БСП няма причина да се върне в парламента. Нито една!

Народното събрание влезе в четвъртата седмица, откакто работи без основната опозиционна сила да присъства в парламента.

През това време реакциите на управляващите на решението, което БСП взе на 17 февруари, могат да се обобщят с фразата: „Не е добре, че ги няма, но можем да си работим и без тях.“

За можене - очевидно може. Без тях или с тях в българския парламент има мнозинство, което намира силна мотивация да се прегрупира така, че кризисните моменти да бъдат избегнати, а ключови решения и законопроекти – подплатени с нужния брой гласове.

Даже има и случаи, като отхвърлянето на президентското вето върху Изборния кодекс, когато депутатите от четири различни парламентарни групи (две в управляващата конфигурация и две официално извън нея) не се прегрупират, а гласуват монолитно след парламентарна реторика със съмнително качество.

В призивите към Корнелия Нинова и БСП да се върнат в парламента има нюанси. Струва си да отбележим някои от тях.

Този на президента, например, който заедно с налагането на ветото върху Изборния кодекс призова опозицията да влезе в пленарна зала за разглеждане на възраженията. Държавният глава открехна "авариен" изход за левицата, но БСП не отвори вратата и не влезе през нея. Точно обратното – затвори я плътно, а последвалите дебати и гласуването в зала доказаха, че е била права.

Решението за напускане на Народното събрание бе взето на „Позитано“ 20 заради измененията в Изборния кодекс, които накратко могат да се определят като отстъпление от трудно постигнати демократични позиции през последните 30 години. Преференциите с нисък праг са само една от тях.

Изборният кодекс не трябваше да бъде отварян за изменения изобщо и то в навечерието на избори. Всяка корекция в материята трябва да става след широко обсъждане и поне половин година преди избори. А не на тъмно в буквалния и в преносния смисъл.

ГЕРБ декларираха, че ще върнат ниския праг на преференциите и склониха за избор на нова ЦИК, но едва след намесата на пожар на лидера си Борисов. Впрочем, какво значи „склониха“, след като мандатът на старата ЦИК изтича, а мандатността, ако позволите сравнението, е една от магистралите, по които се движи демокрацията.

Толкова.

Избирателните списъци остават без актуализация, тоест, населени с така наречените „фантоми“ - понятие, което се наложи през 90-те и стои актуално и до днес. Самият факт, че нищо не се предприема за прочистване на избирателните списъци дава основания за сериозни съмнения в честността на българския избирателен процес. Отлага се и пълното въвеждане на машинното гласуване. Не е ясно дали убеждението на гражданите, че гласовете им се зачитат коректно, не гони като процент този на парламента, който, припомняме, стигна позорните 8 на сто!

И това не е всичко.

Огромен риск е поправката част от решенията на ЦИК да не могат да се обжалват пред ВАС. Жалбите и сигналите на районните избирателни комисии ще се гледат в местните съдилища, а на регионално ниво са създадени солидни зависимости. Смяната на подсъдността заедно с падащото мнозинство в ЦИК драстично намаляват възможността за ефикасен съдебен контрол.

Накратко, широко лансираните в медийните рейдове твърдения (опорна точка №1), че условията на БСП за Изборния кодекс са изпълнени, не отговарят на истината.

Корнелия Нинова постави и условието да се приеме ветото на президента Радев. То бе отхвърлено единодушно и демонстративно.

Друга, сравнително мека опорна точка (номер 2), е твърдението, че отсъствието на опозицията „не е добър сигнал към избирателите, защото те са избрани в крайна сметка, за да казват своето мнение от парламентарната трибуна, да отстояват своите позиции, колкото и неприемливи да са те за управляващите.“ (Цвета Караянчева, председател на 44-то Народно събрание).

От началото на своето конституиране досега обаче мнозинството в парламента демонстрира отношение и политика, която можем да наречем така „говори си, говори си, не ми пречиш“.

В публичните си изяви управляващите предлагат на електората омайни приказки за диалог, за растеж, за стабилност. Между техния свят и реалния е издълбана пропаст, която се оглежда безпощадно в показателите на страната – най-нисък БВП на човек от населението в рамките на Европейския съюз; ниска безработица заради гигантската емиграция; спад и дори бягство на инвеститорите заради недостиг на работна ръка и корупция; ръст от около 3,2%, който не е достатъчен, за да догоним останалите страни от ЕС и така нататък.

