Кой беше Тито: герой или злодей

Цяло поколение от хора в бивша Югославия помни тази дата. Повечето от по-възрастните там могат и до днес да кажат къде точно са се намирали, когато на 4 май 1980 година един партиен функционер с посърнала физиономия съобщи по телевизията, че Тито е умрял.

В този неделен ден футболният отбор на „Хайдук“ от Сплит играеше на своя стадион срещу „Цървена звезда“ от Белград. В 41-та минута на мача новината беше оповестена по високоговорителите на стадиона. Десетки хиляди запалянковци избухнаха в сълзи, един от играчите припадна. И 50 000 гърла спонтанно запяха песента: „Кълнем ти се, другарю Тито, от твоя път не ще се отклоним.“

Прикрита носталгия по Тито

Четирийсет години по-късно в царството на покойния се е надигнала една предпазлива, но въпреки това очевидна „титосталгия“, както я нарече словенската културоложка Митя Великоня. В магазинчетата за сувенири и по битпазарите може да се усети трайната привързаност към Тито. Един крайпътен комплекс на сръбска автомагистрала е обзаведен почти като параклис с икони на покойника.

Портрети на маршала в неговата легендарна бяла униформа висят дори из модните барове. Ала най-убедителното доказателство за актуалността на Тито са допитванията до общественото мнение и възхвалите на покойния държавен и партиен ръководител, които се леят сред развеселени компании по кръчмите.

Но в официалната „култура на паметта“ сякаш няма никакво място за „Стария“, както с уважение наричаха Тито приживе. И нито една от седемте държави, на които се разпадна Югославия, не е намерила убедителен разказ за житейското дело на Йосип Броз Тито.

В родната му Хърватия споменът за партизанския командир и държавника Тито е изключително противоречив. Неговото родно място на хърватско-словенската граница чак до 90-те години на миналия век беше мемориал на партизанската борба, после обаче го превърнаха в нещо като деполитизиран селски музей, но поклонниците продължиха да се стичат. Доста години след разпадането на Югославия, под управлението на социалдемократите, площадът пред Националния театър в Загреб продължи да носи името „Маршал Тито“. Едва през 2017 година дясното мнозинство в Градския съвет го преименува в „Площад на Република Хърватия“. В Риека обаче все още си има площад на името на Тито.

За управляващата партия „Хърватска демократична общност“ маршалът си остава низвергната личност. Партията предпочита да припомня не за Тито, а за неговите жертви. Независимо от това основателят на партията Франьо Туджман непоколебимо подражаваше на лидерския стил на Тито чак до най-дребните детайли от униформата му. На въпроса обаче кой е най-великият хърватин на всички времена, анкетираните хървати трайно поставят Тито на първо място - пред Туджман.

Авторитетът на маршала досега си остава почти непокътнат в Босна и Херцеговина и в Северна Македония. След разпадането на Югославия тези две страни без особено желание придобиха независимост. В Сараево най-големият булевард все още носи името на Тито, а в Скопие има дори негов паметник. Подобно на Хърватия, и Словения е разделена по въпроса, макар че образът на Тито там е по-скоро положителен. В Косово, където средната възраст на населението е доста по-ниска, югославското минало сякаш е почти забравено. По-възрастните обаче все още тачат маршала, който даде на провинцията автономия въпреки сръбската съпротива и се погрижи за икономическото подпомагане на бедния тогава регион.

Легендата Тито

В Сърбия отношението към Тито е доста предпазливо, дори свенливо. Слободан Милошевич, силният човек на 90-те години на миналия век, изцяло загърби Титовото наследство, тихомълком оттегли почетния караул от гроба му и лиши неговата вдовица от пенсия. За крайните сръбски националисти хърватинът Тито е обект на омраза. Те са убедени, че по време на управлението си Тито умишлено е потискал Сърбия за сметка на останалите югославски народности. В същото време мнозинството сърби тъгуват по разпадналата се Югославия, тъй че нейният дългогодишен вожд все още има много привърженици. За посмъртната популярност на Тито важна роля играе и фактът, че нито една от постюгославските републики няма тежестта, която имаше някогашна Югославия - както за самите хора, така и за външния свят.

Тито беше символ на националното самочувствие на Югославия, което след смъртта му се стопи. Още по време на Втората световна война той беше жива легенда - бунтовник, чийто лик и истинско име никой не знаеше, предтеча на Че Гевара. Хората от всички югославски националности се гордееха с Вожда, който кръстосваше световните океани със собствената си яхта, другаруваше си с Вили Бранд, с Неру, Насър и Сукарно, свиреше на пиано пред английската кралица Елизабет Втора, а на погребението му се стекоха лидерите на целия свят. След Тито Югославия тръгна надолу. Добрите времена от 60-те и 70-те години на 20 век никога повече не се повториха.

Заслуги и престъпления

И на историците никак не им е лесно с Тито. В повечето случаи оценките им са противоречиви. Сред заслугите му всички посочват прекратяването на отношенията със Сталин през 1948, ангажиментът му за Движението на необвързаните страни и за Третия свят, както и относителната либералност на режима му. От другата страна на везните попадат масовите убийства след края на Втората световна война и концлагерът на остров Голи оток, където в началото изпращат верните на СССР Титови противници, а после всевъзможни политически дисиденти.

Оценката за Тито се натъква на един главен проблем: от неговото дело не остана нищо. Той не се погрижи за наследството си, а разпадането на Югославия започна веднага след смъртта му. Тъй че колкото и да го тачат мнозина, Йосип Броз Тито днес вече не предлага никакъв ориентир за бъдещето.

Източник: Deutsche Welle