За името и ума

В името винаги има историческа и смислова натовареност, която поражда и двойственост. Когато казваме Америка, това се отнася и за Перу, и за Мексико. Исторически те са повече Америка от САЩ, но когато произнасяме това име, имаме предвид точно САЩ.

Това пише за сайта „24 май“ Андрей Пантев.

В менюто на много европейски ресторанти има блюдото „македонска салата”. Навремето това име е символизирало етническата пъстрота на населението на тази област, споменавана още в Библията. Някои, като Хитлер, наричаха това население „етнически хаос”. Само другите ли обаче са виновни за това? Нашите вечни оплаквания, че за всичките ни културно-исторически беди на Балканите са виновни Великите сили, тук нещо не вървят като обяснение, камо ли като оправдание.

Е, как сега да ни възприемат нас, балканците, на сериозно? Ние водехме войни помежду си дори когато турците стъпиха на полуострова. След като с чужда помощ турците бяха изгонени от Европейския континент, ние се хванахме гуша за гуша с жестокост, сравнима с предишните угнетителни времена.

Какво е името? То невинаги носи етническа характеристика. Французите носят име, дадено на държавата им от германското племе франки, а румънците не са държава на римляни. Жан Виденов не е французин, Ричард Груев не е англичанин, Марио Тагарински не е италианец.

Често пъти балканският инат удивително съжителства с балканското раболепие. Когато нашето правителство прибързано призна Македония с това име, само за да се откъсне тя от Югославия, следваше да е ясно, че балканският национализъм като държавна конструкция е езиково базиран и мотивиран. Затова признаваме и превеждаме от черногорски и бошняшки – очаквам да се появи и косоварски език. Някога иронизираха Нерон, че стига да иска, може да се обяви за император на Месопотамия, но какво от това?

Нека оставим нашите исторически братя да се наричат както си искат. Дедите им са се наричали другояче. Тук леко ще перифразирам думите на Гладстон за Ирландия – по-добре да се разделим като приятели, отколкото като врагове.