Протестите в САЩ: Безсилието на една велика сила

Тъмнокожите в САЩ протестирали, защото се чувствали като граждани "втора класа". Не, те не само се чувстват така, те наистина са! САЩ си остават безсилни и безпомощни пред ежедневния расизъм.

Бунтът е езикът на онези, които остават нечути. Преди повече от половин век Мартин Лутър Кинг обясняваше какво кара чернокожите в САЩ да излизат на протест. Стряскащо е да се види колко малко се е променило до наши дни. И днес хиляди отново протестират срещу расизма и полицейския произвол. И днес те нямат почти никаква надежда, че нещо в ежедневието им ще се промени.

Те и занапред ще са откъснати от благоденствието в американското общество, ще продължат да изкарват по-малко пари от белите, ще изпращат децата си в по-лоши училища, ще живеят по-кратко и ще се озовават по-бързо и за по-дълго време зад решетките - само защото са тъмнокожи. Един коментатор написа, че тъмнокожите в редица американски градове протестирали, защото се чувствали като граждани “втора класа”. Не, те не само се чувстват така, те наистина са!

Липсва контрол над местната власт

Пред закона всички са равни. Може и да е така, но само на хартия. В действителност американските полицаи спират за проверка граждани, които не са извършили нищо престъпно - само въз основа на външния им вид.

И макар че органите на реда нерядко допускат фатални грешки, както в случая с убийството на Джордж Флойд, те често отричат и се опитват да ги потулят, най-вече в съучастие с местните прокуратури, което влошава нещата още повече.

В Съединените щати липсва независим функциониращ контрол над местната власт. В твърде много полицейски коли се возят правонарушители, които се представят за пазители на закона. Техните правонарушения обаче се толерират от твърде много бели американци. Мартин Лутър Кинг беше казал навремето по адрес на бялото мнозинство в САЩ:

"Който приема злото, без да му се противопостави, се превръща в негов съучастник"

Да се противопоставиш на злото обаче не е достатъчно, то трябва да бъде спряно. Първият цветнокож президент на САЩ - Барак Обама - направи опит, но той се оказа в крайна сметка неуспешен. По време на неговото управление един полицай във Фъргюсън застреля с осем патрона невъоръжения Майкъл Браун, което предизвика безредици в цялата страна. Пак по времето на Обама, от полицейски служител бе удушен чернокожият нюйоркчанин Ерик Гарнър, който стенел: "Не мога да дишам, не мога да дишам" – точно същите думи, които казвал и Джордж Флойд преди да издъхне, докато полицаят затискал врата му в продължение на девет дълги минути.

Безсилие пред ежедневния расизъм

Американските президенти може и да командват най-мощната армия в света, но са безсилни срещу ежедневния расизъм. Те, разбира се, са длъжни да осъждат неправдата и да демонстрират съчувствие към жертвите на полицейски произвол - дори и само за да не разпалват допълнително гнева и емоциите. Но президентът Тръмп, както можеше и да се очаква, се провали дори и в това. Колко съчувствие показа? Колкото на метеорит, паднал върху някоя цветна ливада. Единственото, което го интересува сега, е да бъде преизбран. Затова и се опитва с войнствена реторика да набере точки сред белите избиратели.

Случаят на Джордж Флойд, за съжаление, не е изключение. Има хиляди подобни инциденти. Предразсъдъците спрямо тъмнокожите са разпространени не само сред полицаи, прокурори и съдии, но и сред учители и работодатели. Именно срещу този ежедневен расизъм са насочени сегашните протести. От години правозащитниците искат да се въведе по-добро обучение за американските полицаи. От десетилетия те апелират за независим контрол над работата на полицията и прокуратурата, както и за по-рестриктивни оръжейни закони. Но напредъкът е нищожен.

И все пак. Колкото и разбиране да проявяваме към сегашните протести, трябва да е ясно, че насилието винаги води до задънена улица. Никой няма право да го защитава или дори адмирира. Защото това насилие само втвърдява предразсъдъците срещу чернокожите. Какво тогава? Марин Лутър Кинг се е уповавал в "безграничната надежда", която, според него, не бива да се губи никога. За семейството на Джордж Флойд обаче тя е твърде слаба утеха.