Предсрочен вот, безсрочно безсмислие

Основният сюжет на актуалния политически сезон е вече досадно известен. Той отново е свързан не с управление, а с поредните отегчителни политически и правителствени маневри. Вместо да се решават важни публични проблеми, отново си говорим ще го бъде ли кабинетът или няма. Вместо да обсъждаме задаващата се криза, пак сме заети да гледаме физиономиите и слушаме серийни изнудвачи като Волен Сидеров. Вместо да ни предлагат някакви идеи за бъдещето на икономиката, фигурантите и този път са трескаво заети с реторически и поведенчески акробатики, които нямат особена връзка с избирателите. На тях е отделена отново ролята на публика, от която сега се очаква да бъде загрижена за стабилността, за безмерните сътресения, които ще настъпят от едни предсрочни избори посред зима. Скоростта на обезсмисляне на българските правителства е вече такава, че повече от година е напълно достатъчна те да досадят и вбесят дори вече обръгналата нашенска аудитория. Имаше времена, когато ни беше много важно кабинети и парламенти да си изкарват целите мандати. Сега и да впрегнем цялото си търпение, това ще ни се стори почти непосилна задача.

Всъщност, прилежното заучаване на теорията и препоръките на прехода към демокрацията бе в основата на това желание за изпълнени мандати. От нея всички бяхме научили, че пълните мандати на правителства и парламенти е сред най-важните и сигурни знаци за консолидацията на демокрацията, нейното вкореняване и рутинизиране. Превръщането ѝ във втора политическа природа на прохождащите демокрации в централна и източна Европа. Спомнете си политическата гордост, когато парламентите спряха да се разпускат предсрочно и под натиска на протести. И навън и вътре в България, това наистина се приемаше като важен индикатор за зрелостта на политици, общество и институции. Най-малкото защото те се научаваха да преодоляват сътресения, да насочват конфликти, да намират компромиси без за това да е необходимо постоянното разглобяване на базовите механизми. Мислеше се, че пълният мандат е важен, защото дава рамка и време за изпълнение на сериозни управленски програми, за намиране на по-устойчиви решения на важни проблеми, за намиране на социална подкрепа, вместо моментално търсене на електорално препотвърждаване на мандата. Беше свързано и с политическата отговорност, защото в крайна сметка не би трябвало политиците непрестанно да връщат големите дилеми на избирателите, а да ги решават. За съжаление, всичко това постепенно се промени.

Предсрочните избори обаче престанаха да изпълняват и друга централна роля в българската демократична система. В нормалното си функциониране те презареждат легитимността на политиците и самата система, придават отново доверие на институциите, връщат търпението на гражданите, дават шанс за нов старт, за нов подход, за нови лица, които влизат в политиката от недрата на обществото. Подобно презареждане е ключово за работещите демокрации, най-вече защото „отпушва ситуацията“, разсича заплетени управленски възли, които са започнали да пречат на основните функции на управлението. Поне така би трябвало да бъде. Може да се твърди, че в България доскоро подобна теория бе сравнително валидна. Това, например, бе видимо от относително бавното износване на кабинетите, сравнително устойчивото ниво на подкрепа от поне две години, дори от търпението на гражданите, които наистина даваха шанс на спечелилите изборите да се заемат с проблемите на страната. Това обаче вече не се случва! Само месеци след избори физиономиите втръсват, непоносимостта се завръща, надеждата изчезва, недоверието се появява отново, търпението се изчерпва. Това можете лесно да го видите в базовите социологически данни. Предсрочните избори не генерират никакъв рестарт и реално не подновяват легитимността на демокрацията. Причините са много и добре известни. Така или иначе, почти никой не се захваща с решаване на реалните проблеми, тръгва поредния кръг на поредни мрежи от ресурсно преразпределение, гласуваш за „Атака“, получаваш ДПС и т.н.

Защо тогава обаче предсрочните избори зачестяват по нашите земи? Какъв проблем решават? Не са ли неудобство за властимащите? Положителната теория е, че всъщност така се е повишила способността на политическата система да откликва на мненията и нагласите на обществото. Правителствата падат, защото така искат гражданите. Защото не се справят или пък защото просто не могат да удържат на набезите на недоволните. За съжаление има по-реалистично обяснение, което непрестанно се потвърждава. Все повече, предсрочните избори са просто следствие от необходимостта за предоговаряне на относителните позиции на ключовите играчи и лобита, търсене на нова формула на преразпределение, която става нужна, поради натрупването на напрежения между тях. Това може да блокира напълно и институции, което пък създава образ на пълна управленска парализа, изсмукваща с голяма скорост общественото доверие. Нещо подобно имаме със сегашния кабинет. Пренареждането на лобистките конфигурации може да се прави след електоралното „хвърляне на заровете“. Например, можете да смените коалиционния партньор с по-удобен или пък да сложите нови фигуранти в изпълнителната власт, които да улеснят разпределението на публични ресурси. Така че политиците спокойно могат да ви разказват басни за собствената им чувствителност към хорските проблеми, към техните искания, към необходимостта от презареждане на системата. Същинската реалност се крие в счупването на някакви конкретни лобистки конфигурации, които в един момент просто спират да работят и трябва да бъдат предоговорени.

Все повече обаче предсрочните избори имат и друга функция. Те обхващат все по-продължителни отрязъци от политическо време и трябва да генерират някаква ежедневна реалност, която маскира пълното отсъствие на същински политически и управленски процес, пълната несъстоятелност на движещите се по терена фигурки. Цялата драматургия около тях трябва да създава поне шоу, безкрайна игра с множество сюжети, фалшиви драми, които се движат по сюжетната логика на латино – турски сериал, театрални сблъсъци и среднощни истерии, мелодрама, политически възходи и падения. Българските политици са като че ли вече пристрастени към тях. Те им импонират с това, че изискват от тях единственото, което могат. Импонират им с това, че добре маскират тежката си управленска некомпетентност, с това че прикрият реалност, при която различните лобита не им позволяват и грам пространство за реални решения в полза на обществото. Импонират им с това, че приучават българите да си мислят, че политическото е единствено низ от подобни треторазредни полит драмички, а не тежка и ежедневна работа за решаване на казуси и дилеми. Проблемът ни е, че безсрочното обезсмисляне на политиката няма никакво затруднение да генерира безкрайно предсрочни избори. В подобна среда, дори автентичните изблици на недоволство и социална енергия по-скоро ще допълват нечия друга фалшива драматургия. Няма да родят и нов „бащица“, защото за него се изискват вярващи.

Автор: Владимир Шопов

Източник: "Редута"