Вдовицата на Солженицин пред “Фигаро”: Путин изпитваше лична симпатия към Солженицин

"Путин изпитваше лична симпатия към Солженицин. Бих казала, че му отделяше “вътрешно внимание”. Не знам точно защо. Но знам например, че неговата малка книга “Размишления за Февруарската революция”, публикувана преди десет години във в. “Росийская газета”, е била дадена на Путин. После я видяха на бюрото му, с обяснителни бележки. Това, което ги сближаваше, несъмнено е фактът, че Солженицин като него е привърженик на силната държава....Бих казала, че сме изправени пред форма на шизофрения. От една страна, публикуват купища книги за Сталин, празнуват рождението и смъртта му, но в същото време не е справедливо да кажем, че властта насърчава това. Но е вярно, че не се противопоставя. На 30 октомври бе издигната нова стена за жертвите на всички политически репресии и Путин дойде на церемонията по откриването. Неговото присъствие беше антисталински жест и беше възприето като такъв. Впрочем той произнесе реч, всяка дума от която беше вярна. Противоречието, което изтъквате, е отражение на схизмата в нашето общество. Путин несъмнено смята, че като президент на всички руснаци, трябва да приеме това съжителство…. Трябва да разграничим Крим и Донбас. Съжалявам много за това, което се случи в Донбас, руснаците не биваше никога да се намесват. Но що се отнася до Крим, въпреки спорния подход, от гледна точка на международното право, този регион принадлежи на Русия. От моя гледна точка, връщането на Крим признава правото на Историята." В ексклузивно интервю за “Фигаро” Наталия Солженицин разказва за колосалната литературна и историческа работа на своя съпруг за идентифицирането на причините за руската трагедия. Но също за неговите отношения с Франция, която той наричал своята “неочаквана родина”.

Докато се готвим да отбележим 100-годишнината от рождението на автора на “Архипелагът Гулаг”, съпругата му, която е била и негов интелектуален съучастник, даде интервю за “Фигаро”. Тя припомня, че Александър Солженицин, който през целия си живот се е борил срещу тоталитаризма, е бил също привърженик на силната власт в Русия. Това несъмнено обяснява симпатията на Владимир Путин към него. Изразявайки съжаление за унижението, което изтърпя Русия през 90-те г., Наталия Солженицин смята, че “Крим е руски”, но Кремъл никога не е трябвало да се меси в Донбас. Тя съжалява и за това, че френският президент Еманюел Макрон пренебрегна руския павилион на Салона на книгата в Париж, и твърди, че Русия има нужда от помощ, а не от снизхождение.

- Споделихте живота на Александър Солженицин, една от най-големите личности на ХХ в., човекът, който разруши комунизма с перото си. Какво си спомняте от този необикновен живот?

- Всичко беше важно, наистина всичко. Обстоятелствата в нашия живот бяха много трудни. Но между нас беше щастие! Наистина! Нещата наоколо бяха много сложни, но ние преминахме през трудности заедно. Не бяхме съгласни за някои тактически решения и аз, с моя оспорващ характер, му се противопостявах. Но винаги бяхме съгласни за най-важното, за стратегическите неща. Мисля, че и двамата имахме голям късмет.

Често ме питат: трудно ли беше да живея с такъв човек, толкова устремен към целта си, толкова фокусиран върху големите неща? Трудно ли е да спиш с гений? Мисля, че няма правило и всичко зависи от двете страни! За мен това беше едновременно естествено и вълнуващо. Ограниченията, които ни бяха наложени, ми изглеждаха приемливи, защото имаше много по-голяма цел, за която ние се борехме.

- Вие сте участвали ден след ден в раждането на неговото творчество…

- Точно така, животът ми имаше абсолютен смисъл. Ние имахме дълги и постоянни дискусии за текстовете. Не в етапа на създаването, разбира се, царство, което напълно му принадлежеше и където той не пускаше никого. Но аз се намесвах в по-напредналите етапи на редактирането. Хилядите страници, които той пишеше и които аз печатах, бяха заобиколени от важно бяло пространство, в което аз поставях въпроси, предложения с черно мастило, а той отговаряше със синьо мастило. Често го убеждавах да приеме промените. Ако той отказваше, слагаше отрицателен знак в полето и винаги обясняваше защо.

- Това, което е поразително в създаването на великата му творба “Червеното колело”, която имаше за цел да разбере причините за трагедията на Руската революция, е свръхчовешкият мащаб на този труд, който сте постигнали заедно. Тези хиляди архивни документи, микрофилми, книги, свидетелства, които сте получили в института “Хувър” и другаде…

- Всичко беше много точно. Александър Солженицин беше математик. Аз също. Завърших математическия факултет на Университета “Ломоносов”. Когато се запознах с него, работех върху теорията на относителността при големия професор математик Колмогоров. Но след раждането на сина ни Ермолай, аз напълно се посветих на работата с него. Мъжът ми винаги казваше и смяташе, че без това математическо образование, е щял да се загуби по пътя.

