После

Разбираемо е, че вечерното викане пред пустите сгради не щѐ впечатли обитателите им. Ние с тях сме твърде различни, за да се разберем с добро. Онези виждат в нас не българи, нито даже индивиди, а множество от статистически единици с калкулирана ценност за бюджета. За нас те са негодници. Това разделение отразява донякъде случващото се в Европейския съюз - там също срастването на едрия капитал с политиката увеличава класовото разслоение и предвещава установяването на съвременен феодализъм. В повечето случаи уличните вълнения са нужни само за легитимиране на действията на задкулисните играчи. Така че вероятно в момента ние изпълняваме ролята на хо̀ра в старогръцка драма, който прокобва рой тегла. Мисля, че ако организаторите наистина желаеха промяна, нямаше да допуснат десетките хиляди да бездействат на площада.

Тик – так, тик – так... Бързо изтича нашето време, то играе за онези, дето ни купиха и продадоха. Размърдаха се стари и млади номенклатурчици – усетиха, безродниците, че пак може да се доберат до оглозганите кокалаци на държавата и им потекоха лигите. Станишев и червените милионери заговориха за избори. Христоивановчетата от «Дай, България» демонстрираха готовност пак да се продадат на ГЕРБ. Даже Симеончо изви гласец от казиното в Мадрид. Те и много други ще опитат да се качат на нашите глави, да ни обуздаят. И ще успеят... Освен ако не поемем инициативата в свои ръце.

Мафията се громи не с дюдюкания и спазване на правилата, установени от нея, а с извънредни мерки в законодателството, правоприлагането, управлението на държавата и икономиката.

Сега няма значение дали ония ни предлагат предсрочен или редовен вот, защото провеждането му единствено би потвърдило привилегията на бандитите да владеят народа и земята. В парламента ще влязат представители на седем – осем партии, подкрепяни от родни богаташи и чужди посолства. Ще се съставят познатите безпринципни коалиции. И нашето жалко съществуване ще продължи.

След седмица веселие по улиците не стана ясно как ще я караме по-нататък. Организаторите на протеста не предлагат нищо друго освен приказки на едро. Целите, обединили множеството, са привлекателни, но неясни. Оставка на правителството – добре, но ще има ли съд за извършените престъпления? Ще се отменят ли решенията, приети от неадекватните висши чиновници през последните десетилетия? Какво именно ще решава Великото Народно събрание и кои ще са депутатите в него?

Електронното гласуване пък не бива да се предлага като цяр за подсилване на демокрацията... В момента губим последните остатъци от независимостта. Хазната е пуста, а промишлеността – разрушена. Всеки град, квартал и село се контролират от номенклатура, подхранвана от криминалните групировки. По определение у нас не може да съществува народовластие, защото огромна част от населението е бедно и живее в подчинение на няколко богаташки семейства. Отделно, че страната е контролирана от чужди сили. Изобщо, свободата да гласуваме с компютъра за внука на някой крадльо или червен барон няма да ни помогне.

Който искрено радее за промени, трябва да има предвид, че първо е нужно да се разруши из основи уродливата система, да се изрине боклукът и чак после да строи новият живот с нормални обществено – икономически отношения. Ала ще се намерят ли такива умни и отчаяни глави? И готово ли е мнозинството от нас за подобно нещо? Не знам...

Според мен викането заради самото викане си е губивреме. Все още нещата зависят от нас, но без план за бъдещето и без решителни действия за неговото изпълнение, ние ще се уморим. А после... Те ще ни уморят.

Автор: Николай Николов