На война като на война

Преди няколко дни прочетохме за нов вид война – подла и нямаща абсолютно нищо общо с честта и куртоазията на християнското рицарство. „Политико“ я нарече „Новата война на Европа с Русия: дълбоководен саботаж“. И няма как да не се запитаме: може ли една война да е по-грозна от друга, може ли една война да е по-честна от друга? Знам, знам, че пропагандата от точно 80 години ни втълпява, че по-голямо зло от войната няма и че трябва да сме готови да изтърпим почти всичко, само и само да няма война. Така, когато властта иска да прокара някоя крайно непопулярна мярка, казва: „иначе ще има война“ (включително и такава с тероризма, заради чиято сянка ни побъркаха след 11 септември 2001).

Това коментира Иван Стамболов – Сула за Tribune.bg.

За какво всъщност говори „Политико“, какво нарича „война на Европа с Русия“? Става дума за зачестили събития в Балтийско море (твърде плитко, впрочем), при които се нанасят щети на подводна инфраструктура – кабели и тръби, – и които би трябвало да приличат на случайни инциденти и някои от тях може би са, но честотата и целенасочеността им навеждат на други подозрения. Следвайки принципа cui bono, наблюдателите хвърлят тези подозрения върху Русия, защото тя би имала най-голям интерес от последиците. А последиците, особено за островите, са нарушение в комуникациите и енергийното снабдяване, чието отстраняване изисква сложни и скъпи ремонти. А причиняването на щетите е срамно лесно и евтино. Говори се, че биват подкупвани капитани на танкери (например китайски) да пуснат котва на определени места и да я раздърпат насам-натам. Котвата безотказно къса всичко, за което се закачи. Твърде подло и безскрупулно, но отчайващо ефективно. И нищо не може да бъде доказано.

Защо войната се изроди така? Къде са славните рицари? Къде са полковете с пъстрите мундири, фанфарите и барабаните? Как алчната буржоазия измести скрупульозните и романтични благородници?

По своята същност, като я очистиш от всички условности, от всички културни и идеологически наслагвания, войната е борба между различни групи за контрол върху ресурсите. Светът и човекът (заедно и поотделно) имат тази особеност, че ресурсите на света никога не са достатъчни за човека – или наистина не достигат, или човекът ламти за още и още. Това е един специален вид особено изтънчено проклятие. Недостигът на ресурси отдавна не е животозастрашаващ по отношение на индивида, но индивидът продължава да го усеща все така остро.

Скоро, успоредно с общественото и техническо усъвършенстване, войната става и средство за придобиване на власт. Вярно, властта е все същият контрол върху ресурсите, но са натрупват и други значения. Ако до вчера един мъж е правил всичко – ловувал, размножавал се, бранел огнището си, майсторял сечива, дрехи и посуда и междувременно воювал, когато се налага, вече идва онзи исторически момент, в който се появяват групи мъже, които не се занимават с нищо друго, освен с война. И с власт и нейното отнемане от други мъже. За тези хора войната вече не е събитие от ежедневието, а форма на съществуване. Селяните произвеждат храна за войниците, а войниците пазят селяните от други войници, които не само ще им вземат храната, ами и ще ги заколят. В общи линии това е картината на западноевропейското средновековие. На изток не е баш така, но по принцип става дума за същото – едни бачкат, други воюват, трети осъществяват връзката с Бог, а четвърти финансират всичко това.

Буржоазните революции отстраняват вторите и третите, като бачкащите продължават да бачкат, само че финансиращите започват да упражняват властта и да водят войните, които продължават да са за контрол върху ресурсите, но ресурсите започват да имат все повече финансово изражение. Започва да изглежда, че все едно войната се е превърнала от цел в самоцел. Особено от гледна точка на оръжейната индустрия.

И като стана дума за индустрия, любопитно е да проследим как се развиват страните, ангажирани във войната. Хайде да не започваме от семействата, защото това между тях е скандал, колкото и да прилича на война. Войната се ражда, когато едно срещу друго се изправят племената. Тогава някъде се ражда и идеята за геноцида, която отново е свързана с недостига на ресурси. А за какво трябва да стигнат ресурсите – това е въпрос, над който философията си блъска главата и до ден днешен.

На базата на общ език, някаква обща култура и на общ пазар племената се окрупняват в народи. Народите продължават да воюват помежду си, но вече към идеята за геноцида се добавя и идеята за патриотизма, но преди буржоазните революции тя все още не е идеал.

В идеал я превръща пропагандата, когато народите се превръщат в нации. По принцип нацията пак си е нещо като народ, но вече се намесват други интереси, които често се оказват общи за хора, които принадлежат към различни народи. Затова народът и нацията не се припокриват напълно. Има и още нещо. С избистрянето на идеята за нация се ражда и националната държава, чиято пропаганда развива идеята за национална принадлежност и произтичащите от нея морални отговорности. Също така се развива и идеята, че във властта участват абсолютно всички представители на нацията, дори и пролетариата, което се мъчи да изглежда нещо като атинската демокрация, макар че няма нищо общо.

С развитието на комуникациите и транспорта светът все повече заприличва на глобално село и ролята на нациите във военно-политическото противопоставяне започва да се иззема от цивилизациите. Затова и аз преди години на майтап бях казал, че вече не е актуално да сме националисти, а трябва да се осъзнаваме като цивилизационисти.

Цялата тази еволюция няма как да не се отрази и върху облика на войната, защото войната е най-концентрираният израз на взаимоотношенията между племена, народи, нации и цивилизации. Разбира се принадлежността към дадена цивилизация далеч не е единствено определяща. Вижте, онзи ден Русия сключи дългосрочен съюз с Иран. Американските студенти станаха антисемити в подкрепата за абсолютно чуждите им в цивилизационно отношение палестинци и тъй нататък. Интереса клати феса.

Всичко дотук много прилича на марксизъм-ленинизъм, на исторически материализъм. Следователно трябва да има още нещо.

От една страна видяхме, че всяка война в крайна сметка може да се сведе до конкуренция за контрол върху ресурсите. От друга страна обаче не можем да не забележим, че ресурсите на клетата планета, независимо от стоновете на зеленистите, са много повече от необходимите за биологичното съществуване на homo sapiens. Следователно дълбоката причина за непрекъснатите конфронтации и сблъсъци е някъде другаде. И тя е в двоичността на света. Просто светът работи по този начин.

Познатият ни свят съществува, движи се и се развива на базата на двойки противоположности. В атома това са частиците с положителни и отрицателни електрически заряди, при магнитите са полюсите, при звездите и планетите е привличането и отблъскването, при живата материя са двата (не повече!) биологични пола, дори и езикът на компютрите е от единици и нули, тоест от „има-нема“, плюс и минус или както там ви е удобно да го наречете. В областта на морала единството и борбата на противоположностите се представя чрез понятията добро и зло, което отговаря на красиво и грозно в естетиката и на истина и неистина в епистемологията.

А защо светът е двоичен, винаги ли е бил такъв. Не, не винаги. „Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ (Битие, 3:4,5). Ето от този момент светът става двоичен, с плюс и минус, с единици и нули, с добро и зло, такъв, какъвто го познаваме. И няма да е вечно такъв, а само до края на историята и на времето. След това ще видим ново небе и нова земя. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

* * *

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.