Ветото на Макрон предложи Балканите на Русия и Китай

Ясмин Муянович и Моли Монтгомъри, „Форин полиси“

По време на срещата на върха през 2003 г. между ЕС и Западните Балкани в Солун, Гърция, ЕС обяви, че „бъдещето на Балканите е в рамките на Европейския съюз.“

Но днес това бъдеще изглежда много далечно – и неотдавнашното вето на преговорите за присъединяване на френския президент Еманюел Макрон за Северна Македония и Албания поставят под въпрос самото му съществуване. Неговото решение вероятно ще има тежки и мащабни последици за Западните Балкани и за самия ЕС – освен ако Съединените щати действат навреме.

Ветото на Макрон преобърна сделката, която отдавна подкрепя отношенията между ЕС и Западните Балкани и стимулира реформите и помирението: ЕС ще възнагради страните, предприели трудни реформи, с напредък по пътя на членството. Тъй като този път стига до задънена улица, реформаторите в региона са изгубени, доверието към тях у дома отслабено и шансовете им при избори намаляват.

Най-яркият пример е току-що преименуваната Северна Македония, чийто министър-председател Зоран Заев договори продължилия близо три десетилетия спор на страната с Гърция за името, за да запази надеждите си за членство. След като направи тази политически рискова стъпка и му беше отказана очакваната награда, Заев свика предсрочни избори, които може да загуби от десните националистически съперници на своята партия.

Заев, който ръководи най-истински ориентираното към реформата правителство в региона от години, може би е първият, който плаща цената за обструкционизма на Макрон. Но по-широкият списък с вероятни жертви и бенефициенти на непримиримостта на Франция подчертава два прости факта: Западните Балкани не са някакво затънтено място, а са централни за изместващия се баланс на силите в Европа и регионът няма да стои неподвижен, когато ЕС му обърна гръб. Париж не само подкопа усилията на истинските реформатори и демократи в региона; той засади семената на нестабилността и насърчи главните геополитически съперници на ЕС – и на САЩ – Русия и Китай.

Докато ентусиазмът на ЕС за разширяване намаля, замъглявайки надеждите на страните кандидатки за членство, Русия и Китай са твърде нетърпеливи да запълнят произтичащата празнота от инвестиции и влияние.

Въпреки че е доста напреднала в преговорите с ЕС, Сърбия се очерта като основна дестинация за китайски финансови инвестиции в Източна Европа – включително основен принос към бързо разрастващия се сектор на сигурност. В Босна и Херцеговина Китай е отговорен за най-голямата следвоенна инвестиция в страната, планираното изграждане на завод за термични въглища в град Тузла, макар проектът да предизвика сериозни екологични, здравни и политически опасения сред босненската общественост. В Черна гора китайските фирми строят пресичаща страната магистрала с бюджет 1,5 милиарда долара, което доведе до увеличаване на дълга на страната до 80 процента от БВП.

Където Китай предоставя вливане на капитал за инфраструктура и други мащабни проекти, Русия упражнява влияние чрез доминирането си в енергийния сектор и своите културни връзки. Финансирането от Русия и Китай често е примамливо, тъй като идва с по-малко условия, свързани с въпроси като корупция и права на човека. Миналата седмица Сърбия подписа споразумение за свободна търговия с ръководения от Русия Евразийски икономически съюз, въпреки несъвместимостта на сделката с изискванията за членство в ЕС. Руският “Газпром” спонсорира футболния клуб “Цървена звезда” в Белград, а руският пропаганден орган Sputnik и повече от 20 други руски издания популяризират руски разкази, които често се препредават от местните медии. Докато ЕС се отдръпва, китайското и руското влияние само ще се увеличават, като ще упражнят тяга, която с течение на времето може да се окаже достатъчно силна, за да оттласне страните от региона от техните прозападни, демократични основи и да подкопае крехкия мир.

Така ще е, освен ако Съединените щати не се намесят. Вашингтон все още може да вземе инициативата, за да гарантира, че крахът на европейския проект няма да означава край на все още слабия пост-югославски политически порядък. Съединените щати имат шанс да направят символично и практично връщане на мястото на своите най-големи външнополитически постижения след края на Студената война, в регион, където американското лидерство все още е широко популярно и където дългосрочната цел на САЩ е Европа „цяла, свободна и в мир“ се приема, но буди съмнение. За да направят това, САЩ трябва да предприемат редица краткосрочни и дългосрочни инициативи в целия регион, първо да стабилизират ситуацията, предизвикана от френското вето, а след това да предложат завладяваща и устойчива американска визия за Западните Балкани.

