Милен Иванов пред ФАКТИ: Орбан и Вучич тестват границите на възможното с военния съюз

Какво можем да очакваме от НАТО, след като САЩ на Доналд Тръмп се отказа да пази Европа. Унгария и Сърбия обявиха, че правят военен съюз. Какво може да се случи на балканите… Пред ФАКТИ говори доц . Милен Иванов, бивш зам.-ректор на академията на МВР.

- Г-н Иванов, встъпването на американския президент Доналд Тръмп в длъжност разбърка доста световния ред, а НАТО вече не е това НАТО, което бе в края на миналата година. Колко е силно НАТО днес?
- Наистина, встъпването на Доналд Тръмп във властта – независимо дали формално или де факто – има значително отражение върху глобалния ред, включително и върху състоянието и ролята на НАТО. Алиансът преминава през съществена трансформация, която може да се разглежда както като криза на идентичността, така и като преосмисляне на геополитическата функция на НАТО в един променящ се свят.

Силата на НАТО днес може да се анализира в няколко измерения:
НАТО все още притежава най-мощния военен потенциал в света, воден от армията на САЩ – включително:
-- около 1 милион активни военни само в САЩ
-- над 3,5 милиона души под знамената на НАТО общо
-- най-модерната авиация и флот, включително ядрено оръжие, разположено в няколко държави (САЩ, Франция, Великобритания).

Но в сферата на политическа и стратегическа кохезия НАТО е по-слабо от преди, защото:
-- Франция и Германия все по-често се дистанцират от САЩ по стратегически теми
-- Турция играе все по-двусмислена роля – член на НАТО, но с тясно сътрудничество с Русия и независими операции в Сирия и Кавказ
-- Унгария и Словакия поставят под въпрос идеологическата хомогенност на Алианса
-- Влиянието на Тръмп върху САЩ доведе до по-голям изолационизъм и поставяне на националния интерес над колективната сигурност
-- НАТО вече не е безспорният гарант на западния ред, както беше през Студената война или дори през 90-те. Украинската криза и войната с Русия подчертаха зависимостта на Източна Европа от САЩ, но също така и липсата на политическа воля за директна конфронтация, което е и съвсем логично
Китай става все по-важна тема, но членовете на Алианса имат разнопосочни позиции спрямо Пекин
-- НАТО днес е военен гигант, но стратегически колос на глинени крака. Военно – силата му е огромна
-- Политически съюзът е разклатен, идеологически фрагментиран и стратегически объркан
Рязката промяна на ритъма на времето и политиката показаха, че този съюз не е способен или не иска бързо да се адаптира спрямо новите реалности

- Член 5, който гарантира защита от Алианса, ако страна от пакта бъде нападната, важи ли със същата сила и днес?
- Член 5 от Северноатлантическия договор е сърцето на НАТО – прочутият принцип: „атака срещу един е атака срещу всички“. Но, както се казва, в реалната политика - договорите са толкова силни, колкото е волята да бъдат спазени.

Какво казва Член 5 (буквално): „Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях... ще се счита за нападение срещу всички тях... и всяка от тях ще предприеме такава действия, каквито сметне за необходими, включително употреба на въоръжена сила..."

Трябва да отбележим, че не се казва, че автоматично ще има военен отговор – решението е оставено на всяка страна според нейните възможности и вътрешна политика.
Какво ще се случи на практика, ако Член 5 трябва да бъде активиран днес? Ще има политическо обсъждане (не автоматизъм), тъй като активирането на член 5 изисква консенсус в Северноатлантическия съвет (всички членове), но всяка държава решава поотделно какво точно ще направи – от военна помощ, до доставки на гориво, логистика, хуманитарна помощ.
Терористичните атаки от 11 септември 2001 г. са единственият случай, в който Член 5 е активиран. Отговорът беше символичен: няколко съюзници помогнаха със самолетно патрулиране и подкрепа на САЩ в Афганистан – но реалната война водеше Вашингтон. Днес дори вътрешно в САЩ, Тръмп вече неведнъж е заявявал, че няма да защитава държави, които „не си плащат“, което поставя под въпрос автоматизма на американския отговор.

- Какво значи това за България?
- На хартия – защитена. На практика – трябва да разчита повече на регионални съюзи и собствена отбрана. Все по-важно е да има добри двустранни отношения със САЩ и да е активен участник в общата отбрана, за да не бъде пренебрегната.

