магазините. Гледката на празните рафтове и путинистите, които се влачат от глад по подовете щеше да ми повдигне настроението и да ме убеди, че ние живеем в най-добрата от всички възможни Българии. Свърнах в първия от тях - Елисеевският магазин на "Тверская". Още в началото нещо ме жегна в сърцето - стори ми се, че магазин, който прилича на пищен бароков дворец едва ли ще оправдае очакванията ми, но ги пренебрегнах. И там, кошмар, не открих празните рафтове. Дори напротив - пръскаше се от продоволствие. Не се отказах от борбата обаче. Реших да снимам цените убеден, че ще натрия носа на всички продажни русофили, които все дрънкат, че живеели зле. И ръката ми потрепери. Повечето цени на хранителните стоки бяха по-ниски от нашите, някои много по-ниски. А пък заплатите им доста по-големи. Ама нали такова, санкции...Няма, братче. Няма нищо за описване. Нищо.

Ето как Не открих в Москва шанса си за журналистическа награда.