Най-непосредственият приоритет трябва да бъде успокояване на страните от региона, че отворената врата на НАТО всъщност остава отворена. На практика това означава да се гарантира, че Северна Македония ще заеме мястото си като 30-и член на НАТО на срещата на върха в Лондон през декември. Това също означава рестартиране на перспективата на Босна и Херцеговина за НАТО, като се гарантира на подготвящото се за власт правителство на страната да е в състояние да представи първата си годишна национална програма, след като НАТО окончателно даде зелена светлина за план за действие за членство на страната миналия декември. Милорад Додик, сръбският член на тристранното държавно председателство на страната и най-откровен привърженик на руските намеси в региона, трябва да бъде накаран да се справи със собствената си блокада на този процес.

На следващо място, САЩ трябва да използват съществуващата си политическа архитектура в региона, за да осигурят стабилност и да улеснят разрешаването на спорове. Наскоро САЩ назначиха двама отделни специални пратеници – регионалния пратеник Матю Палмър и специалния пратеник за диалога между Косово и Сърбия Ричард Гренел. Тази демонстрация на интерес от Вашингтон е добре дошла; още по-добре дошло би било доказателство, че работят в тандем в подкрепа на стабилни политически решения.

Гренел, който също запазва длъжността си на будещ противоречия американски посланик в Берлин, притежава мащабен мандат от Тръмп да сключи „бърза сделка“ между Белград и Прищина. Това поднови опасенията в региона, че споразумението за „размяна на земи“, споменато тази година от президентите на Сърбия и Косово като средство за разрешаване на спорния статут на бившата сръбска провинция, може да бъде отново на дневен ред. Лошо дефинираният план се размахва от десетилетия пред американските и европейски ангажименти за териториалната цялост на пост-югославските държави и бе отложено поради противопоставяне от косовския парламент и широкото осъждане от гражданското общество и международната общност. Въпреки това планът получи изненадваща степен на подкрепа в ключови европейски столици и дори в Белия дом, което предизвика безпокойство, че Гренел може да се стреми да го съживи.

Това не може да се случи. Разделянето от какъвто и да е вид, е сценарий за конфликт, вероятно от регионален тип. Вашингтон не трябва да възпрепятства алфата и омегата на своята политика в Западните Балкани след края на югославските войни – мир. Вместо това САЩ трябва да работят със своите европейски съюзници, за да осигурят алтернативна рамка за нормализиране на отношенията между Сърбия и Косово. Последните предложения за общ регионален пазар и интеграцията на региона в Европейското икономическо пространство биха могли да осигурят алтернативни начини на взаимодействие и сътрудничество между Сърбия и Косово, както и останалата част от региона, и да дадат възможност практическите социално-икономически проблеми да изместят елитното ръководство.

Въпреки това, за да бъде наистина ефективно, всяко усилие за регионална икономическа интеграция трябва да се представят като подготвителна работа за евентуално членство в ЕС, а не като алтернатива. За да затвърдят тази точка, САЩ трябва да окажат натиск върху Париж, за да позволят на ЕС да спази обещанията си пред страните кандидатки. Няма какво да се губи, а повече ще се спечели от разрешаването на Северна Македония и Албания най-накрая да започнат преговорите си за присъединяване, дори когато ЕС преосмисли по-широкия процес на разширяване. Същата рамка също трябва да бъде разширена с времето и до Босна и Косово. Може да е необходимо бавно разширяване, но изоставянето на проекта изцяло, както направи Макрон, само ще дестабилизира региона и ще навреди на интересите на всички, освен на противниците на Запада.

Освен това, Вашингтон трябва да координира своите европейски съюзници започването на цялостна инициатива за борба с корупцията и организираната престъпност на Западните Балкани. Подкрепата за справяне с този проблем намалява всички сектантски разцепления в региона и трябва да бъде в основата на всеки опит за смислена социално-икономическа реформа. САЩ вече санкционираха Додик през януари 2017 г. и неговия близък сътрудник Никола Спирич през септември 2018 г. Но тези санкции трябва да бъдат разширени, за да включват други водещи политико-криминални елементи в Босна и на Западните Балкани, докато държавите-членки на ЕС трябва също да бъдат подложени на натиск, за да подкрепят тези усилия по подобен начин.

Тези предложения имат за цел да утвърдят лидерството на САЩ в регион, който е гладен за алтернативи и правят това чрез подчертаване на практическите проблеми, свързани с качеството на живота, със стратегическа цел: противодействие на нарастващите руски и китайски модели на Западните Балкани. Както през 90-те години, Европа се бори да изпълни ангажиментите си в региона и сега се нуждае от американска помощ. Вашингтон трябва да я предостави; това е в интерес на Съединените щати, ЕС и страните от региона. Западните Балкани предлагат платформа на Съединените щати да съживят имиджа си и да утвърдят своя капацитет спрямо своите два основни геополитически съперника. Вашингтон не бива да пропилява тази ценна възможност.

Превод БГНЕС