Пресъздаването на тази сложна епоха, разтърсила историята на нашата страна, изискваше прочита на хиляди документи… Ние имахме късмета да получим достъп до всичко онова, което беше написано на руски език по този въпрос по време на емиграцията. Това беше палитра с извънредно разнообразие, защото революцията бе изхвърлила целия спектър на обществото извън границите, от революционери до монархисти, от инженери до военни.

- Щеше ли да бъде по-трудно да напише тази творба, ако не беше в изгнание?

- Той просто не би могъл да го направи и много бързо щеше да умре, защото отново щяха да го изпратят в затвор в Сибир, във Верхоянск, както цялото Политбюро е искало тогава. Но, както показват стенограмите на Политбюро от онова време, публикувани по време на перестройката, Юрий Андропов е бил неговият спасител! Разбира се, не това е била целта му, той просто се е страхувал да посегне на подобряването на отношенията със Запада. Той смяташе, че СССР не рискува нищо с изпращането в заточение на Солженицин, обзалагайки се, че той бързо ще бъде забравен.

- Тази година Русия ще чества 100-годишнината от рождението на съпруга ви. Имате ли усещането, че страната е готова да приеме неговите уроци?

- Поуките, които той направи, са необходими, но не са приети в тяхната цялост. Нашето общество е разделено почти по всички въпроси и особено за Солженицин. Той се преподава в училище и в гимназията, но в университета това зависи от преподавателите. Що се отнася до книгите, той непрекъснато е преиздаван, което показва, че го четат. Но, разбира си, има противници, особено сред комунистите, които смятат, че е виновен за края на комунизма и вадят отново всички лъжи, разпространявани през съветската епоха!

- За никого не е тайна, че сегашната руска власт има добри отношения с Вас…

- Самият Путин изпитваше лична симпатия към Солженицин. Бих казала, че му отделяше “вътрешно внимание”. Не знам точно защо. Но знам например, че неговата малка книга “Размишления за Февруарската революция”, публикувана преди десет години във в. “Росийская газета”, е била дадена на Путин. После я видаха на бюрото му, с обяснителни бележки. Това, което ги сближаваше, несъмнено е фактът, че Солженицин като него е привърженик на силната държава.

- В същото време властта отказва да погледне миналото в лицето и отдава почит на Сталин… Противниците й емигрират… Всичко ли започва отначало, както преди?

- Бих казала, че сме изправени пред форма на шизофрения. От една страна, публикуват купища книги за Сталин, празнуват рождението и смъртта му, но в същото време не е справедливо да кажем, че властта насърчава това. Но е вярно, че не се противопоставя. На 30 октомври бе издигната нова стена за жертвите на всички политически репресии и Путин дойде на церемонията по откриването. Неговото присъствие беше антисталински жест и беше възприето като такъв. Впрочем той произнесе реч, всяка дума от която беше вярна. Противоречието, което изтъквате, е отражение на схизмата в нашето общество. Путин несъмнено смята, че като президент на всички руснаци, трябва да приеме това съжителство…

- Коя е основната поука, която Александър Солженицин извлече от проучването на 1917 г.?

- Той смяташе, че основната причина за Февруарската революция е било фаталното противопоставяне между властта и образованото общество, започнало половин век по-рано. На теория, такова противопоставяне е нормално и здравословно, но не в толкова радикална форма, при която няма място за никакъв компромис.

- Защо е тази липса на компромис?

- Отчасти поради руския характер, радикализма на националния характер. Но също заради тъпата природа на властта, която, когато е абсолютна, не е способна на органична връзка с обществото. Разбира се, в навечерието на революцията тази власт вече не е била абсолютна, но количеството натрупана омраза е било такова, че не е имало никакво място за компромис. Солженицин винаги казваше, че в такива случаи и двете страни носят отговорност, дори и тази на властта да е по-горяма. Това е голям урок за бъдещето.

- Поради страх от този радикализъм ли оставате отворена за диалог с Путиновата власт?

- Да, опитвам се да заема центристка линия. След като прекарах толкова много години да изучавам нашата история, се страхувам от нова фатална конфронтация. Нямам никакво желание нашето образовано общество да остане в абсолютна до абсурд непримирима позиция. Трябва да се критикува властта, но също да се води диалог с нея.

- Дали човекът от “Архипелагът Гулаг” би приел диалога?

- Той никога не би приел диалога и компромиса със съветска власт, която беше тоталитарна и която той смяташе за антихуманна. Но с тази власт, която, разбира се, има огромни грешки в актива си, без съмнение - да. Защото страната е различна! Да, има корупция, лъжа. Но не изцяло! Това е като при всички десни диктатури. Има изход. Излизането от тоталитаризма е съвсем друго нещо. Само Русия има опит с него и все още не е напълно излязла. Днес имаме форма на автокрация, това впрочем смяташе Солженицин. Така че е възможно да израсне демокрация, но не е възможно да стане без диалог.

