С цената на всичко Борисов трябва да каже истината за България

Десет години от гръмкото влизане на ГЕРБ в българската политика отбелязваме през 2019-а. Достатъчен период за сериозна равносметка. България не прогресира и никакви сърдито произнесени от Бойко Борисов приказки не могат да скрият това. Негодничеството се разпространява, а настоящият масов имотен скандал е апогеят. Засега. Европейско развитие на България няма.

Десет години по-късно българските политици все така продължават да са в центъра на вниманието. А не това е тяхната работа. В една добре функционираща държава дори би било нормално да не знаете имената на повече от министрите например. Не защото не се интересувате, а защото те незабележимо си вършат работата, за която са избрани, както го прави останалата част от обществото. Тук обаче непрекъснатият досаден политически шум взима връх. И то не за да отчете нещо свършено, а за да напомни за себе си с поредния скандал и междупартийни битки за кокала. Г-да политици, не ни
занимавайте със себе си и манията си за величие, просто си вършете работата.

Е, Борисов не си я свърши. Мачовското поведение, стойките, непринудените, по селски, разговори с избирателите, алабалистичните изказвания пред държачите на микрофони не могат да прикрият пълния му провал. Борисов показа и продължава да показва, че няма топки. Не бръкна надълбоко в нито една сфера и не заслужи място в историята, макар и мнозина поданици да му го приписват. Напротив, управлението на Борисов се срасна с недъзите в системата, вместо да направи всичко възможно да ги промени. "Артексгейт" е най-пресният пример.

Далеч сме от мисълта, че да си министър-председател на България е лесна работа. Народопсихологията тук е издигнала далаверата и забогатяването в култ. В нашата страна върлуват много интереси, демоните от миналото все още дърпат конците, всяко лоби натиска към себе си, субективността и подмолността са навсякъде. Срещу всичко това можеш да се опълчиш, когато имаш пълна подкрепа. Тук Борисов направи по-трудното. Осигури си парламентарната и местната власт, както и подкрепа от Европа. И спря дотук. Не посмя да тръгне срещу господарите си, приятелските кръгове, престъпния свят, олигарсите. В името на народа.

И така се стигна дотук. След 10 години почти непрекъснато управление ГЕРБ, държавата е в руини. Здравната система е в тотален колапс - лекар от повече от 40 години предприема гладна стачка в Казанлък, определя настоящото състояние на здравеопазването като абсолютно дъно, медицинските сестри протестират, фелдшерите протестират, повечето болници са в окаян вид, същевременно продължават да източват здравната каса с несъществуващи престои и манипулации. Здравните услуги са бавни и незадоволителни, въпреки че бюджетът на касата е милиарден. Огромни суми влизат в джобове по веригата, обслужващи всякакви фармацевтични, корпоративни и лични интереси, но обикновеният българин живее болен и умира рано болен. Ако има късмет може да извика Спешна помощ и тя да дойде, докато е жив. Недай си Боже да му се наложи да лежи в болница,
психиатрия, център по наркомании, които са много далеч от 21-и век. Или пък да има нужда от трансплантация. „Единственият начин да живея е да стана австрийски гражданин и да ме трансплантират като австрийски гражданин. Аз друго не виждам”, каза наскоро нуждаещата се от трансплантация на бял дроб Илияна Христова от Варна.

Същата е картинката в друг непосредствен за битието на хората сектор - правосъдният. Емблематично е, че министърът на правосъдието Цецка Цачева напуска поста си, защото изглежда... не е спазила законите. Истинска гротеска. Макар и не нещо неочаквано за Цачева, която тотално се провали като политик и по неведоми пътища й бе поверена изключително важна сфера. Всъщност може би не са толкова неведоми - Борисов назначава някого не за да свърши работа, а за да намери пост на
послушковците в партията, които да пазят нашите хора в сферата, да пазят статуквото и най-вече - да не предприемат нищо радикално, нищо от това, от което България в действителност има нужда. В това Цачева се справи перфектно. Показен политик за привичките на ГЕРБ. Затова няма да бъде запомнена с нищо от никого. Поредната през чийто мандат няма нито един осъден политик, нито едно доведено докрай знаково дело. Най-лошото е, че Цачева стана поредната, която си мълчеше, не чула, не видяла, не разбрала. И не надигна глас срещу случващото се в съда и прокуратурата.

