Не Грета, а баба Маня от Сибир е истинският екоактивист

Коментар на Марина Ярдаева, gazeta.ru

Удивителна е борбата срещу пластмасовите сламки и чинийки на някоя си Грета, която в свободното си от спасяването на планетата време лети с частни самолети. Някои ще кажат, че това е модно. И ако нещо хубаво стане модно, то винаги ще се намерят някакви идиоти, които да развалят всичко. Или, както пишеха по-рано, „идея, хвърлена на масите, е все едно девственица, хвърлена на рота войници“. В същото време някъде в Сибир някаква баба Маня грижливо слага купения от магазина овес, моркови, лук и рибни глави в мрежичка на възрастта на хипстера и Грета, взети заедно. След това баба Маня се връща със своите прости покупки в единствената стая в своя панелен апартамент, в който няма нито прахосмукачка-робот, нито, прости ни Господи, битова мелачка за полимери. А на тяхно място баба Маня има само една проскубана котка, прибрана от улицата, или от съжаление, или от самота. И не знае, дори и не се досеща баба Маня, че всъщност тя е истинският антиконсуматор, екоактивист и защитник на животните. И всичко това е така, по неволя.

Apple разработва приложение, благодарение на което с едно кликване може да посадиш дърво, в която и да е част на света. Prada пуска в продажба колекция от чанти, направени от преработен найлон. Антиконсуматорите и екоактивистите направо пищят от възторг и тържествуват. На тях даже и през ум не им минава колко абсурдна е причината за радостта им. Всъщност днес екологично съзнание има тогава, когато в главата ти е толкова девствено чисто, че тя е съвсем празна. Осъзнатото потребление е потребление в пристъп на лудост, а прославеното антиконсуматорство е само висша степен на консуматорството.

Задаваме си въпроса нима има нещо лошо в това да критикуваш консуматорското общество? Или се питаме какво лошо има в желанието на отделни хора да не участват във финансирането на корпорациите, тровещи планетата със своето производство, или пък какво лошо има в това това да се откажем от памука и кожите и да използваме т. нар. „етични дрехи“? Да, няма нищо лошо, но ако това се ограничаваше само в рамките на критичността. И ако хората наистина осмисляха своите истински желания. И ако ден след ден не нарастваше абсурдът, прикрит под лозунгите за „осъзнаване“, „екологичност“, „благотворителност“, „защита на животните“ и „етичност“.

Е, да, много е оригинално да си еко активен с помощта на айфона.

А осъзнатото потребление заедно с Prada, вече е върхът. Удивителна е също борбата срещу пластмасовите сламки и чинийки на някоя си Грета, която в свободното си от спасяването на планетата време лети с частни самолети. Някои ще кажат, че това е модно. И ако нещо хубаво стане модно, то винаги ще се намерят някакви идиоти, които да развалят всичко. Или, както пишеха по-рано, „идея, хвърлена на масите, е все едно девственица, хвърлена на рота войници“.

Може би е така. Но затова пък краят все пак е закономерен. Още в зародиша на всяка контракултура е заложен потенциал за нейното израждане в ненавистен мейнстрийм. Всеки „неконформизъм“ винаги е все същият конформизъм, само че изповядван от малцинството. Нали и преди 15-20 години нашите първи антиконсуматори, тези кроманьонци на осъзнатото потребление, под мантрата, че отхвърлят идеологията на корпорациите, които затрупват света с боклуци и не искат да бъдат жертви на манипулациите на марките, се ровеха в кошовете с дрехи секънд хенд, търсейки там същите тези Prada, Louis Vuiton, Gucci и Dior. Демонстративният отказ от демонстративното потребление в полза на още по-демонстративния отказ от същото потребление, разбира се е много комичен. По-смешна е само убедеността на нашите антиконсуматори, екоактивисти и защитници на животните в своята „осъзнатост“, в независимостта на своя избор, в това, че този избор е резултат от развитото им критично мислене и стремежа им да бъдат добродетелни. И в крайна сметка, че този избор не им е наложен от системата, с която те така пламенно се борят.

Сама по себе си системата не включва веднага протестиращите. Отначало, срещайки тяхната съпротива, тя изпада в недоумение. Но то преминава доста бързо и системата разбира, че

протестиращите искат същото, което искат и останалите, т.е. да привлекат вниманието върху себе си,

да удовлетворят чувството за собствената си значимост и да се избавят от усещането за собствената си нищожност. Човекът е слаб. Човекът иска да поласкае себе си, да се издигне в собствените си очи. Той не иска да бъде еснаф и конформист, а жадува да бъде някакъв „инакомислещ“ и задължително да бъде човек на идеята. Даже още по-добре, да има и своя философия. Човекаът, посредством „собствената“ си философия, жадува да се извиси над другите. Но не като някакъв си диктатор, а като този, който им идва на помощ. Човекът иска преди всичко власт. Е, разбира се и други неща. А системата може да му продаде всичко това. Или по-точно, илюзията за това.

Системата ще преработи протеста и на изхода ще се появи нов „продукт“.