- Америка обяви, че няма да пази Европа, която не си плаща. В този смисъл беше ли разглезена Европа, защото САЩ я пази, и в последните 20-25 години страните инвестираха много малко в армиите си?
- Това е централният геополитически разлом, който сега излиза на повърхността и Тръмп просто го назова гласно, което преди беше политическо табу. Да, Европа беше разглезена – исторически, икономически и военно. След Втората световна война САЩ поемат ролята на гарант на сигурността в Западна Европа чрез НАТО, което гарантира бази, ядрени чадъри, военни бюджети. Това позволява на Западна Европа да се концентрира върху икономически растеж, социална държава и културно самочувствие. След Студената война (особено след 1991 г.) Европа драматично намали разходите за отбрана, като разчиташе на САЩ за всичко – от ядрена защита до шпионски сателити. Войните в Ирак и Афганистан бяха водени от Америка, с "европейско присъствие за приличие".
Тръмп разкри нещо, което дълго време беше истина, но се прикриваше: „Защо Америка трябва да умира за страни, които не плащат и често дори не ни уважават?“
Тази реторика е груба, но изразява умората на САЩ да плащат сметката и желанието да прехвърлят отговорност обратно към Европа.
Европа е уязвима днес, защото няма единна армия (тя и не може да има, защото това пряко ще застраши националния суверинитет на държавите-членки), няма бърза реакция без САЩ, зависи от американски технологии (включително сателити, разузнаване, комуникации), а политическите елити са свикнали да живеят под "американски чадър", докато се представят за морални суперсили. Европа е на кръстопът да създаде самостоятелен отбранителен капацитет (напр. обща армия, координирана индустрия) или да остане зависима от Америка – но с по-висока цена и по-малко гаранции. Разглезването доведе до стратегическа уязвимост. Европа живееше в свят, където историята бе приключила. Сега тя се завръща – с война, граници, армия и студена реалност.

- На този фон виждаме формирането на военни съюзи на Балканите. Сърбия и Унгария – от една страна, а от друга Хърватия, Косово и Албания. Защо се стигна до това? Какво ни показва формирането на тези два военни съюза?
- Балканската геополитика отново се активира – този път като отражение на глобалните трусове. Виждаме формиране на блокове по историческа, религиозна и стратегическа линия, но все още не говорим за реални съюзи, а за тестове. Проверка. Маневриране. До това се стигна поради разклащането на световния ред. САЩ вече не са стабилен гарант, особено при Тръмп 2.0. ЕС е институционално парализиран, а военна сила на Брюксел няма. НАТО е в двоен вакуум – стратегически (неясно за какво е) и политически (вътрешни разломи). В такъв свят държавите започват да мислят като в 19 век – с реална политика, а не с декларации.
Декларираните намерения на Сърбия и Унгария са по-скоро стратегически флирт.

Орбан и Вучич тестват границите на възможното с военния съюз.

И двете страни поддържат силни връзки с Русия, особено Сърбия, не се чувстват сигурни в НАТО или ЕС и търсят стратегическа автономия, чрез нов тип балкански съюз. Това е политико-военен сигнал, не реален пакт. Хърватия, Албания, Косово са подкрепяни директно от САЩ, а сега и от Франция и Великобритания и търсят да затвърдят прозападната си ориентация. Косово и Албания играят на етническо обединение, Хърватия като католически стълб и антисръбска сила. Но това също не е формализиран съюз, а сфера на влияние, свързана с НАТО/САЩ – но в контекста на все по-голямата автономност. Това все още не са реални съюзи, а тестване на реакциите на великите сили: Ще реагира ли Русия? Ще даде ли САЩ зелена светлина? Какво ще направи Турция? Къде ще застане България?
Всичко това е поле за разузнаване на стратегически нагласи, а не за водене на война все още.

- Какво означава това за България?
- Налага се мислене за свят пост-НАТО, пост-ЕС. Не защото членството отпада утре, а защото гаранциите вече не важат автоматично. При един истински конфликт (например Сърбия и Косово), няма гаранция, че НАТО ще действа, ЕС ще бъде парализиран, а интересите на великите сили – разнопосочни. В този контекст България трябва да има своя игра, ясна отбранителна концепция, регионални баланси (добри отношения и с Белград, и с Атина, и с Букурещ) и стратегическа гъвкавост, вместо сляпо подчинение на западните столици. Такива са правилата на играта днес! В новия свят няма вече „вечно правилни“, няма „запад=добро, изток=лошо“. Има интереси, военни способности, и решителност.
България трябва да наблюдава какво се формира около нея, да не чака покровители отвън и да възстанови своята армия, стратегическа култура и дипломатическо влияние.