Още една ръждясала сфера е тази на вътрешната сигурност. 10 години по-късно корупцията в нея продължава да преобладава, за разлика от реформите. Така и не се намери начин да се противодейства ефективно на войната по пътищата, сякаш сме първите, които се борят с това. Комичните ситуации с бягствата от затвора дори нямат нужда от коментар. Полицаите
работят в лоши условия - най-важното - не се чувстват защитени от държавата. Особено в по-малките населени места, където местните дерибеи са истинското лице на властта и са абсолютно недосегаеми, до степен унизителна за истинските блюстители на реда.

В социалната сфера отново нищо ново. Пенсиите и чрез тях подигравките с възрастните хора продължават. Осигурителната система работи на принцип, който чрез неголям брой работещи хора, осигурява всички останали. Тези всички останали, обаче, получават всякакви видове измислени помощи, както стана ясно например покрай случая в Силистра, където вероятно става дума за милиони, източени от НОИ. В същото време истински нуждаещи се хора получават смешни суми, с които едва преживяват. И тук хаос, източване, липса на контрол и дългосрочни решения.

Електронното управление също е мираж. Електронното гласуване пък се оказа невъзможно, защото нямало как да осигурим сигурността му. В същото време в Швейцария обявиха награда за хакери, които успеят да разбият сигурността на софтуера им.

Фантасмагориите са водещи и в спорта. Наскоро спортният министър Красен Кралев заяви, че от 2011 г. насам били инвестирани 400 милиона (!) лева в изграждане на спортна инфраструктура. Да, по документи сигурно са толкова. Но на практика България все още няма нормален стадион. Тук или някой много краде, или тотално грешно се харчат държавните пари. И в двата случая Кралев би трябвало да си мълчи с подобни цифри. Само че желанието за ПР-изява в средите на ГЕРБ
винаги надделява.

Чуждестранните инвестиции също намаляват. През 2018 г. те са се сринали с 40% и са за едва 795 млн. евро. Дългосрочният интерес е слаб и всичко това е вследствие на горните абзаци, въпреки розовите приказки на управляващите.

Във външната политика Борисов също не се държи мъжки. Остава усещането за лавиране, огъване, нагаждане в различни посоки. И докато тази за евроатлантическия път на България е логична, предвид дългосрочния избор и нагласата на българите за развитие, то милите очи към Русия и отказът най-сетне да се скъса пъпната връв, която ни трови, няма логично обяснение. Оттам тръгват и редица зависимости в най-различни сфери, свързани с много пари и интереси, различни от този на България.

Периферни, уж непряко зависещи от управляващите среди, като медийната, също са доказателство за маниера на действие на Борисов. Олигарсите колят и бесят, разширяват кръговете си на влияние, като държавата не просто безучастно наблюдава, а дори съдейства.

И т.н., и т.н., до безкрай. Неща, които всички виждаме и за които всички знаем. Като изсичането на българските гори например. Но държавата или се прави на разсеяна или наистина е такава. Работа има предостатъчно. Толкова много, че да няма никакво време за висене по телевизионните студиа, пресконференцийки или обсъждането на поредните оставки за неща, за които по принцип се носи наказателна отговорност.

Като обобщение - хората са бедни и живеят некачествено. Знаят, че е така, защото се краде много, а не защото България е бедна страна. Всички го усещаме, но не се прави нищо по въпроса. Докато не излезе наяве някоя история, като тази с апартаментите. За да покаже, че рано или късно все нещо от ще изпълзи от иначе затвореното общество на ГЕРБ. А ако е мъж Борисов трябва да излезе и сам да каже цялата истина за това какво е да управляваш България с всичкото и мракобесно руско-турско наследство. С всичката чернилка, за която отлично знае. Ако трябва да поиска помощ, ако трябва да свидетелства, но най-сетне да направи нещо наистина достойно с позицията, която народът му е дал.

Усещането за безнадеждност обаче се засилва от факта, че втората по сила партия е абсолютно същата като първата. Че и третата. И цялата борба е всъщност не за справедливост, а за хранилката. А народът не може да направи нищо. Не вижда тези, които да го защитят. И няма да е далеч времето, когато ще излезе сам да се защити. С революция. За да не чака нови 45 години да заживее, както му се полага.