Презареждане на капитализма

През последните десетилетия се появиха няколко любопитни мисловни вкаменелости. Западното чувство за триумф след падането на „Берлинската стена“ остави като наследство именно подобни нагласи. Неговата победа в доста продължителното състезание с комунизма имаше за последствие фиксирането на моментните състояния на идеи, политика и икономика като еталон, като постепенно превърнал се неотменим модел на мислене и правене на нещата. Например, елементите на либералната демокрация от 90-те години бяха трансформирани в най-валидните, в най-истинските и легитимни норми на демокрацията въобще. Подобно нещо се случи и в икономиката. Така както изглеждаха пазарната икономика и капитализма в онези години, така трябваше да изглеждат и в последващите десетилетия. Разминаването между подобно настояще и очакваното бъдеще започна да се представя като отклонение, като загуба на пътя или отдалечаване от одобрения и исторически триумфирал идеал. В по-широк план, това постепенно прерасна в налагано усещане, че живеем в „най-добрия от всички възможни светове“, именно оттам дойде и прословутото и вече банално съобщаване за „края на историята“. Ако обаче продължим да пребиваваме в това състояние, не видим очевидни проблеми и не намерим убедителни решения за тях, все повече рискуваме напълно да разбием доверието в основни западни идеи и модели.

Любопитно е, че процес на промяна и адаптиране стартира в сферата на политиката и идеите, докато той се бави или върви доста несигурно в областта на икономика. През последните няколко години сме свидетели на очевидни „корекции“ в различни посоки на западната политика. Разбира се, те са обект на остри спорове, оспорвания и драматични конфликти, но поне илюстрират способност за реакция, за промяна, за адаптиране към обявени от гражданите проблемни елементи на случващото се. Например, либералната динамика на непрестанното деконструиране на всякакви по-широки общности, да кажем на национална или религиозна основа, срещна видим отпор и постепенно той се интегрира в политическото управление и поведение. Има обаче и доста други подобни недоволства, които сега получават различни отговори. Рутинното прехвърляне на правомощия на националната държава към структури от наднационален характер също предизвика сериозна реакция и в момента е подложено на преосмисляне. Отделен въпрос е докъде и как трябва да стигне този процес на пребалансиране. Следващ пример е рутинната деполитизация на множество ключови управленски въпроси и прехвърлянето им на технократски елити. Това не просто предизвика недоволство, но и вълна от искания за повече пряка демокрация чрез различни механизми. И това вече се случва. Отново, отделен въпрос е докъде е разумно да се върви в тази посока. По-интересното в случая е, че политическите системи показват способност за реакция, промяна и адаптиране, а това, рано или късно, ще позволи връщането на по-високи нива на доверие в тях. Подобен процес обаче е доста по-трудно да бъде открит в полето на икономиката.

Последното проблематизиране на доминиращия западен икономически модел има ясен източник и това е глобалната криза от 2008 година, чиито отзвуци продължават да бъдат осезаеми на твърде много места. В общи линии обаче разклащането му е далеч по-ограничено от това, което се случва в политическите системи. Все пак, имаше поне няколко реакции, които заслужават внимание. Чуха се ясни гласове в различни посоки. Една беше оспорването на полезността от прекомерната употреба на математически модели, предоверяване на иконометрични модели. Някои дори започнаха да пишат за „романтичния икономист“, който трябва да се откаже от нереалистичните презумции за рационалния индивид. По-радикални гласове призоваха въобще да се спре описването на цялата конструкция като рационална, да се направи завой към психологията и социологията. Трети критикуваха арогантността на икономическата наука, превръщането й в квази – религиозна система. Очаквано бързо се върнаха гласовете за повече държава, за повече интервенция в полуделия глобален пазар, за обратен ход на глобализацията. Относително бързото стабилизиране на ситуацията обаче и бързите реакции на правителства и Г-20 сякаш ограничиха поне идейните щети от кризата за досегашния модел. Нещо повече, по-радикалните леви идеи за изход от ситуацията не получиха значима електорална подкрепа в западните държави, политическата нестабилност не се превърна в системна.

Това обаче по-скоро отлага, отколкото решава дилемите на проблемната легитимност на сегашния икономически модел. Процесът допълнително се усложнява от налагането на идеята, че всяка критика е вражеска и цели единствено неговото разрушаване, а не адаптиране. Това е неточно дори от чисто емпирична гледна точка по простата причина, че множество симпатизиращи на сегашния модел идеологии от доста време предлагат рецепти за промяна и подобряване. Независимо от това обаче през последните година-две като че ли има известно пропукване в сърцевината на икономическия и бизнес establishment и наченки на съгласие по някои от дългосрочните проблеми, които ще изискват някакви по-сериозни решения. Един от тях е нарастващото неравенство в западните общества, независимо от различните методологии за неговото измерване. Нещо повече, това разбиране е свързано с проекцията за бъдещото цялостно развитие на сегашните икономики и общества. Или казано с други думи, разбирането, че в сегашния модел има силна инерция, за някои дори кодирана динамика по посока задълбочаване на това неравенство. Подобно притеснение вече се чува не просто вляво, а много по-често в дясното мисловно пространство, сред либерали и консерватори. Друга основна тема е ускорената концентрация на собственост и намаляващата конкуренция в множество сектори, дори, противно на очакванията, в дигиталната икономика. Все по-често, либерали говорят за необходимост от радикални мерки за възстановяване на конкуренцията, за ново поколение анти-тръстово законодателство, стимулиране на предприемачество с изричната цел да взриви застинали или задълбочаващи се картелни или монополни състояния.

Подобен рестарт на капитализма се е случвал вече поне няколко пъти – в края на 19-и век, в средата на 20-ти и по-късно през 80-те години на миналия век. Много мислители са обръщали детайлно внимание на тази негова способност. Няма сериозно основание да се мисли, че в сегашната ситуация има някаква необратимо вкоренена пречка, която да попречи да се случи отново същото. В същото време, несекващите политически кризи и сътресения пречат да се видят ясни контури на подобно презареждане. Независимо от това има някои признаци за задаваща се промяна. Има все повече съгласие за съществуването на базисни напрежения, които изискват решения. Досегашното недоволство разтърсва системата, но не я отменя, нито подкопава фундаментално. Макар и мъчително се структурират идеи за нова вълна от анти-тръстови мерки, а призивите за регулации не преминават разумното. Образователните системи бавно, но отчетливо се адаптират към икономиката на бъдещето, за да осигурят заетост и просперитет. Популистките атаки, както и в предходни случаи, не толкова разбиват, колкото форсират промяна. Може би най-очевидното отсъствие е на нови лидери, които трябва да поемат риска и да свършат трудната работа. Засега те са единици.

Автор: Владимир Шопов

Източник: "Редута"