Москва подкрепя национализма на Балканите, за да запази статуквото

Максим Саморуков, Институт за сигурност, Виена, Австрия

След като европейските лидери все по-ясно намекват, че за бързо членство в ЕС за Западните Балкани въобще не може и да става дума, се появиха спекулации, че други глобални сили могат да преосмислят стратегиите си в региона. Заради дългогодишните си връзки с Балканите и богатия си опит с намеса в делата им, Русия събужда определен страх у Запада. Мнозина я виждат като добре мобилизирана и непредвидима сила, подготвена за дългогодишен сблъсък със Запада за влиянието в региона.

Русия наистина показва по-голяма готовност да поема рискове в балканската си политика. Тя бурно се противопостави на решението на Черна гора да влезе в НАТО и дърпаше конците така, че да осуети постигнатата трудно договорка между Гърция и Северна Македония. Все пак има няколко знака, че Русия е готова да интензифицира намесата си в региона. Приоритетите на външната ѝ политика се изтеглиха от Западните Балкани преди доста време, а дейностите ѝ там станаха нискобюджетни и опортюнистични. Русия понякога играе дипломатически игри и гони пропагандни цели в региона, но няма нито ресурсите, нито желанието да провокира значима промяна на Балканите.

Спънки за Запада

Основната цел на Русия по отношение на Западните Балкани остава една и съща – да попречи на разширяването на НАТО и ЕС. Кремъл в исторически план дори смята НАТО за значима геополитическа заплаха и се противопоставя на разширяването на алианса от средата на 90-те години. Най-острите руски критики и порицание са запазени за балканските политици, които се опитват да приближат държавите си към НАТО. Намесата на Русия в региона ескалира, когато първо Черна гора, а след това Северна Македония достигнаха до етапа да получат официална покана за присъединяване към Алианса.

Не може да се каже, че Русия вижда присъединяването на Балканските държави към НАТО като директна военна заплаха. Кремъл разбира, че малките им и недобре финансирани армии са базирани далеч от руските граници и могат да допринесат съвсем малко към капацитета на Алианса. Русия се страхува, че подновяването на разширяването на НАТО след 10-годишна пауза ще създаде експанзионистичен импулс, който по-късно може да достигне до Украйна или Грузия – държави, които Русия смята за жизненоважни за сигурността си.

Що се отнася до ЕС, Кремъл продължава да твърди, че няма проблем с разширяването на Съюза на Балканите, дотолкова, доколкото този процес не е придружен с разширяването на НАТО. Действията на Русия обаче се разминават с официалната позиция. Все пак, балканските отдушници на руската пропагандна машина неизменно описват ЕС като слаб, неефективен и неуспяващ да осигури просперитет на региона. Кремъл няма скрупули да подкрепя евроскептични партии и дори с удоволствие подклажда вътрешни разделения в ЕС.

Напрегнатите отношения с ЕС правят Русия зле предразположена към разширяването на Съюза на Балканите. За да станат част от ЕС, Балканските държави трябва да нагодят политиката си спрямо Русия, т.е. да изхвърлят двустранните търговски споразумения, да въведат визи за руски граждани и да наложат санкции. И докато тези мерки няма да навредят твърде много на руската икономика, ще бъдат унизителна стъпка, която Кремъл би предпочел да избегне.

По тази причина, Русия се опитва да пречи и на ЕС, и на НАТО за Западните Балкани, доколкото е възможно по-дълго. По логиката на Кремъл, колкото повече внимание и ресурси Западът хвърли към балканските си съседи, толкова по-малък ще е апетита му да интегрира източните съседи като Украйна, Молдова и Грузия, като те ще останат територия на руския привилегирован интерес.

Процъфтяване върху конфликти

Русия няма ресурсите и решимостта за цялостно съперничество със Запада на Балканите. Не си прави илюзии, че може да предложи на Балканските държави реална алтернатива, за да ги изтегли от ЕС и НАТО към управляваните от Русия икономически и отбранителни структури. Затова Кремъл вижда балканските конфликти като най-добрата гаранция за интересите на Русия в региона.

Когато Русия подклажда напрежението в редица спорове между балканските държави, едновременно с това отвлича вниманието на Запада от постсъветското пространство и си осигурява своя постоянна роля в регионалната сигурност. Нерешените конфликти държат Западните Балкани в геополитическо лимбо, в което руската намеса лесно може да бъде усилена и местните политици търсят подкрепата на Кремъл, за да прекратят вътрешните си разправии.

Тези конфликти също институционализират ролята на Русия в архитектурата на балканската сигурност. Докато споровете между етническите общности в Босна и Херцеговина остават нерешени, Русия има запазено място в Съвета за мир в страната. Още повече, нерешените спорове държат централното босненско правителство парализирано от етнически дразги и неспособно да поведе напред интеграция на Босна в ЕС и НАТО. По същата логика, докато Сърбия е фокусирана да се бори срещу обявяването на независима държава от страна на Косово, сръбското ръководство ще търси руската подкрепа в Съвета за сигурност на ООН, за да предотврати пълна международна подкрепа за отцепническата си провинция.

Това са корените на нещо, което мнозина на Запад описват като руско насаждане на проблеми на Балканите. Кремъл се старае да подкопае усилията на Запада да реши балканските конфликти, не само да изкара Запада слаб и неефективен, но също и да предугади сценарии, вредни за интересите на Русия в региона. Когато Кремъл отклонява сръбския президент Александър Вучич от компромис за Косово, то Кремъл защитава собствения си статус на привилегирован съюзник на Сърбия. Когато Русия подкрепя с цялата си тежест Милорад Додик, радикалния лидер на босненските сърби, то Кремъл защитава необвързания статус на Босна и собственото си място в Мирния съвет. Русия няма какво да печели и много да загуби от решаването, на който и да е балкански конфликт. И това не е изненадващо, затова Кремъл показва малък апетит да помогне на Запада за стабилизиране на региона, а вместо това предпочита брак по сметка с радикалните балкански националисти.