- Каква заплаха има на Балканите, за да започнат страните да правят военни съюзи?
- Много добър въпрос – и особено навременен, защото ако видим балканските реалности през очите на военните и стратегическите елити, ще разберем, че тук не става дума за въображаеми заплахи, а за натрупващи се рискове, които в новия световен хаос може да се активират бързо и неочаквано. Основните генератори на несигурност са няколко. Неразрешеният косовски въпрос. Сърбия не признава Косово, а Косово усилва армията си с помощта на САЩ и Турция. Сръбският север на Косово е постоянна зона на напрежение. При международен вакуум (например отслабване на НАТО) всяка провокация може да доведе до сблъсък, който може да доведе до локална война, въвличане на Албания, евентуално дестабилизация на Босна. Съперничество Сърбия–Хърватия. Съществува историческа вражда, прикрита, но никога забравена.

Сърбия вижда Хърватия като „американска марионетка“, а Хърватия вижда Сърбия като „малка Русия“.

И двете имат относително модерни армии и се въоръжават активно. Босна и Херцеговина – замразен конфликт. Република Сръбска (Милорад Додик) открито говори за отделяне от мюсюлманската и хърватската части, които са по-близо до Запада. Ако Косово ескалира, Босна може да избухне отново, което значи нова гражданска война под повърхността на международни структури. Ролята на Турция. Турция има силно влияние в Босна, Косово и Албания – религиозно, културно и военно. Ако Анкара реши да действа активно, може да промени баланса в региона и до превръщане на Балканите в зона на влияние между Турция и Русия (отново).
Русия и проксита. Сърбия е традиционен съюзник на Русия и тя непрекъснато играе картата с „братството“ със сърбите, включително чрез хибридни средства. При криза в Украйна или Кавказ, Русия може да „активира“ Балканите, за да отклони вниманието на НАТО. Загуба на американския контрол. През последните 20 години САЩ държаха балканската карта в ръцете си. Днес, при изтегляне или фокус върху Азия, празнината бързо ще се запълни – от Турция, Русия или дори Китай.
Балканите не се готвят за война, но се готвят за свят без арбитър. И в този свят нерешените конфликти (Косово, Босна) отново стават активни, а съюзите, които виждаме, са опити за превантивна сигурност и позициониране.

- И къде сме ние в тази схема. Изобщо България има ли ясна позиция как може да се пази?
- Много дълбоки и абсолютно основателни въпроси. Всъщност, в тях се съдържа голяма част от диагнозата на съвременното българско безсилие. Защото в този момент от историята, когато Балканите се пренареждат, България не просто отсъства – тя дори не присъства в мислите на великите сили. И още по-тежко: не присъства в собствената си стратегическа представа за себе си. България стои встрани, в позиция на пасивен наблюдател, прикован в институционално малодушие и вътрешна нестабилност. Нямаме собствена балканска доктрина. Нямаме стратегия спрямо Сърбия, Македония и Албания. Имаме външна политика, която се движи според указанията от Брюксел и Вашингтон, без ясно изразени български интереси. В най-добрия случай – реактивна дипломация, в най-лошия – пълно мълчание. Нямаме ясна идея как се пазим и това е най-голямата ни стратегическа слабост. Армията е под минималните оперативни възможности. Военното и „цивилното“ разузнаване са с ограничен капацитет и под постоянен политически натиск. Граничният контрол е частично аутсорснат (вкл. към FRONTEX), а отбранителното планиране е формално. Няма разработени сценарии за бежанска вълна от Косово/Босна, за конфронтация между Сърбия и НАТО, за турско-албанско военнополитическо сближаване или за сръбско-унгарски алианс. Или поне няма публична информация за такава дейност. България има потенциал да използва „мека сила“, но той е напълно неглижиран.
В този аспект България би могла да използва:
- Културна дипломация (език, православие, образование)
- Икономически проекти (енергетика, инфраструктура)
- Исторически аргументи и общности зад граница (особено в Северна Македония)
- София като посредник – неутрална зона за балкански диалог
Но няма институция, воля или координация, която да направи това реалност. В такива преломни моменти държавата трябва да има способности за тайни и явни преговори. Но ние явни провеждаме само едва-едва, и то при натиск. Тайни – почти никакви, защото дипломатическият корпус е обезкръвен, службите за сигурност нямат политическо покритие, а в последните десетилетия българската дипломация не създаде силни двустранни балкански канали. За разлика от нас Унгария и Сърбия имат стратегически канали и тайни споразумения, Албания и Косово действат координирано с Турция и САЩ, а Гърция и Румъния имат исторически връзки и тиха дипломация.

- Какво, според вас, е логично да се направи?
- Изграждане на балканска доктрина – национална, надпартийна, стратегическа. Възстановяване на армията и разузнаването – не само като защита, а и като дипломатически инструмент. Активна културна и образователна политика в Северна Македония, Албания и Босна – "мека сила". Създаване на регионални инициативи с Гърция и Румъния – като балансьор между западната и източната ос на Балканите. Обучение и активиране на ново поколение дипломати и анализатори, които мислят геополитически.