Външната ни политикa? Царят е гол!

Време е най-после някой да извика на висок глас „Царят е гол“. Въпреки, че е прието за външна политика да се „пипа“ внимателно. Дори и тя да е относително /меко казано/ суверенна, както е в нашия случай.

Членството в съюзи като НАТО и ЕС имат своите „червени линии“ и не позволяват кой знае какво излизане от определени релси. Някои като Унгария, Полша или Италия си го позволяват, но това е друга стратегическа игра, която за нас изглежда като междузвездна.

У нас някои разбират баланса между геополитическите сили като определят изказване на Путин за „нелепо“ и обвинят обкръжението му, че дава „глупотевини“ вместо съвети. Обидили се, че бил казал при пресконференция с австрийския канцлер Себастиян Курц в Санк Петербург,че „България под натиск отвън се отказа от „Южен поток“, сега съжаляват, сега говорят да получат наш руски газ вече чрез „Турски поток“ и даже не си дават сметка, че сигналът е по-скоро към Брюксел, отколкото към София. Поне така звучат слова като „не ми се иска Европа да прояви слабост и да не защити своето участие в проекта „Северен поток“, както някога България с „Южен поток“.

Друг въпрос е колко пъти през последната година Курц се среща с Путин и то на руска територия.

Друга тема е и какви геополитически битки се водят в момента и как все повече се налага политиката на индивидуални преговори с държавите, а не чрез съюзи или общности.

Примерите с политиката на Тръмп в областта на търговията, Великобритания с нейния „Брекзит“ и намеренията й да сключва търговско-икономически договори с Чили и Южна Африка без санкции на ЕС, Русия с преки договорки с Будапеща, Берлин или Рим, Турция с последните изявления на Ердоган в тази насока и посещението му в Унгария тези дни и т.н.

Някои наистина си мислят, че изказването на президента на Черна гора, Мило Джуканович, че „аз съм много смел политик, защото взех решение против мнението на 80% от гражданите на страната“, е достойно за подражание. Става въпрос за членството на Черна гора в НАТО. Което от друга страна навежда на мисълта, че в становище като „ЕС смяташе, че е свършена добра работа със смяната на политическите елити на Балканите и това ще реши проблемите“ има повече от доза истина.

В тази връзка да се посети Украйна и да се демонстрира постигането на решения с изучаването на български език в български училища на украинска територия /вече и в Одеса/ в ситуация, когато се гони унгарски консул от Киев, когато се води битка Москва/Киев за забраната да се ползва официално руски език в Украйна не е нищо друго, освен точка за дипломацията на Киев.

Пред световната общественост се показва, че в Киев няма политика срещу етническите малцинства и София е пример в това отношение.

Друг въпрос е каква е практиката и как се чувства руско езичното население или унгарците в Украйна.

Будапеща едва ли ще си остави коня в реката.

София остава да уточни дали е далновидно като действие точно в този момент да се взима страна.Защото присъствието на украинския президент на тържеството в Болградската гимназия подава сигнал и е предвидимо да се очаква “империята отвръща на удара“. Да си решим проблем в ситуация, когато и други потърпевши са засегнати от мерки, ограничаващи изучаване или ползване на свой език е действие с краткосрочен дивидент.

Разбира се, че защитата на етническите българи зад граница трябва да бъде приоритет в политиките ни. Разбира се, че не бива и за миг да се забравят българите в Украйна, които вече 2 века съхраняват българщината така, както и у нас не се прави. Разбира се, че 160 години българско училище в Болград е повод за гордост. Но „дело тонкое“ е повече от задължително като правило, когато става въпрос за Русия, Изтока като цяло и дипломацията ни в променливия свят, в който живеем. Защото анализи, че „Русия няма да изчезне от Балканите и заедно с Китай и Турция ще изгради зона на взаимодействие с тях“ зачестяват в руските медии.

Москва има достатъчни взаимодействия с някои балкански страни и политически сили в региона, за да може да присъства икономически и културно тук. Без да акцентира без мяра върху общи славянски корени и православие. Кремъл отдавна е приел политика „с вашите камъни по вашите глави“ . Доказва, че са научили урока след разпада на СССР и последвалите мизерни години.

Защо трябва без трезва експертна преценка да си слагаме пръста там, където скърца? Като взехме страната на Зоран Заев в македонския батак с името на страната какво постигнахме? Обяви Илинденско-Преображенското въстание за македонско, не посочва българите като част от населението на Вардарска Македония, настоява да се „ревизират учебниците ни по история, от които да се премахне Македония като въпрос“ и ред други послания, които са унизителни дори за тези, които го прегръщаха в София и Скопие.

На практика оставихме Гърция да е водеща по отношение на Скопие и дори сега да ни казва, че „българите ще се усмихнат, а Турция ще спечели, ако споразумението за името се провали в Гърция“/проф. Спиидон Светас“ в „Катимерини“/.

Атина ще ни свърши работата след като защити националните си интереси в договорките със Зоран Заев? Та ако мислеше за нас коридор D-8 отдавна щеше да е построен, а онова отклонение от тръбата „Турски поток“, която ще доставя газ за Европа през Гърция нямаше да се мотае из папките на енергийни експерти.

Енергийните проекти ни заобикалят, а сръбският президент Александър Вучич „се пошегувал“ като препоръчал на Артур Тан, ген.директор на филипинска компания, следващия път да не лети през София, а през Белград, за да не закъснява. Да си прави човекът „по-добър избор“. Той явно го е направил, защото открива фабрика в Сърбия, а ние интегрираме Западните Балкани в ЕС и НАТО.

След като сме били в състояние да бъдем съюзници на Райха по време на Втората световна война и едновременно с това сме запазили дипломатически отношения със СССР, значи имаме и добри примери във външната си политика в сложни времена. Днес обаче убеждението е, че „царят е гол“. Достатъчно е само да се види обстановката в нашия регион през последните месеци.

А ако резултатите от прословутия референдум в Македония се анализират професионално, тогава няма ли да онези, които диктуват външната ни политика у нас да проумеят, че залагането само на един кон е симптом за провал?

Империите, включително Русия, винаги си гледат интересите и за нашите „черни очи“ няма да си мръднат пръста, ако нямат полза. Могат само да подават сигнали, че нещо ги дразни или пречи. Което в стратегически план ще ни носи само неудачи. Не е въпрос за русофилство или русофобство, а за геополитика, която ако не се проумеем, ще се налага да взимаме с молби пак руски газ, но през Турция. Кой греши в оценките?

Зорница Илиева, Епицентър