Върви шоп с торба с мишки и я раздрусва

Напъна се планината и роди...

Това е най-кратката оценка за реализираните грандиозни намерения на прословутите двама големи, чиито оставки искат протестиращите от вече две седмици.

На 14 юли главният прокурор Иван Гешев триумфално обяви в социалните медии, че още същия ден ще покаже, че никой не е над закона. След което неговата заместничка оповести пред журналисти телефонни разговори на укриващия се от закона хазартен бос Васил Божков с един журналист (Огнян Стефанов) и един депутат от опозицията (Александър Паунов от КПБ).

Ефектът беше не само комичен, а и продемонстрира пълното безсилие на прокуратурата. Защото като изключим Васил Божков, откраднал от бюджета 700 млн. лв. с пасивното или активното съдействие на правителството, преди да стане обвиняем, то нима на другите двама им бяха повдигнати обвинения?

Не, очевидно защото няма как и защо – да се организират обществени протести за щастие все още не е престъпно действие.

Е, за какво доказателство, че никой не е над закона може да става дума? За никакво. Заканите си останаха празни думи, с каквито г-н главният прокурор залива обществото още от встъпването си в длъжност.

Вчера премиерът Бойко Борисов повтори упражнението.

На 16 юли той се отказа да внася за гласуване в парламента трите оставки на министри, които обществото разпознавало като свързани с Делян Пеевски (на финансите Владислав Горанов, на МВР Младен Маринов и на икономиката Емил Караниколов).

Но същевременно тържествено обеща, че след като бъде отхвърлен вотът на недоверие за корупция на БСП, управляващата коалиция ще покаже, че чува недоволството като направи огромни промени в правителството. И изпълни обещанието си.

Но как? По примера на главния прокурор голямото обещание беше последвано от мизерно, да не кажа комично действие. Защото само така може да се нарече замяната на министър със заместник-министър (Емил Караниколов с Лъчезар Борисов), преместване на министър от едно министерство в друго (Кирил Ананиев от здравното във финансовото), превръщането на предишен кандидат за министър в министър (Христо Терзийски), поемането на още един пост от вицепремиерката, наследила скандалния Валери Симеонов (Мариана Николова пое и туризма след Николина Ангелкова). Появи се само едно ново име – проф. Костадин Ангелов, станал известен с внушението преди Великден, че ни предстои Апокалипсис.

Не зная кой си е помислил, че подобни промени ще успокоят протестиращите, които искат ни повече, ни по-малко, а край на управлението в полза на олигарсите и организираната престъпност.

При това промените в това правителство не са нещо ново – преди тези министри Борисов смени вече 10 и всички по един модел – все по-чиновнически и невзрачни назначения, чиито имена е трудно дори да запомним.

Това действие на премиера Борисов ми напомни за един виц от края на Живковото управление: „Върви шоп с торба с мишки и я раздрусва. Питат го защо го прави, а той отговаря: Реформирам ги, за да не ми изядат торбата.” Такава беше обществената оценка за непрекъснатите правителствени трансформации, които правеше Тодор Живков от 1987 до 1989 г.

И днешните действия на премиера Бойко Борисов не са много по-различни. Неслучайно той толкова се гордееше с контактите си с Живков и години наред ни обясняваше колко много е научил от него. Кой знае защо обаче май не е успял да се поучи и от края на Живков.

Накрая искам да кажа няколко думи и за обвиненията, които привържениците на Бойко Борисов отправят към протестите. Основното обвинение е, че това не е никаква демокрация, защото едно кресливо малцинство се опитва да се наложи над огромното мълчаливо мнозинство.

Да, това е точно така. Но така беше и през 1990, 1997, 2013 г. Не трябва да забравяме и това, че част от правата на гражданите е изразяването на мнение с помощта на протест, особено когато това трудно става в ограничените медии.

А в края на краищата, за хубаво или за лошо, именно онези протести събудиха заспалото мнозинство и донесоха промени.

В историята винаги активното малцинство прокарва новите пътища, а мнозинството може да ги последва или да ги отхвърли. При демокрацията това става на избори, докато в другите системи често с революции. Надявам се, че при всичките си недостатъци и изкривявания, българската демокрация все пак може да разрешава проблемите си с демократични избори, защото революциите почти винаги налагат новото с някаква форма на насилие.