БСП е необходима на управляващите, за да легитимира един политически елит. Елит, който ни отдалечава от реалността, от модерността, от демокрацията, ако щете. Отговорът на този етап, който дават социалистите и Нинова, е ясен – не, благодаря.

Опорна точка №3. Напускането на парламента от страна на опозицията било крайна мярка, радикален ход, съпътстван от високо обществено напрежение. В България нямало висок градус на напрежение. В огледалото на медиите и в света на политиците сигурно няма. Но го има сред всички социални групи, които се чувстват жертви на беззаконие, парламентарен лобизъм, корупция на всички нива, усвояване на евросредства на принципа „хубаво е, но не е готово“, на западащите критерии в образованието, на комерсиализацията и доплащането в здравеопазването, на мръсния въздух, лошата градска среда, пустеещата България извън столицата, натискът върху мислещите различно и върху протестиращите. И още, и още...

Ако ситуацията стане революционна, дали ще има нужда от управляващи и опозиция в парламента, от парламент изобщо?

Опорна точка №4. Рано или късно Нинова ще бъде принудена да капитулира и да се върне в Народното събрание, защото не всички в партията одобряват крайните ѝ ходове. Последното твърдение е вярно. Решението за напускане бе взето със 74 „за“ и 33 гласа „против“. В БСП има вътрешна опозиция, която чака реванш. Дали ще успее, е друг въпрос, но има носталгици за времето, когато политиката бе далеч по-безметежно занимание, а приходите от „занаята“ - сигурни.

Разминаването в БСП е тема, която управляващите експлоатират масово и безпощадно. В партията обаче, редом със старите кадри, израсна ново поколение, което мисли далеч по-радикално от своите предшественици и за което идеята за съглашателство е неприемлива.

Преди да отправят призиви към БСП или да всяват раздори, управляващите се опитаха да упражнят натиск, като сериозно обсъждаха идеята да премахнат заплатите на неприсъстващите депутати. Идея, която се очертаваше като връх в законодателната дейност на парламента, която предизвиква почуда, недоволство, насмешка, съпротива.

Засега е замразена. Засега.

Вече три седмици управляващите заплашват, нападат, прелъстяват, вкарват в обяснителен режим (БСП били против членството на Македония в НАТО).

Пропагандната машина, която се завъртя около напускането на БСП, води до едно заключение: Нинова и социалистите нямат причина да се върнат в парламента. Сред управляващите липсва и намек за катарзис по отношение на цялата им политика или желание за промяна. Ако вдигне бялото знаме, без да има сериозна причина за това, лидерът на БСП ще бъде не само победена, но и унижена така, както само радикалното крило в ГЕРБ умее да го прави.

С излизането си от Народното събрание Нинова очерта ясно границата между статуквото на прехода и промяна. Дали на социалистите от новото поколение ще им стигнат силите да я направят, не е ясно. Но са ясни две неща.

Първото е, че за капитулацията на опонентите, независимо дали са Нинова, Елена Йончева, президентът, медии и т.н, няма да се пестят и подбират енергия и средства.

Второто е, че управляващите се опитват да върнат часовника към времето на съглашателство между елитите. Време, когато сблъсъците бяха представяни като някаква аномалия.

Това време изтича. Сблъсъците днес не са само в България. След десетилетия на тясно сътрудничество между леви и десни в Европа на политическата сцена са нов тип политици, наричани популисти и националисти. Европейските избори ще бъдат арената на първия мащабен сблъсък между тях.

И той не е единственият – Франция е чудесна илюстрация за подновената с пълна сила социална битка срещу капитала и социалното неравенство.

На геополитическо ниво еднополюсният свят се разпада видимо.

За трусовете има различни причини, но една е отчетлива: драстичното разминаване на интересите на масите и на елитите.

Нещо, което в България наблюдаваме всеки ден. Останалите в парламента депутати смятат, че са си напълно достатъчни, стига да държат опозицията под контрол. И ако може да са там, в сградата на Народното събрание.