Въпросът не е защо Америка отново въстана, а защо България не въстава

Във вторник вечер едно от протестните шествия мина под прозорците ни на „Медисън авеню“, а в събота следобед се смесихме за минута с протестиращите на „Кълъмбъс съркъл“. Повечето бяха бели, образовани на вид млади момчета и момичета. Те са същите, които протестираха през януари 2017 г. във Вашингтон срещу инаугурацията на Тръмп. Моите две деца бяха тогава сред тях. Синът ми, банкер, в сряда вечерта ми каза, че отива на протест близо до тях, пред кметската резиденция „Грейси маншън“. Изпрати ми видео. 

Сигурен съм, че почти всички протестиращи, които видях, са били на митинга на Бърни през април 2016 г. на Уошингтън скуеър, на който и аз трих лакти с десетки хиляди ентусиазирани съмишленици. Освен които са били тогава деца. 

Каква е ролята на погромаджиите в протестите? Изцяло негативна. Това са черни гангстери – момчета и момичета до 20-годишна възраст без идеология, които е възползват от безредието да полудуват и отмъкнат нещо. Запалителните лозунги за смърт на белите, които виждаме по снимки в социалните медии, са провокация. 

За разлика от безредиците в Шарлътсвил в 2017 г. сега нямаме на сцената десните екстремисти, нито тяхната Немезида – „антифа“. Твърденията, че „антифа“ стояла зад погромите на магазини, са лъжа – както показа разследване на ФБР. По-долу съм цитирал и коментара си от 2017 г. за лявото политическо насилие в Америка, но този път то сякаш не играе важна роля. 

Погромите, съпътстващи протестите, са изгодни само за статуквото. Изплашените от шайките грабители граждани лесно ще забравят справедливия характер на протеста и ще закопнеят за твърдата ръка. Така Рейгън като губернатор на Калифорния по време на студентските бунтове от 1968 г. спечели бърза популярност, като разгони плашещите народа млади радикали и си отвори пътя към Белия дом.  

Разбира се, полицейската бруталност срещу черните американци си е реален проблем сам по себе си, но зад него изправя снага по-дълбокият и по-драматичен проблем за терминалната криза на глобализирания псевдолиберален капитализъм. 

Протестите, които преди две десетилетия ни изглеждаха – в лицето на тогавашните антиглобалисти на срещите на Г-8, проява на ретрограден инат на губещите от глобализацията съсловия – днес все повече изглеждат като перманентно структурно състояние на къснокапиталистическото общество. 

Жълтите жилетки рушиха и палиха Париж и другите големи градове всяка събота в продължение на 15 месеца – и само карантината ги замрази временно. Едва що карантината поотпусна клещи и пламна Ню Йорк. Тези два града са вестители на бъдещето на западния свят от векове. Примерът им често е заразителен. 

Наскоро преди протестите в Ню Йорк с моите шестокласници в българското ни училище четохме от „Клетниците“ на Юго (1862) във връзка с „Братчетата на Гаврош“ от Смирненски. Макар да  прелиствахме само страниците за Гаврош, сред тях ни попадна следният интересен пасаж (превод Лилия Сталева):

     „От какво се заражда въстанието? От нищо и от всичко. От постепенно натрупване на електричество, от блуждаеща сила, от случаен повей. Повей, който облъхна по пътя си мислещи глави, бленуващи мозъци, страдащи души, крещяща нищета и ги отнася със себе си.

     Накъде?

     Пряко обществения строй, пряко съществуващите закони, пряко безочливото благоденствие на другите.

     Превърналите се в озлобление възторзи, накипялото негодувание, благородното младежко дръзновение, жаждата за промяна в обществения порядък, споменът за претърпените огорчения, несбъднатите мечти, надеждата, че в крушението ще се намери изход – ето ви съставните елементи на метежа.

     Всеки, който носи в душата си таен бунт срещу каквато и да е неправда на обществото, живота или съдбата, е сроден с метежа и щом той се развихри, се оставя да бъде увлечен от него.

     Метежът прилича на циклон в социалната атмосфера, който възниква внезапно при дадени температурни условия. Сграбчи ли някого, метежът му придава невероятна мощ. Той влива в първия срещнат силата на събитията. Превръща всичко в снаряд. Павето става ядро, а работникът – генерал.

     Метежът затваря дюкянчетата, спира търговията, ускорява разоряването на много частни собственици. Изчислено е, че тридневен метеж струва сто и двадесет милиона...

