Пуснахме Скопие в НАТО срещу голи обещания

Три години след подписването на Договора за приятелство с Република Македония и в деня на Илинденско-Преображенското въстание е време за равносметка – дипломатическа и историческа:
Договорът наистина се оказа исторически. Няма друга такава държава, която се отрича от своето минало и (без никакъв външен и вътрешен натиск) легитимира политически претенции на съседна страна за редактиране на историята.

С договора от 1 август 2017 г. правителството на ГЕРБ и ОП признаха написания на сръбска пишеща машина „македонски език“. Но корените на езиковия проблем са заровени в 1999 г. Тогава двете страни подписаха Декларация за добросъседство и сътрудничество, с която България призна македонския език като официален.

Вместо да се възползваме от уникалната ситуация в Скопие, където премиер бе Любчо Георгиевски, а вицепремиер - непоколебимата българка Доста Димовска, ние задоволихме искането им за признаване на македонския език с витиевата формулировка „официален език на страната“. Сторихме това с оправданието, че така трасираме пътя си към Европейския съюз.

Робувайки на евроилюзии, през 1999-а така си постлахме в отношенията с Македония, че днес сме в примката на македонистите. При всяка наша реакция на техните претенции, те ни отговарят с логичен въпрос и императивен отговор: България призна ли македонския език? Значи признавате и македонската нация, а с нея и македонската история!
И са прави! Признаване на език води до признаване на национална идентичност, а с нея и на историята, без значение дали е истинска или измислена.

Въпреки предупрежденията на дипломати и историци, че договорът не изисква промяна на македонската конституция в раздела за македонските малцинства в чужбина и не съдържа гаранции за ревизия на македонизма в академичната литература, София подписа този документ.

Мастилото от ратификацията не бе изсъхнало и Румен Радев посети Скопие, за да заяви пред македонския президент Георге Иванов: „За българската страна е важно в бъдещото наименование на Република Македония да няма географски определители, които да бъдат интерпретирани като претенции към Република България…“

Това пожелание бе признание за пробойни в българо-македонския договор и закъсняла молба към Скопие и Атина да отчитат нашите интереси в гръцко-македонските преговори за новото име на Македония.

Случи се най-лошото. Без изобщо да се допитат до София, Скопие и Атина договориха на тъмно новото име „Република Северна Македония“.

Така с гръцка помощ бяха узаконени претенциите на Скопие към Пиринския край. Вместо в съюз с Гърция да принудим Скопие да ревизира македонизма, ние допуснахме гърците да играят на македонистката струна.

Освен с името „Република Северна Македония“, Гърция инкасира и друг успех. След почти 30-годишен гръцки натиск, през 2018 г. премиерът Заев ликвидира т. нар. антиквизация, зачената от ВМРО-вския министър-председател Никола Груевски и комично търсеща античните корени на населението във Вардарска Македония.

Комисия към Министерството на културата реши да отстрани паметниците "Александър Македонски", "Филип Македонски" и "Порта Македония". Проектът "Скопие 2014" стартира през 2009 г. и бутафорно промени центъра на македонската столица. Само високата 13 метра скулптурата на Александър Македонски струва 10 млн. евро.

Около нея има десетки други паметници - като се започне от Майка Тереза и се стигне до… цар Самуил, Гоце Делчев, Яне Сандански, Братя Миладинови и десетки други български възрожденци и революционери.

Тогава предупредих, че ще е историческа грешка да се задоволи искането на Атина за заличаване на антиквизацията, а се остави антибългарският македонизъм. Ще е непростим пропуск, ако само се редактира конструкцията „бугарски фашистички окупатори“ в училищните и университетските учебници, а не се срине фундаментът на македонизма.

В онзи момент трябваше да кажем на Зоран Заев: Ако е искрен в своите усилия да ревизира македонизма, той трябва да посегне на сътворения в Белград македонски език, признавайки, че е диалект на българския. И да изтегли от употреба абсурдния „Бугарско-македонски речник“. Да не забрави и „Историja на македонскиот народ“, по която учат поколения ученици и студенти в Скопие, в която македонската история до 1944-а е изцяло българска.

Тези две книги са фундаментът на македонизма, духовно осакатил стотици хиляди в Титова Югославия и посял семената на взаимното недоверие между българите от двете страни на границата.
Уви, на 1 август 2017-а дипломацията ни направи непростими отстъпки заради виртуалното евроатлантическо бъдеще на Македония.
Всъщност ние пуснахме Македония в НАТО срещу голи обещания, незакрепени с подписа на Заев и печата на правителството му.

Дори шумно обявеният успех с формирането на Смесената комисия за общата история се оказа провал. До момента комисията постигна скромен напредък в работата си. Дори половинчатото македонското признание, че Самуил е цар на българите бе оттеглено от скопските историци. Докато в нашата част на комисията са авторитетни учени със световна известност, в македонската са само македонистки пропагандисти с академични титли.

За съжаление председателят Ангел Димитров и зам.-председателят Наум Кайчев /от квотата на ВМРО/ възприеха прекалено умерен тон в преговорите, оправдавайки се с нуждата от търпения и дипломатичност.
Но от другата страна, изцяло дирижирана от скопското правителство, не оцениха българската дипломатичност и минаха в настъпление.

Връх на агресията им бе неотдавнашният ултиматум на премиера Заев, на президента Пендаровски и на техните историци, че македонската националност на Гоце Делчев изобщо не подлежи на преговаряне и договаряне. С това се сложи точка на илюзията, че с македонизма може да се преговаря.

От няколко месеца външният министър Екатерина Захариева предупреждава Скопие, че България няма да отстъпи от своята история в преговорите за македонското еврочленство.
Това звучи добре. Но така звучахме и преди три години, когато парафирахме договора.

Затова на третата годишнина трябва да си признаем сътворената от нас глупост: Подписаният на 1 август 2017 г. Договор за приятелство с Македония е прецедент в международното право. С него влязохме в историята на дипломацията като държавата, която първо подписва неизгоден за нея договор, а след това започва преговори за съдържанието на документа.

Ще повторим ли тази грешка отново?