Феноменът на захранването на системата с протеста и какво се получава на изхода е описан в книгата на Джоузеф Хиз и Ендрю Потър „Бунта срещу продажбите“. Например някакъв човек се мъчи с изплащането на кредита си за покупката на „Форд Фокус“, изморен е да работи за изплащането на този кредит, измъчен е от това, че всеки ден стои в задръстването със същите такива Форд Фокуси и диша изгорелите им газове. И един ден той си казва: „Край, стига толкова, по дяволите!“. Той напуска работата си в офиса и започва да работи в заведение за бързо хранене, което е на една крачка от апартамента му и до работата си може да стигне с велосипед. За да придаде на постъпката си по-дълбок смисъл, той си създава оправдаваща го мирогледна концепция, че така не вреди на екологията, вече не е крайно звено във веригата от производството на ковчези на колела, че се е отказал от престижното потребление в полза на по-скромния начин на живот, а тези материални блага, които вече не използва, могат да бъдат преразпределени много по-справедливо между останалите, които се нуждаят от тях. Отначало този велосипедист е ентусиаст, единак. Малко по-късно около него се формира малка група от съмишленици. А след това желаещите да живеят по-скромен, но естествен и осмислен живот стават толкова, че

от осъществяването на желанията им системата може да изкара добри пари.

Тогава започва производството на велосипеди за тези, които са в „темата“. Разбира се, тогава цените им са несравнимо по-високи от един автомобил втора ръка. Или друг пример, някаква жена вече изнемогва да харчи и последните си пари за козметични процедури. Не може да следва новото модно червило, новия моден парфюм или новата формула на крем за лице, защото състезанието в този затворен кръг е изтощително и безкрайно. Но същевременно това не е така просто. Когато всички се състезават, е трудно да излезеш от групата. Но когато напусне групата с идея, с някаква алтернативна, каквато и да било идея, това е нещо друго. И тук жената веднага се хваща като удавник за сламка за аргумента, че за козметиката правят изпитания върху животни. По-рано това не ѝ е правило впечатление и не го е знаела, но сега изведнъж ѝ става много тъжно за животните. От друга страна, съвсем да се откаже да полага грижи за себе си също не върви. Околните ще си помислят за нея, че е някаква клошарка. И тогава тя започва да убеждава другите, че докато размазват върху лицата си хиляди долари, някъде в Африка умират от глад деца. И тогава някой по-предприемчив, отчитайки сантименталните настроения, пуска в производство „етична козметика“, при чиято продажба компанията обещава да заделя по три цента от всеки продукт, които да превежда например за лечение на децата, болни от рахит в Зимбабве. Естествено, новата козметика струва по-скъпо от старата, но да не я купуваш някак си вече не е удобно.

Едно е да пратиш по дяволите гигантите от фешън индустрията и съвсем друго да пренебрегнеш бедните деца и дивите животни.

Освен това всичките ти приятелки вече са в „тренда“ и се е оформила цяла група от „инакомислещи“. Попадайки в нова зависимост от потреблението (а по принцип, независимостта от потребление е невъзможна, защото това е нонсенс), при това от потребление с по-висок статус, хората започват да търсят обяснение и оправдание. Става ясно, че те не са изобщо против брандовете, а само против лошите марки, които манипулират съзнанието на едни и се възползват от уязвимото положение на други. Те са против тези марки, които експлоатират тщеславието на потребителите в развитите страни и бедността, и безизходицата в страните от третия свят. Излиза, че позицията на тези съзнателни хора е насочена срещу бедността и те като че ли са на страната на работника от фабриката в Малайзия или на експлоатирания миньор в Конго. Но, в действителност, ние нееднократно сме били свидетели на скандали, когато се оказва, че Индия, Малайзия и Бангладеш са не само производители на ширпотреба. Че там се шият на безценица дрехи за лимитираните колекции на скъпите европейски модни къщи, за които после европейските антиконсуматори се редят на опашка в магазините или ги поръчват онлайн.

Всеки, който се е интересувал истински, знае, че айфоните или другите скъпи смартфони се правят от същия материал, колтан (колумбо-танталит), от който се произвеждат и евтините китайски мобилни телефони. И че за добива на този минерал плащат на хората в мините по два долара за 16-часов работен ден. Известно е също така, че добивът на този минерал е токсичен и контролът върху добива му многократно е бил причина за войни в резултат, на които са загинали хиляди хора. След тези факти всички инициативи на транснационалните корпорации за подкрепа на екологията и цялата им благотворителност изглеждат като издевателство. И само нашите „антиконсуматори“ не желаят да вникнат в това и са страшно горди, когато успеят да си купят смартфон за 1500 долара, в който слагат „зелена карта“, с която да търсят магазини за органични продукти. А след това в тези магазини някакъв хипстер спори до прегракване с някоя нова разгорещена Грета, че все пак са за предпочитане пластмасовите опаковки, които се разлагат сто години, пред хартиените торбички, за чието производство се изсичат горите, или модните платнени чанти, за чието производство се използват милиони литра вода.

В същото време някъде в Сибир някаква баба Маня грижливо слага купения от магазина овес, моркови, лук и рибни глави в мрежичка на възрастта на хипстера и Грета взети заедно. След това баба Маня се връща със своите прости покупки в единствената стая в своя панелен апартамент, в който няма нито прахосмукачка-робот, нито, прости ни Господи, битова мелачка за полимери. А на тяхно място баба Маня има само една проскубана котка, прибрана от улицата, или от съжаление, или от самота. И не знае, дори и не се досеща баба Маня, че всъщност тя е истинският антиконсуматор, екоактивист и защитник на животните. И всичко това е така, по неволя. И от всички тези антиконсуматори, нито планетата, нито милионите несправедливо угнетени, уви, нямат никаква полза. Впрочем, както и от бодрите инициативи на младежите с прогресивни идеи.

Превод от руски: Никола Стефанов