Коронясване по време на епидемия

Гвоздеят на празничната неделна вечер трябваше да бъде репортажът от двора на министър – председателя. Но видът на вдигналия икона над главата и мрънкащ възрастен човек събуди предимно жалост и недоумение... Молитвата е нещо лично и тя не засяга чуждите хора. И как да не теглиш една кратка и изразителна благословия по адрес на подлизурковците, натрапили ни нелепата семейна сцена! А иначе така става, когато, за да начешеш самолюбието си, пускаш мисирки с микрофони у дома!

Тежко проклятие тегне над журналистите. Едно време за тях говореха, че са будната съвест на нацията, докато сега упражняващите занаята се борят с действителността. Те разполагат с мощни прожектори и другите необходими средства, за да осветят и най-тъмните ъгли на хамбара, в които патканите гризят остатъците от държавата... Ала силиците не стигат даже да се пресегнат към тях. И нищо чудно, че ти се доповръща, щом се замислиш за порядките, царящи тук – та нали за правилността им и морала следят трупобройци! Бедните, неспособни са да зададат поне един внятен въпрос на среднощните пресконференции, заменили народовластието!

Приемаш ли безкритично лошото и неправилното, опиташ ли да ги представиш за нещо нормално, значи ти си съучастник... Даже си по-лош от заграбилите властта, защото сееш безнадеждност.

С ръждясалия пирон, с който разнообразиха новинарската емисия, журналята и техните чорбаджии може да приковат към стената своите дипломи ведно с надписа: «Тук умряха съвестта и мечтата за чиста република».