     Метежите озаряват най-своеобразните черти на характера на парижанина – благородство, самоотверженост, бурна жизнерадост. По време на тях ще видите неустрашимите студенти, непоколебимата национална гвардия, постове от малчугани, презрение към смъртта у всеки минувач. Бойците имат една и съща закалка, различават се само по възраст. Метежите възпитават народа в мъжество.“

Едно от големите прегрешения на псевдолибералния глобализиран капитализъм бе, че накара хората да забравят историята. Утопията на Вашингтонския консенсус и Брюксел с уж стичащите се надолу (trickle down economy) от трапезата на корпорациите благини в паничките на средната класа и бедните не предполагаше мащабни социални катаклизми. 

Но не минаха и трийсет години от „победата“ на псевдолибералния глобализиран капитализъм и „края на историята“ – и историята се завърна с пълен блясък. 

Днешните протести в Америка може да изглеждат плашещи на телевизора, но всъщност са зефирен полъх в сравнение с това, което ни очаква в близко бъдеще, ако управляващите елити продължават яростно да се съпротивяват на социалистическата алтернатива, вече желана от мнозинството американци. 

Въпросът обаче е: защо България не въстава? 

Америка въстана за пореден път заради убийството на черен гражданин от бял полицай. Нещо, което се случва тук всеки осем часа – и поне половината пъти е непредизвикано с нищо. Огромното мнозинство американци безрезервно осъдиха убийството. Избликна справедливо морално негодувание. И никой не се противопостави открито. Осъждат вандализма, но и протестиращите го осъждат. 

В същото време в България ни поднесоха на тепсия документални свидетелства за многомилионни подкупи, плащани на финансовия министър по искане на премиера. Нещо, което не се случва всеки ден! Всички българи са убедени, че това е истина, и че то е само върхът на айсберга на корупцията и мафиотщината на режима на ГЕРБ. Кьовеши щяла да се заинтересува. 

Но България не въстава. Прокуратурата нехае. Премиерът първо побягна чак в Рилския манастир, но още на другите ден се окопити, даде указания – и се посипа пудрата на придворните бръснари: „85% от българите не вярват на Божков“, „И какво от това?“, „Мая Манолова е човек на Божков“... 

Мой добър приятел от форумите, десен по убеждения музикант, смята, че тъй като Черепът не е Левски (националният ни герой), значи свидетелствата му нямат тежест, а и важи железният принцип „кой ако не той“. Борисов ни е едничък... инак – Корнела и Мая са зейнали да ни глътнат. 

В България носят от девет кладенеца вода да докажат, че протестиращите в САЩ са вандали, че жертвата Флойд бил криминално проявен, наркоман, рапър, че полицаят има лични сметки с него, че е намесен Сорос с рептилите, че Америка се разпада, това е гражданска война и пр. 

Сините колеги си кривят душите как в Америка протестирали паразити, хулигани и „катили“ (thugs), а техните протестиращи (по команда отгоре) на жълтите павета от 2013 г. не чупели. Как расовият проблем в САЩ щял да се реши с пазарни мерки по препоръка на института Катон (Cato Institute, десен либератариански тинк танк). 

Всъщност сините вандали в София в 2013 г. беснееха и рушаха според възможностите си по същия начин, но нямаха насреща си американската  полиция. „Пазарните мерки“ по расовия проблем (премахване на минималната заплата, съкращаване на социалните програми, вкл. за жилища, купони за храна и здравеопазване) биха превърнали големите американски градове във филиали на Совето (в старата Южна Африка). 

Левите колеги пък не пропускат дежурно да прокобят края на долара и американската империя на злото. Те тайно харесват черните, когато палят полицейски коли в Америка, но не и когато се опитват да се спасят в Европа от войната и хаоса в своите страни, за които най-съществен принос има Западът.

Говори се всичко, освен единствено важното – какъв пример ни дава бунтовна Америка? 

Какво е нужно на България, за да въстане? Юго го казва: „споменът за претърпените огорчения, несбъднатите мечти, накипялото негодувание от безочливото благоденствие на другите, жаждата за промяна в обществения порядък, надеждата, че в крушението ще се намери изход“... налице ли е това у нас? Мисля, че да! 

Но по-нататък: „благородното младежко дръзновение... благородство, самоотверженост, бурна жизнерадост... неустрашимите студенти... възпитават в народа мъжество.“ 

Тези черти на парижанина и нюйоркчанина, за съжаление, още предстои да се формират у нас сред младото образовано градско население. Това са именно градски черти, формирани векове наред под въздействието и на волнодумието на високата култура. Не случайно средновековният Париж имал три части – Сите (островът), Градът и Университетът. Още в XV век в Университета имало към петдесет колежа. Това не може лесно да се имитира. Но все пак виждаме в съседство Атинската политехника, истанбулския парк „Гези“. Имаме също и Ботевия „Смешен плач“. 

И у нас трябва да се опита. 

Коментарът на Валентин Хаджийски е публикуван в Гласове