Ограничения и червени линии

Ограничените ресурси и належащите проблеми на външната политика обаче налагат значимо въздържание от страна на Русия да подклажда конфликти на Балканите. Малко вероятно е Кремъл да направи умишлен опит да дестабилизира региона. Въпреки че дестабилизацията ще бъде предизвикателство за ЕС и НАТО, тя едва ли ще облагодетелства геополитическата и икономическата позиция на Русия. Русия не смята отношенията си с Балканите за достатъчно ценен авоар, за да предизвиква Запада по отношение на тях. Нито е готова да нанесе вреда на западните си противници без значение от цената и рисковете, които сама поема. Вместо това Русия ще продължи да преследва по-евтина и по-малко рискова цел – запазване на статуквото на Балканите.

Въпреки че е малко вероятно Русия да проведе кампания за дестабилизация на Западните Балкани, Кремъл може да опита да използва дестабилизиращи техники в усилията си да спре положителните промени на настоящата ситуация. Последните събития в Черна гора и Северна Македония ясно показват, че Русия бързо задейства своята пропагандна и разузнавателна дейност в балканските държави, когато те са на крачка от големи геополитически решения.

В Черна Гора, проруските опозиционни лидери летят под радара на Кремъл в продължение на година – докато страната бързо набира крачка за членство в НАТО, когато те стават чести и желани гости в Кремъл. В Северна Македония, напрежението между етническите албанци и македонците дълго убягва от вниманието на Кремъл, но става обект на редовни руски официални декларации, когато страната избира ново, реформистко правителство, което е готово да направи компромис с етническите проблеми, за да забърза интеграцията с ЕС и НАТО.

В Босна и Херцеговина, Русия подкрепи полицията на Додик и паравоенните формирования, когато има риск той да изгуби изборите и контрола върху автономната Република Сръбска за сметка на по-отговорни босненски сръбски политици. Дори и в Сърбия, най-верният съюзник на Русия, Кремъл установява контакт с радикалните националисти, когато става ясно, че президентът Вучич е готов да направи сериозни отстъпки за Косово.

В същото време, тези събития подчертават ограниченията на руския ангажимент към Западните Балкани. За разлика от постсъветското пространство, Кремъл се въздържа от оказване на масиран натиск върху Балканските държави. Смятайки ги, че принадлежат към западната сфера на влияние, Русия никога не предизвиква търговски войни и не налага ембарго срещу тях, нито отменя търговски маршрути, камо ли да провежда военни интервенции – инструменти, които рутинно използва за постсъветските си съседи.

Когато руските усилия не успеят да предотвратят промяна в статута, Москва бързо губи интерес. Интензивността на руската намеса в Черна гора и Северна Македония намалява драстично веднага след като тяхното присъединяване към НАТО отива към финал.

Желанието да защитава статута на Балканите също означава, че Русия е в съгласие с него и няма желание да го променя по своя собствена воля. Страховете за независима, подкрепена от Русия за Република Сръбска или националистически подем в Сърбия, вдъхновен от Кремъл тревожи умовете на много политици на Запад и в региона, но той не се случва. Подкрепата на Русия за лидерството на Додик спира, когато той започне да говори за обявяване на независимост. И Русия не изтегля сериозните си инвестиции в туризма на Черна гора или в имотния бизнес, въпреки че реагира гневно, когато лидерът на Черна Гора Мило Джуканович прекрати добре поддържаните си връзки с руския елит и промени курса към НАТО.

Перспективи за промяна

Руската стратегия на Западните Балкани е със спорна ефективност и през последните години рикошира често върху Москва. В Черна гора и Северна Македония, скалъпените опити на Русия да предотврати тези страни да се присъединят към НАТО само засилваха решимостта на Запада да ги приеме в Алианса. Все пак е малко вероятно Кремъл да обмисля значителна промяна в стратегията си през следващите години.

Репутацията на Кремъл като създаващ проблеми на Балканите и цялостният срив на доверието в отношенията със Запада, правят сближаването ЕС – Русия в региона почти невъзможно. В същото време, належащите вътрешни проблеми и спадащата популярност оставят на Кремъл малко място за по-активен подход към Западните Балкани – регион, който отдавна е изпаднал от челните места на приоритетите на руската външна политика.

Още повече, че настоящето състояние на руско-балканските отношения е далеч от благоприятно, за да бъде опитвано те да бъдат съживени. Икономическите връзки на Русия с региона също западат. Основният енергиен проект тук, газопровода „Турски поток“, виси на врата на България и ЕС, не на Западните Балкани. Истинските приоритети на местните управляващи елити са почти изцяло прозападни. Екипът на Кремъл, отговарящ за политиката към Балканите не е претърпявал никакви персонални промени от много години и ясно му липсва капацитет да генерира иновативни идеи. Накрая, западните и местните политически елити със сигурност ще се възползват от всяка една смела стъпка на Русия като аргумент за ускоряване на интеграцията на Балканските държави в ЕС и НАТО.

Следователно, инерцията е най-вероятният сценарий, що се отнася до отношенията на Русия със Западните Балкани. Кремъл ще продължи да критикува Запада заради арогантността, едностранността и незачитането на руските интереси в региона. Той ще засили противопоставянето си на усилията на Запада за посредничество, ако босненските или сръбско-косовските конфликти се доближат до разрешаване. Но след като бъде постигнат компромис, Русия грубо ще се примири с новото статукво и ще се концентрира върху по-належащи въпроси.