- В “Как да устроим Русия” Солженицин пише, че Русия трябва да изостави империята. Не е ли напът властта да се впусне в нови, фатални външнополитически авантюри, както в Украйна?

- Александър Солженицин наистина призова да се сложи край на руския империализъм заедно с империята. Но аз не мисля, че от тази гледна точка наистина има опасност. Трябва да разграничим Крим и Донбас. Съжалявам много за това, което се случи в Донбас, руснаците не биваше никога да се намесват. Но що се отнася до Крим, въпреки спорния подход, от гледна точка на международното право, този регион принадлежи на Русия. Представете си развод между мъж и жена при напълно непредвидени обстоятества, като война например. Те нямат време да помислят, да наемат адвокати. Изведнъж жената или мъжът взема нещо, което изобщо не му е принадлежало. Точно това се случи с независимостта на Украйна. Трима души, Елцин, Кравчук и Шушкевич решиха без свидетели. Никой не попита жителите на Крим или на Украйна за тяхното мнение. От моя гледна точка, връщането на Крим признава правото на Историята.

- Ако приемем разсъжденията ви, утре Русия може да реши да отиде да си върне парче от Балтийските страни, които са били в руската империя, в името на историческата справедливост…

- Знам, че позицията ми е много спорна на Запад, но Балтийските страни нямат нищо общо. Това няма да се случи. Крим е отделно, това е исторически руска земя. Разбира се, това, което се случва в Донбас, дава аргументи на вашите притеснения относно идеята за прецедент. Мисля, че това беше огромна грешка и Русия ще съжалява. Но тя няма да отиде по-далеч, просто защото няма сила за това.

- Казахте в едно интервю, че Солженицин би умрял, ако можеше да види конфликта в Украйна.

- Тази болка го разстройваше! Една част от семейството на Солженицин беше украйнска. Ако беше видял пожара в Киев през 2014 г., щеше да умре от мъка. Същевременно той винаги казваше, че Украйна ще избухне. Знаеше, че ще бъде много болезнено, но вероятно. Но фактът, че Крим и Севастопол бяха напуснали Русия, го караше да се възмущава! По този въпрос НАТО има тежка отговорност, защото не спря да се опитва да разположи там своя флот.

- Президентът Макрон бойкотира павильона на Русия, в знак на солидарност с Лондон, след мистериозната химическа атака срещу бившия руски агент. Разбирате ли неговата позиция?

- Не! Русия е почетен гост на този салон, а той не дойде на руския щанд. Съжалявам за това. Вашият президент говори за диалога, необходим между хората от руската и от френската култура, но същевременно се въздържа от него! Дори по време на Студената война Франция си позволяваше независимо мнение по културните въпроси, които нямат нищо общо с лоялността към военните съюзници. В руската делегация има много писатели, които де факто са част от опозицията и пишат критично за властта! Така че този бойкот е много разочароващ и дори малко патетичен.

- Какво харесваше Александър Солженицин във Франция?

- Животът изигра хубав номер на Солженицин. Той изобщо не се смяташе за франкофил и не приемаше Франция много сериозно. Той беше германист и четеше Шилер и Гьоте в оригинал, имаше и високо мнение за англосаксонския свят. Но, когато пристигна в Швейцария, после в Германия, се почувства много натясно. В замяна на това, при пристигането му във Франция, веднага всичко му хареса. Топлотата, атмосферата. Освен това хората във Франция са читатели. Франция беше първата западна страна, която го прочете, преведе и издаде. Накратко, той се влюби във Франция и дори я наричаше своята “неочаквана родина”.

- Преди да почине през 2008 г., тревожеше ли се Александър Солженицин за хода на събития в Русия?

- Тревожеше се много. Той бе разбрал, че Студената война ще се върне и че Русия е извършила много грешки, а Западът я обграждаше с военни бази… Спомнете си първите редове от “Как да устроим Русия”: “Часовникът на комунизма удари последния си час. Но какво да направим, за да не умрем, смазани под неговите развалини?”. Точно това се случи и особено в съзнанието на хората. Любовта към Сталин и съжалението за края на СССР имат протестна страна. Обещанията на 90-те г. не бяха изпълнени. Каптаните на Перестройката, като Гайдар и Чубайс, имат огромна отговорност, защото презряха огромна част от народа. Въвеждането на пазарната икономика без подготовка се превърна в обир. Това е трагично.

Русия преживява период, през който никой никога не е преминавал. Тя има нужда от помощ, но не е от диктаторска и снизходителна помощ, както правят САЩ с МВФ. Голямата грешка на САЩ беше да мислят, че са спечелили Студената война и Русия вече не е актьор. Катастрофален подход! Защото Русия, когато я притиснат, отскача като пружина. Тя се почувства унижена, обградена. И голяма част от подкрепата за Путин се обяснява с това чувство на унижение. Трябва твърдост спрямо Русия, но отправянето на ултиматуми е напълно контрапродуктивно.

Превод от френски: Галя Дачкова