Защо толкова лесно повярвахме на лъжата за Борисов и Тръмп?

Коментар от Татяна Ваксберг:

Една фалшива новина казва понякога повече от чистата истина. Вижте последната случка, която взриви социалните мрежи: новините на Нова телевизия били обявили, че премиерът Борисов и президентът Тръмп били провели “историческа среща". А сега истината: новините на Нова телевизия не са съобщавали такова нещо. Ето и малко контекст: в реалността Тръмп и Борисов просто се здрависват за секунда-две по време на международен форум. Да обявиш това здрависване за “историческа среща” е все едно да наречеш пластмасата диамант, а след това да разказваш колко пари ще паднат от продажбата.

Как се стигна дотук

Резултатът от цялата фалшива новина за Борисов и Тръмп е следният: Нова телевизия за кратко (и незаслужено) се сдоби с етикета на информационно джудже, което сервилничи пред Борисов до степен да се самопародира. Кому е било нужно всичко това - не е ясно. Пък и по-важният въпрос е друг: защо толкова лесно повярвахме на лъжата. Най-вероятно защото тя не казва нищо по-различно от това, което и бездруго очакваме: медиите да са сервилни, а политиците - провинциални. Комбинацията от двете очаквания прави възможно априорното доверие в едно съобщение, което хем вменява на Борисов историческо постижение, хем внушава, че ръкостискането с президент на голяма държава е само по себе си крачка напред в кариерата. Казал е “добър ден” на президента на САЩ? Ооооо, голяма работа е това.

В последните 10-15 години българската външна политика навлезе в епохата на хроничен провинциализъм, колкото и външни министри да се опитваха да залепят счупената стомна. При премиер, който замества политиката с подмятания, че е аркадаш на Жан-Клод (Юнкер) и на Ангела (Меркел), полезните ходове за възстановяване на смисъла в дипломацията не са твърде много.

Да си спомним

В началото на 1990-те президентът Желев беше смятан за част от всеобщите усилия на източноевропейските лидери да изтръгнат региона от съветското влияние. По онова време най-тежкият провал на дипломацията се състоеше в това, че страната така и не стана част от Вишеградската група. Желев беше обвиняван, че не е усетил навреме нуждата от повече контакти, повече усилия и най-вече повече инициативност в сравнение с премиера Димитър Попов и външния министър Виктор Вълков. Твърдеше се, че е твърде провинциален, за да бъде оценен наравно с Вацлав Хавел, да кажем. Но въпросът не е в това кой и дали е бил виновен за нещо, а в очакванията: в началото на 1990-те България се съизмерваше със страните от Вишеградската група и преценяваше своите успехи и неуспехи в сравнение именно с тези държави. Провинциализмът беше тежка стигма.

В края на 1990-те дойде време за втори удар - България настояваше да води преговори за членство в ЕС като самостоятелен играч, докато в Брюксел виждаха страната в комплект с Румъния и наложиха именно тази визия. Резултатът беше изтълкуван от наблюдателите като провал, но бе заметен под килима от тогавашните политици - премиера Костов, външния министър Михайлова и президента Стоянов. Твърде много беше вече изговорено за по-големия напредък на България, твърде много внушения бяха направени за изоставащата Румъния, с която не искаме да сме заедно, за да не ни “дърпа назад”. Като провинция масово беше привиждана Румъния, а не България.

В началото на 21-и век Симеон Сакскобургготски спечели не само с хипнотичните си политически вричания, но и заради феерията от блянове, която обещаваше на цяла България пропуск към аристокрацията. Сублимация на провинциалното, ще кажете. Но нека го видим и по друг начин: като болезнен стремеж към червения килим на Европа, пък дори и представата за него да е била карикатурна. Широкополи шапки, гланцови ръкавици, реверанси и балове - всичко това превзе обществения климат, изтиквайки неусетно стремежа към съдържателното. По същия начин, по който манекенки и фокусници бяха превзели територията на депутатите в Народното събрание. България влезе в ЕС, без да разбере какво ѝ се случва. Но с инжектираната от царя увереност, че вече не е провинция и че този факт е подплатен с тапия. Фатална заблуда за самочувствието, доколкото в същото време политическото беше опустошавано от популизма.

"Може ли да ви пипна мускула?"

С идването на Борисов нещата навлязоха в нова фаза, защото на терена излезе човек от народа, горд именно с факта, че представлява провинциалното, макар и без да е част от географската провинция. Царската каляска вече се беше превърнала в тиква, оголвайки зъбите на популизма и обръщайки гръб на професионалната подготовка и общественото приличие.

“Може ли да ви пипна мускула?” - този журналистически въпрос, отправен към политическо лице по време на пресконференция, беляза началото на дългата епопея, в която преса и правителство започнаха да функционират като единен организъм. Сплав, която успя да прогони всякаква взискателност към политиката, докато накрая и самата преса не започна да говори по начина, присъщ на властта. И заедно да превръщат в новини разни несъществуващи събития, погребвайки реалните.